Ники Пелегрино
Рецепта за живот (84)

Алис

Щом периодът със сутрешното повръщане на Лейла премина, настроението й се подобри значително. Тя пристигна в Лондон, за да започнем двете с нея да купуваме неща за бебето, нещо, което й достави искрено удоволствие. Подготовката, планирането, харченето на пари, пълненето на чекмеджетата с всичко необходимо видимо я разведри.

Аз обаче се тревожех за момента, в който тя щеше да се сблъска с неизбежното: бебе, което плаче през по-голямата част от нощта в прекрасното си леглъце люлка или което повръща в новичките си дрехи на Диор. Докато се разхождах из магазините — чисти и бели, и миришещи на бебешка пудра и лосиони, хвърлях поглед към корема й, доста щръкнал напред с бебето на Лучо, и се питах как ще се справя тя след раждането.

Чарли бе този, който насочи вниманието ми към това колко неподготвена е тя.

— Говорих с нея и видях, че тя няма ни най-малка представа какво я чака — все повтаряше той. — Храненето посред нощ, смяната на памперси, коликите… И никаква подкрепа, освен твоята, разбира се.

— И все пак мисля, че ще се справи.

— Да не би някога да се е справяла с нещо?

— Не й се е налагало досега.

— Имам лошо предчувствие — предупреждаваше ме Чарли.

— Мога ли според теб да направя нещо?

— Там в Италия има едно семейство. Не можеш ли да я убедиш да включи и тях?

— Лучо е мъж, с когото тя просто спеше — започнах аз колебливо. — Не иска да поддържа връзка с него.

— А родителите му? Те какво мислят? Или както винаги, Лейла ще се хвърли в нещо, без да се интересува от чувствата на другите?

— Не знам. — Все по-виновна се чувствах пред Рафаела. — Ще се опитам да говоря отново с Лейла, но не храня голяма надежда.

Щом повдигнах въпроса, сянката, която бе изчезнала в последно време от лицето й, мигновено се спусна отново. Напомни ми, че според нея няма никаква причина да смята, че бебето има нужда от баща, след като и двете сме се справили в живота без такъв.

С всяка следваща седмица тя ставаше все по-едра и все така непреклонна. Коледа прекарахме в извънградската й къща, Гийон и Чарли с момичетата се присъединиха за няколко дни преди Нова година. Всички се движехме на пръсти покрай нея, за да не я безпокоим излишно.

По-голяма част от времето прекарвах в кухнята и готвех всевъзможни топли ястия, за да се сгреем, задушавах говеждото, докато се разпадне напълно и сосът се сгъсти. Печах гледани на свобода пилета и приготвях леки крем супи от говежди бульон, който вреше по цял ден. Освен че беше много студено, до къщата на Лейла се стигаше по един разкалян разоран път и стояхме предимно вътре, близо до камината, печахме груб хляб, който мажехме със солено масло, или торти, обилно полети с шоколад и крокан.

Неочаквано за мен Лейла започна да се храни обилно. Тя ядеше с тиха решителност, посипваше всяко ястие с едро настърган пармезан и обливаше с разбита сметана всеки сладкиш. Предишната й страст да следи и брои калориите остана в далечното минало. Гийон приготви чудесна яхния от леща с много подправки и няколко часа по-късно заварих Лейла да изтребва последните зрънца от дъното на тенджерата. Чарли изпече на скара говеждо филе и тя погълна няколко големи парчета, наслаждавайки се на вкуса и аромата на хряна, с който ги бе посипал. Събирахме се около голямата дървена маса близо до камината, вечер запалвахме и свещи и Лейла подаваше първа чинията си, за да получи щедра порция от това, което някой от нас бе сготвил.

— Уф, още едно пиршество — въздъхна Гийон, когато приключихме с вечерята последната вечер. — Преместих колана си с няколко дупки вече. Отдавна не бях прекарвал толкова вкусна Нова година.

Те двамата с Лейла вдигнаха чашите си с минерална вода, докато ние с Чарли се присъединихме с нашите големи тумбести чаши, пълни с пино ноар.

— За бъдещето — рекох аз. — За бъдещето на всички ни.

Гийон единствен посмя да произнесе думите, които в различни варианти се въртяха в главите на всички ни.

— Жалко, че Бабета не е тук с нас, за да сподели „скромната“ ни храна, както го правеше в Италия.

Бяхме станали да приберем съдовете и приборите от масата.

— Какво ли прави милата душа по Коледа и Нова година? Дали е останала сама, как мислите?

— Не вярвам. Има семейство — обади се Лейла. — Предполагам, че е с тях на празниците.

— Смяташ ли да отидеш там това лято? — небрежно подхвърли той, колкото да поддържа разговора. — В прекрасната „Вила Роза“.

— Най-вероятно ще продам къщата — някак неуверено отвърна Лейла. — Не виждам сериозна причина да се връщам там сега, когато мама вече я няма.

Гийон поне привидно не забелязваше напрежението и продължи:

— Но бащата, онзи красавец от пицарията, няма ли да иска да види детето си? Бабата и дядото със сигурност. Мисля, че няма как да не се върнеш там.

— Не съм длъжна — отсече Лейла.

Най-сетне Гийон долови металните нотки в гласа й.

— Разбирам, това е нещо по-специално за теб, нали?

— Не знам какво имаш предвид под „нещо“, Гийон. А и да ти кажа правото, не е твоя работа.

— Права си — сви той рамене. — Не е моя работа, но не бих искал да виждам как правиш грешка.

— Е добре, да поговорим тогава — вече вбесена се съгласи Лейла. — Щом разбра, че съм бременна, Лучо поиска да говорим веднъж. Докато майка му изобщо не се интересува. Никой от тях не дава пет пари за бебето и за мен това не е проблем.

— И двете знаем, че това не е вярно — тихо се обадих аз. — Рафаела би дала мило и драго да участва в живота на това дете. Мечтае за това от дълги години.

— Ами Бабета? — стъписан попита Гийон.

— Не я мисли… Тя винаги е добре. Има си семейство, забрави ли?

— Да, както и твоето бебе — добавих аз дръзко, знаейки чудесно колко важно е това, което казвам.

Така приключи нашето празнуване на Нова година — в потиснато настроение.

Лейла се прибра в стаята си, за да се цупи на воля, а ние с Чарли се настанихме на канапето, порядъчно подпийнали, докато Гийон продължи със словоизлиянията си.

— Знаеш ли, Алис, тя очаква ти да поемеш цялата тежест и да се въртиш на пета около нея. Направиш ли го, ще си същата глупачка, каквато е и тя.

— Не, не, Алис няма да го направи — обади се Чарли. — Аз поне ще се постарая да не го допусна.

— Само гледай. Няма да има сила, която да я спре. Не виждаш ли, че отношенията между тях са такива открай време. Лейла е кралицата, докато Алис — камериерката.

— Тук съм — прекъснах го аз. — Нали не сте забравили? Освен това процесът е двустранен. Лейла е до мен винаги, когато имам нужда от нея.

Гийон изсумтя възмутено и продължи да нарежда по адрес на Лейла какво ли не, докато накрая се измори и отиде да си легне. Ние с Чарли останахме, за да се насладим на последните отблясъци в камината. Бедрата ни почти се докосваха, тъй като възглавниците между нас бяха хлътнали.

— Странно е — доста сънливо отбелязах аз, — винаги съм смятала, че вие сте истинското ми семейство — ти, Гийон и Лейла.

— Така излиза — съгласи се той. — Истината е, че Лейла се държи съвсем като сестра. На моменти направо ме изкарва от кожата ми и въпреки всичко се тревожа за нея.

— Докато Гийон е наставляващият по-голям брат.

— А ние с теб, Алис? — Кракът му почти докосна моя.

— Какво каза? — разсеях се за момент аз.

— Каква е нашата връзка с теб? Защото не те чувствам като сестра. Никога не съм имал братски чувства към теб.

— Така е. От толкова време сме приятели, нали? Ти наистина си моето семейство.

Чарли отпусна крака си до моя — топъл и тежък.

— Също както с Лейла — опитах се да продължа — се затварям за теб на моменти, обвинявам те за всичко, което не върви както трябва. Наистина съжалявам, че понякога се държа зле.

Ръката му обгърна раменете ми и пръстите му стиснаха моето рамо.

— Чарли? — отпуснах аз глава на рамото му и зададох въпроса, който се въртеше в главата ми от седмици насам. — Има ли някой друг в твоя живот? Жена имам предвид.

— Не — отвърна той. — Престанах да се занимавам с жени, след като не мога да имам тази, която искам.

— А ако все пак можеш? Ако тя най-сетне е разбрала, че на този свят иска теб?

Той не сваляше странния си поглед от мен и размърда ръката зад гърба ми.

— Мислиш ли — насилих се да продължа аз, — че след всичко, което се случи, може все пак да се ожениш за мен?

От гърдите му се отрони сух нервен смях.

— Да се оженя за теб? Ти май наистина искаш онзи смарагд.

— Не, Чарли — уверено заявих аз. — Искам теб.