Ники Пелегрино
Рецепта за живот (41)

Алис

Правех всичко възможно да избягвам Лейла, което не беше много трудно, защото и двете имахме дълъг работен ден. Тя се нуждаеше от пари, за да има повече време да завърши книгата си. Майка й бе спряла да изпраща месечните суми и тя поемаше две смени в бистрото, в резултат на което се прибираше изтощена до смърт.

Когато по една случайност се освободеше малко време и на двете ни, тя говореше единствено за „Вила Роза“.

— Много ми липсва кученцето ми — често повтаряше тя. — Мислиш ли, че можем да отидем там за Коледа? Мама сигурно ще се зарадва.

— Ти върви. Аз… ще работя — гласеше неизменният ми отговор.

Не беше толкова лесно да скършиш ентусиазма на Лейла.

— Има много време дотогава. Не се налага да решаваме отсега.

Никоя от нас не споменаваше Лучо. Нямаше смисъл. Но по някакъв начин темата стоеше между нас.

Още първата неделя след завръщането ни отидох да се видя с Чарли. Самият му вид с неизменния брой на „Гардиън“ и допотопните томчета с класика от поредицата на „Пенгуин“ ми подейства окуражително. Беше си останал същият през това лято, което промени самата мен така драстично.

— Липсваше ми — прошепна той, докато лежахме, завити с леко пожълтелите му чаршафи и заобиколени от потъналите в прах броеве на списание „Ролинг Стоунс“. — А аз на теб?

— Ами да. Така мисля.

Опитах се да опиша „Вила Роза“, градината на Бабета и параклиса в пещерата, но на самата мен преживяното ми звучеше вече като забравено минало.

— Щеше ми се да мога да прекарам няколко седмици с теб — въздъхна с копнеж Чарли. — Може би следващия път, а?

— Не знам дали ще има следващ път. Научих онова, за което отидох в Тривенто. Може да замина другаде следващото лято.

— Защо не пробваме в Испания например? — На Чарли му се искаше да правим дългосрочни планове. — Или в Португалия? Чух, че било невероятно красиво.

— Може би. — Мечтите не бяха лошо нещо, макар да бях убедена, че нищо от това няма да се случи.

Същата вечер се отбихме в евтиния индийски ресторант наблизо, за да хапнем къри, и си спомних теорията на Лучо за значението на това да сготвиш за някого. Имаше в този човек и блясък, и енергия. В сравнение с него Чарли ми се виждаше скучноват и равен. Постарах се да изтикам Лучо назад в съзнанието си и да се съсредоточа върху мъжа, с когото бях.

Чарли не се беше отказал от намерението си да живеем заедно. Продължаваше да го споменава от време на време и аз отминавах идеята, но тази вечер, докато бодях с вилицата в пикантните „балти“ и се наслаждавах на различния им вкус, го оставих да говори.

— Приятелят ми Дейв има квартира на приземния етаж в Хайбъри с малка градина зад сградата. Напуска я в края на месеца и ще бъде свободна за наемане. Какво ще кажеш? Близо е до спирка на метрото, а и ще можеш да отглеждаш зеленчуци в градината, както в Италия.

— Трябва да помисля — отвърнах, но той бе успял да ме заинтригува.

— Не ти ли писна да живееш с кралицата на драмата Лейла? Сигурно е чудесно, че не трябва да плащаш наем там, но знаеш, че не може да трае вечно.

— Знам.

— Значи ще дойдеш да видим квартирата на Дейв? Ако я наемем, преди да бъде обявена на пазара, ще е чудесно.

Истината е, че не толкова исках да наема жилище с Чарли, колкото се стремях да се отдалеча от Лейла. А все още не бях узряла за идеята да заживея сама. Не бях готова да спя цяла нощ сама и все още се боях някой да не се вмъкне с нож в ръка, все едно колко ключалки съм сложила на прозорците и вратата.

Ето защо отидох да видя жилището и бях приятно изненадана. Градината се оказа доста голяма, така че имаше достатъчно място да направя няколко лехи през лятото. Видях дори малък навес, който спокойно можеше да бъде превърнат в нещо като оранжерия, в която да сложа корени домати в кашпи. Беше съвсем близо до плувния басейн в Хайбъри, който, макар да не бе скалното образование под „Вила Роза“, бе все пак нещо. Пренасяйки се, нямаше да виждам почти всеки ден Лейла, която да ми напомня с присъствието си за Лучо.

— Харесва ми — казах на Чарли. — Мисля, че трябва да я наемем.

— Наистина ли? — зарадва се той, очевидно не бе очаквал да се съглася.

— Да, но имам няколко условия.

— Аха — погледна ме той изпод вежди. — И какви са те?

— Като начало не искам да виждам онази зелена кутийка с годежния пръстен — рекох аз с много строг тон, който можех да извадя от гърлото си единствено в присъствието на Чарли. — Ще живея с теб, но това съвсем не значи, че правим стъпка към брак.

— Ясно — прие той, макар че не успя да скрие напълно разочарованието си.

— И освен това нямам намерение да правя усилия да прекарвам някакво време със семейството ти. Никога не са ме харесвали и за мен това е достатъчно основание да не искам да се срещаме.

— Добре, нещо друго? — Личеше, че е обиден, и се почувствах зле.

— Няма друго май. — Огледах кухнята с излъскана чамова маса и френски прозорец към градината. — Това място ще е чудесно за нас, докато работим и можем да плащаме наема.

Нито за миг не се замислих какво ще означава да живея с Чарли, да се виждаме всеки ден, да си лягам всяка вечер до него, да подреждам бъркотията, която той оставяше след себе си. Мислех най-вече за щастието да имам свое парче земя в центъра на големия град, където можех да си почивам с чаша бира след изтощителния ден в „Театро“, където ставаше все по-напрегнато.

Когато съобщих на Лейла, че се изнасям, тя се натъжи, но не изглеждаше изненадана. Тя лежеше в този момент във ваната, зарита в пяна, и аз приседнах на ръба с чаша вино.

— Знаеш, че Чарли не е подходящ за теб, нали? — обади се Лейла, докато втриваше шампоан в косите си. — Не разбирам защо си се закачила за него.

— Защото държи на мен.

— Аз също държа на теб, Алис — плахо продума тя.

— Знам, но е време да се изнеса.

— Ще продължаваме да се виждаме, нали? — Тя потопи глава назад във водата, за да изплакне косата си, и така ми спести необходимостта да отговоря.

Не след дълго двамата с Чарли се нанесохме в новото жилище. Чувствах се вдъхновена от възможността за ново начало, за градината и за перспективата да живея с мои вещи. Накупих купища неща за кухнята — пасатор, комплект тигани и дълбока тенджера. Докато ги подреждах в шкафовете, реших, че е време да започна да готвя за Чарли.