Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Бабета

Кухнята на Бабета бе зарита от плодовете на наровото дърво — множество кошници преливаха от лъскавите плодове, които Нунцио бе събирал цяла седмица. Самата гледка я караше да се чувства изтощена. Тайно се беше надявала да останат на земята и да изгният.

И миналата есен дърветата бяха дали почти толкова плод и тя прекара дълги часове в това да ги среже, бели и изцежда, след което напълни множество буркани с прекрасно червено желе и сироп. Не беше толкова трудно.

Само година бе минала оттогава, а Бабета имаше чувство, че е остаряла с много повече. Мисълта колко много работа я чака я насочи към свободния ракитов стол на Нунцио на терасата. Отпусна се и дълго наблюдава как мъжът й цепи дърва за зимата, в неизменната компания на кучето.

Бабета се опита да мисли за наровете и за енергията, която й бе необходима, за да разреже кората им с острия си нож, да извади сочните зърна и да ги изстиска с помощта на парче марля. Така си мечтаеше да е загърбила вече тази задача, сокът да е сварен със захар и лимон, докато се сгъсти, и да е налят в чистите стъклени съдове.

Звукът от мотора на кола я изтръгна от неприятните мисли. В първия миг Бабета си помисли, че това може да е англичанката, която пристига от Лондон по-рано от очакваното, и сърцето й се сви при мисълта какво ще каже Нунцио, ако тя поиска да прибере обратно кутрето. Колата приближи и възрастната жена забеляза, че тази бе по-тъмна и по-стара, а жената, която излезе навън, бе по-възрастна и по-красива.

— Чао, Рафаела — провикна се Бабета и се надигна да посрещне гостенката.

— Чао — отвърна жената, спря да погали кучето и едва тогава тръгна по пътеката.

— Твоята съседка англичанката ми позвъни. Според нея може би имаш продукти, които би искала да продадеш. Отглеждала си зеленчуци цяло лято, а вече няма кой да ги яде.

— Така е, ела да видиш.

Бабета отключи портата на „Вила Роза“ и поведе гостенката към стройните лехи със зеленчуци и подправки, леко полюшвани от морския бриз.

— Виж ти, имаш и броколи — възкликна Рафаела. — Бих взела от тях. И от цикорията, магданоза и от хряна. Колко можеш да ми дадеш?

— Колкото искаш, сега голяма част от всичко това ще отиде на боклука.

Бабета донесе няколко кошници от къщата си и двете с Рафаела ги напълниха със зеленчуци и подправки.

— Истинско съкровище — мърмореше Рафаела. — Чиро ще бъде много щастлив. Сигурно ще ме прати отново.

По пътя обратно към портата Рафаела забеляза дърветата, чиито нарове бяха обрани.

— Колко много работа си свършила тук — отбеляза тя. — Какво ще правиш с всичките тези плодове?

— В кухнята са. Чакат ме да ги преработя. Обикновено правя желе и сироп. А тази година нещо не мога да събера сили да започна.

— Сироп от нар — замислено повтори Рафаела. — Най-доброто за глазиране на свинско, печена патица или пиле.

— Права си.

— Чела съм го в тетрадката на майка ми — обясни Рафаела. — Остави ми я, преди да почине. Но от много време не съм попадала на такъв сироп.

— Ако успея да събера сили и го приготвя, непременно ще ти запазя — обеща Бабета.

— Защо да не ти помогна? — попита Рафаела след кратък размисъл.

— В замяна на това ще ми дадеш част от сиропа.

— Наистина ли би искала да участваш? — с надежда в гласа попита Бабета.

— С удоволствие — увери я Рафаела. — Ще се редуваме в рязането и изстискването.

— Нали знаеш, че това е мръсна работа — предупреди Бабета. — Трябва да си сложиш някакви стари дрехи.

— Да, разбира се. Нищо не цапа така, както сокът от нар.

Възрастната жена очакваше Рафаела да забрави обещанието си, но след няколко дни тя се появи отново, облечена в престилка и готова за работа. Купчината кошници, пълни с плодове, не я уплаши. Пое първия плод и с усмивка посегна към ножа, който Бабета й подаде.

— Толкова е красив, все едно някой го е лъскал специално. Честно казано, сокът никога не ми е харесвал много. Твърде ми е горчив на вкус.

— Точно затова го правя на сироп — съгласи се Бабета. — Макар работата да е много.

Скоро двете заработиха в чудесен синхрон. Рафаела режеше плодовете, а Бабета ги изстискваше. Нунцио стъпваше предпазливо и се стараеше да избягва срещата с двете жени. От време на време й се струваше, че го чува да подсвирва на кучето, но бе твърде заета с изстискването, за да се тревожи за това какво прави той.

Докато работеха, двете си приказваха. Рафаела говореше най-вече за опасенията си, че синовете й не искат да се женят и да раждат деца, нещо, което било голямата й мечта. Надявала се ресторантът, в който влагат толкова много труд, да остане за семейството. Бабета, на свой ред, говореше за миналото, за писмата, които макар и рядко получаваше от сестра си в Америка, за това как се е променил Тривенто. Увлечени в работа и в приказки, те неусетно изпразниха кошниците и останаха само купчините обелки и сухите семки, както и редица високи буркани и шишета, в които Бабета щеше да налее сгъстения сироп.

— Май няма да остане много от плодовете, след като се сварят — предупреди Рафаела.

— Всяка година и аз това се притеснявам — обади се Бабета. — Но сиропът винаги стига до следващата есен, което е важното.

— Ще говоря довечера с Чиро как да го използваме в траторията — усмихна се Рафаела. — Преди много години веднъж сготвих патица със сироп от нар, червени портокали и сладък лук. Може да опитам отново.

— Звучи добре — рече Бабета. Не помнеше откога не е хапвала нещо, което някой е сготвил без нейно участие. — С удоволствие бих опитала нещо такова.

— Защо не дойдеш да хапнеш при нас? — подкани я Рафаела. — Двамата с Нунцио може да използвате стария мотопед, който дадох на Алис. Трябва да е още някъде във „Вила Роза“. А и нищо няма да ви струва. Ще ни плащате в зеленчуци.

— Нунцио няма да иска — унило сподели Бабета.

— Попитай го все пак. Може да се съгласи.

Бабета се замисли. Мъжът й крепеше панталоните на кръста си със старо парче канап, ръцете му бяха почернели от пръстта. Старата смачкана шапка рядко падаше от главата му и от години не се бе отдалечавал на повече от няколко метра от дома им. Нямаше начин да отиде да хапне на терасата на някакъв ресторант, около който се разхождат туристи. Това никога нямаше да стане.