Ники Пелегрино
Рецепта за живот (26)

Алис

Чиро, съпругът на Рафаела, бе мургав мъж с изразителни черти; от пръв поглед се виждаше на кого прилича Тонино. Имаше нещо сурово в лицето му, което мигом грейна, щом зърна купчината прясно уловени миди и сребристата кожа на сардините. Стана ясно, че всяка сутрин отива на пристанището и купува морски дарове за траторията направо от рибарските лодки. Мъжете си подвикваха, показваха стоката си, хвалеха се с уловена риба меч. Чиро не говореше английски, но дори да знаеше езика, не вярвам да имаше търпение да обяснява. Движеше се бързо между рибарите и стоката им, и броеше сръчно банкнотите, когато бе доволен.

Според мен купи по-малко от необходимото, но когато се прибрахме, Рафаела ми обясни каква е причината.

— Най-добре е рибата да се приготви до няколко часа, след като е извадена. Виж, като натисна месото, пръстът ми отскача веднага и не остава вдлъбнатина. Ето защо купуваме риба всеки ден. Никога не сервираме престояла или замразена стока.

— А ако взетото сутринта свърши бързо?

— Винаги свършва бързо и след това затваряме. Неслучайно местните се хранят при нас.

Рафаела ни посрещна с горещо кафе и току-що опечени бисквити, след което двамата с Чиро прегледаха с какво разполагат и обсъдиха менюто. Помогнах на Рафаела да напише ястията на дъската. Този ден щяха да сервират спагети с октопод в доматен сос със зехтин, чили и магданоз, супа от малки скариди, обикновени черни миди, миди сърцевидки, лингуини и див копър. От местните селяни Рафаела бе купила няколко пилета, които щеше да нареже на късове и да задуши с розмарин и лимон. От същата селска градина бе взела билки и млада коприва, от които бе направила мус с рикота, с който напълни равиоли.

Кухнята им беше тясна, но Рафаела и Чиро имаха някакво шесто чувство кой къде е и никога не се сблъскваха. Готвеха в мълчание и съвършен синхрон. Чиро разфасова пилетата на порции, докато Рафаела приготвяше сосовете. Месех тестото за паста и не спирах да се удивявам. Как успяваха да работят редом ден след ден след толкова години брак? Какво ли мислеха за Тонино и големия му ресторант с всички уреди и улеснения?

Щом кухнята се изпълни с аромата на врящата храна и в основни линии блюдата бяха готови, седнахме да отдъхнем. Рафаела извади от фурната запечено тесто за пица, посипа отгоре смляна морска сол и сухи подправки и го поднесе с прозрачни резени прошуто и моцарела, толкова прясна, че още миришеше на биволско мляко.

— Алис, защо не ни разкажеш за себе си? — попита Рафаела.

Не знаех какво да отговоря. Не ми се струваше редно да призная, че съм попаднала в готварството случайно, ето защо й обясних, че съм използвала възможността да започна в „Театро“, но съм установила, че е по-тежко от очакваното. Тя сбърчи нос.

— За мен това не е истинско готварство. Да работиш в голяма кухня, където следваш нечии нареждания и приготвяш блюдо, което друг е измислил… Никога не ми е харесвало.

— Откъде са вашите рецепти?

Рафаела се усмихна и отиде до бюфета, откъдето извади парцалива тетрадка с рецепти, написани на ръка. Страниците се ронеха и на места мастилото бе избеляло или размазано, но тя ги държеше като най-голяма скъпоценност.

— Беше на майка ми — обясни тя, като предпазливо заобръща страниците, от което схванах, че никога не бива да ги докосвам. — Беше изключителна готвачка и събираше рецепти цял живот. Много от блюдата, които сервираме, идват оттук, за други сме чули отнякъде или сме съчинили сами. Всеки ден научавам нещо ново за храната. Затова я обичам.

— Не съм сигурна дали харесвам храната, или не — с изненада се чух да казвам аз.

— Наистина ли? — шокирана възкликна Рафаела. — Но тя е много важна. Благодарение на храната в нашето семейство разговаряме, изразяваме благодарност, показваме грижата към някого, дори искаме прошка за нещо. Добрата храна трябва да се приготвя с любов. По вкуса ще разбереш какво чувство е вложено.

— Дори тази в ресторанта?

— Особено там.

Любовта в готвенето определено беше нова идея за мен, но трябва да призная, че нямаше и следа от напрежение в кухнята на траторията. Щом се появиха първите клиенти, Рафаела излезе да ги посрещне, настани ги на масата и взе поръчката им. Носех чините на клиентите, вдигах използваните съдове и пълнех високи чаши със сладолед или тирамису за десерт. През това време Чиро се разпореждаше в кухнята. Работеше съсредоточено, от време на време искаше да оформя порцията вместо него, разговаряше с мен най-вече с жестове или щракване с пръсти.

В малкия салон и на терасата отвън като че ли не бе останало свободно място. За разлика от клиентите на „Театро“, които боравеха изискано с нож и вилица, тук посетителите не идваха, за да се срещат или да се покажат. Привличаше ги единствено храната и те й се наслаждаваха с наведени над чиниите глави, като гребяха енергично и попиваха с хрупкавия хляб всяка капка останал сос.

Когато си тръгна и последният клиент, затворихме и започнахме да събираме използваните чинии, а междувременно Чиро бе сервирал и за нас. Както ме предупредиха, рибата бе свършила, ето защо ядохме моите равиоли, полети със сос с натрошени отгоре варени кестени и настъргано пекорино. Успях да опитам и малко от октопода, от задушеното пиле и сготвените на пара зеленчуци, подправени с лимон и зехтин, както и от хрупкавия хляб.

Докато се хранехме на терасата с чаша бяло вино с аромат на ябълки, Рафаела разказа някои неща от живота им. Чиро наследил пицария в центъра на Тривенто и доста време двамата работели там.

— Щом туристите започнаха да ни посещават, научих малко английски, за да мога да ги обслужвам.

— Сега говориш съвсем свободно — отбелязах аз.

— Харесва ми да уча, ето защо продължих да се занимавам. После Тонино реши да замине за Лондон, той има големи амбиции, и бях за кратко при него, докато си стъпи на краката. Другият ми син, Лучо, също говори английски. Единствен Чиро не знае повече от няколко думи.

— Какво стана с пицарията? Продадохте ли я?

— Не, Лучо я пое. Надявах се да се пенсионираме рано. — Тя се засмя и посочи с жест ресторантчето. — Май това е идеята на съпруга ми за почивка.

— Горката, и продължаваш да работиш толкова много.

— Не се оплаквам. — Рафаела хвърли поглед, пълен с обич, към мъжа, който изгребваше остатъците от октопода в чинията си. — Както казва Чиро, пенсионираш ли се — умираш. Пък и отваряме само за обяд, не работим и в неделя, защото рибарите не излизат този ден в морето.

Щом приключихме с обяда, те ме заведоха в къщата си. Беше само на няколко минути от траторията, с гръб, опрян в скалистия склон. Стаите бяха претрупани с мебели, но светеха от чистота и Рафаела ме разведе гордо, посочвайки прелестната гледка, разкриваща се от всеки прозорец. Накрая ми показа мъничък гараж, откъдето извади раздрънкан допотопен мотопед.

— Моята стара веспа… няма вид, но върви безотказно. Ще можеш да идваш с нея от „Вила Роза“ всеки ден.

В първия миг се поколебах, защото никога не бях карала мотопед, а и не видях каска. Но се качих и признавам, че усещането на вятъра в косите ми бе прекрасно. Почувствах се като истинско италианско момиче, докато натисках клаксона на завоите, за да предупреждавам насрещните коли за присъствието си. Щом стигнах върха на хълма, спрях, за да погледна пристанището отгоре. Различих покрития с плочи покрив на къщата на Рафаела и на траторията, видях и прибраните сини чадъри. По-нататък беше пристанището с танцуващите върху вълните закотвени лодки и откритото море, разпростряло се в безкрайната си синева.

Не можех да си представя как човек може да е нещастен на едно толкова красиво място.