Ники Пелегрино
Рецепта за живот (58)

Бабета

Бабета почти веднага съжали, че се е съгласила да гледа апартаменти в Тривенто. София действаше бързо, уреди срещи с жената от агенцията и повлече майка си в поредица от стаи в каменни постройки.

— Тази тук ще изглежда прекрасно, ако сложиш сандъчета с мушкато на перваза — бодро отбеляза София. — Да не говорим как ще светне стаята, ако закачим красиви пердета и наредим шарени възглавнички. Какво ще кажеш за онази стая с малката тераса? Като нищо може да гледаш там някои подправки.

— Сенчеста е — възрази майка й. — Никога не вижда слънце.

— Отхвърли всички места, които обиколихме, мамо. Никъде не ти хареса.

Как да обясни на дъщеря си, че ако седне на онази тераса, ще вижда само един малък квадрат от небето, голям колкото носна кърпа.

— Не ми хареса, нито там, нито тук — стисна упорито устни Бабета.

— Все някъде трябва да живееш — взе да губи търпение София. — Жената ни отдели толкова време днес.

— Не съм я молила — отсече Бабета и вдигна очи към небето, което тук специално бе една тясна дълга ивица, очертана от покривите на сградите от двете страни на тясната улица.

— Майка ми от години живее на едно и също място — чу тя София да обяснява на агентката. — Трудно й е да направи промяната.

Стегната в деловия си костюм, онази също бе започнала да губи търпение.

— Мога да ви предложа още само едно място — рече тя. — Тривенто е малък град и хората пазят стаите си за почиващите през летния сезон. Малко квартири се предлагат за постоянно.

Бабета не одобри и последното място, макар на София много да й хареса. Модерно обзаведена кухня, баня с душ и биде. От прозореца се виждаше и малък ъгъл от площада.

— Това тук е най-доброто, нали, мамо? Малко по-скъпо е от предишните, но е добре да го наемем. Имаш достатъчно спестявания и можеш да си го позволиш.

— Ще си помисля — отклони взимането на решение Бабета.

— Съвсем близо е до пазара и пекарната. Всеки ден ще можеш да сядаш при Силвана и да си приказвате.

Не искаше да обяснява, че изобщо не се интересува от бърборенето на някаква старица, и то ден след ден.

— Ще си помисля — повтори тя.

И ето я отново в стола от ракита с прострялото се чак до хоризонта небе. София, естествено, беше права и рано или късно щеше да се наложи да се премести. Но пролетта приближаваше и тя както всяка година щеше да излезе в градината, да засади разсада с домати до колчетата, забити от Нунцио в земята, да хвърли малко тор в пръстта за артишока, да посее семена от рукола в най-плодородната почва. И ако имаше късмет, щеше да се порадва още един сезон на своите зеленчуци.