Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Алис

Винаги съм обичала големите огньове. Напомнят ми за детството ми, когато в деня на празника на Гай Фокс[1] баща ми палеше огън в задния двор. Разрешаваха ми да го гледам единствено от прозореца на стаята си, защото мама се боеше от пламъците и държеше единственото й дете да стои далеч от тях. Стоях от началото до края и гледах като омагьосана как огънят превръща дървото в жарава, която искреше като скъпоценни камъни.

Бабета се вълнуваше от този огън повече и от мен. Беше събрала на куп изскубнатата растителност и очевидно планираше някакво тържество. Дори извади от мазето си някаква прашна бутилка бренди, с което искаше да ни почерпи.

— Кой знае какво има вътре и като нищо ще ослепеем, ако пием от него — предупреди ме Лейла, докато гледаше купчината клони и треволяци. — Мислиш ли, че това там въобще ще се разгори?

Лейла все още ми приличаше на претоплена храна от вчера — всички аромати и вкусове отдавна бяха излетели. През повечето време я оставях сама, защото никога не знаех какво да кажа. Старата Лейла кипеше от живот, присмиваше се на всичко, докато сегашната искаше само да се скрие.

— Предполагам, че можем да използваме брендито, за да тръгне огънят по-бързо — опитах се да се пошегувам аз.

Тя обаче дори не се усмихна.

— Не спирам да си мисля, че ще ме напуснеш, Алис — едва чуто промълви тя. — Всяка сутрин се събуждам и очаквам да те заваря да си събираш багажа.

— Казах ти, че ще остана.

— За цялото лято ли?

— Да… Ако имаш нужда от мен, ще остана.

Тя се усмихна някак особено и започна да обикаля кладата един път, два пъти, след това неочаквано заподскача наоколо, обзета от неочакван прилив на енергия.

— Защо не напълним къщата с хора? — провикна се тя. — Покани приятели от Англия, да си направим купон и да вдигнем малко шум. Накарай Тонино да дойде. Да дойде и Чарли с момиченцата. А може и Гийон, ако искаш.

— Сигурна ли си? — стъписах се аз от внезапната промяна в настроението й. — Какво ще стане с работата ти? Нямаш ли нужда от тишина и спокойствие?

— Точно сега имам нужда само от шумна компания — повиши глас тя. — От хора… от живот… от високи гласове.

— Лейла?

— Не ме гледай така. Не искам да съм с черни дрехи и да страдам мълчаливо. Така че нека да запалим огъня и да направим празненство, точно както Бабета иска. Да си сложим огнено червило и да се полеем с парфюми. Жалко, че нямаме фойерверки. Дали Бабета знае откъде да си вземем? — Тя постоя миг-два замислено, след което се затича стремително по тревата, кучето едва смогваше да я настигне. Не мина много и видях, че двете с Бабета са яхнали веслата и се насочват нагоре по хълма. Тъжната, някак непълноценна Лейла ме тревожеше, но маниакалният човек, в който се превърна за миг, ме плашеше.

След около час двете се върнаха с голяма кутия, шепнеха си заговорнически и я понесоха към кухнята. Известно време продължих да скубя и чистя плевели, чудейки се дали да продължа настъплението си към бугенвилията. Сега градината ми се видя доста оголена, което не беше първоначалното ми намерение. Но това, да чистиш поникнали не на място туфи растения, беше направо като наркотик. Сега, когато бях сложила някакъв ред, се чувствах далеч по-добре.

Когато се прибрах в кухнята, заварих Бабета да готви за вечеря. Беше замислила истинско пиршество от миди, скариди и раци, задушени в лек доматен сос, но нито тя, нито Лейла ме оставиха да се включа.

— Излез от кухнята — нареди Лейла. — Хайде.

— Но…

— Ние двете ще приготвим всичко за тържеството. Ти свърши сама тежката работа в градината, сега е време да си починеш.

Онази самоналожена веселост все още я държеше и реших да не споря. Отидох да се изтегна на леглото си за малко. Замислих се за Тонино, който за моя изненада съвсем не ми липсваше. Последното, което ми се искаше, беше да го поканя тук, за да бъде част от голямо празненство с моите три приятелки. Запитах се дали наистина бях го избрала, защото това бе най-лесният път, както Чарли беше споменал пред Лейла. Мисълта, че са ме обсъждали, за пореден път така ме ядоса, че станах и закрачих нервно от стаята до обраслата с глициния тераса и обратно, не знаейки какво да правя със себе си.

Слънцето се спускаше вече към хоризонта, когато чух Бабета да вика:

— Алиииз! Алиииз!

— Идваам — провикнах се в отговор и изпитах истинско облекчение, че най-сетне нещо се случи.

Трите се наредихме около купчината с изскубана трева с по чаша червено вино в ръка и зачакахме Рафаела да пристигне и да се стъмни съвсем.

— Ето така искам да се сбогувам с майка си — с огромен великолепен огън.

— Така да бъде — съгласих се аз.

Слънцето вече почти бе залязло зад хоризонта, когато Рафаела се появи. На приглушената светлина и дългите сенки изглеждаше още по-красива.

Със съвършено сериозни лица следяхме как Бабета поднесе факела си към кладата. В първия миг реших, че няма да се запали, но вслушвайки се в съвета ми, Лейла бе изляла брендито отгоре и за всеки случай бе добавила и малко бензин. Бабета от своя страна бе нахвърлял клони и подпалки, съхнали от дълго време под нейния навес.

Мълчахме. Очаквахме да видим дали пламъците ще подхванат плевелите от градината. Огънят се разгоря и ние отстъпихме назад с пламнали от горещината лица и подлютени от дима очи. Лейла се разсмя весело и доля вино в чашата си.

— Толкова е красиво! — възкликна тя. — Страшно ми харесва. Погледнах Рафаела, за да видя дали намира нещо неестествено в държането на приятелката ми, но тя не откъсваше очи от огъня.

— Ако се взреш — обърна се Лейла към мен, — ще видиш фигури. На галопиращи коне, на призраци… Различаваш ли ги?

Бабета хвърляше дърва в огъня с разтеглена в усмивка уста. Беше почти в екстаз. Нима аз бях единствената, която не беше завладяна от вида на пламъците?

Завита с широк червен шал, Лейла допълваше чашите ни и танцуваше около огъня, като си тананикаше тихичко. Отдръпнах се още няколко крачки и се опитах да наблюдавам гледката като страничен човек. Приведената фигура на старицата, загърнатата във вълнен шал по-млада жена и трета, която не помръдваше.

Когато съвсем се стъмни, Бабета и Лейла заключиха кучето и извадиха фойерверките си. Първо запалихме бенгалския огън, после няколко римски свещи и въртящи се цветни колела.

Оставиха ракетите за накрая. От тях бяха взели най-много. Те избухваха в тъмното небе над нас и разцъфтяваха като цветя една след друга, а искрите им падаха надолу като дъжд. Лейла се оказа съвсем права — нямаше по-добър начин да се простим с майка й.

Сякаш съобщавахме на небето, че тя си е отишла.

Бележки

[1] Всяка година на 5 ноември англичаните отбелязват с фойерверки и огньове „Денят на благодарност за спасението“ в памет на английския войник Гай Фокс, който през 1605 г. трябвало да запали фитила на 36 бурета с барут, за да бъде вдигнат във въздуха Уестминстърския дворец. Заговорът на английските католици бил разкрит и Гай Фокс бил екзекутиран на 31 януари 1606 г. — Бел.пр.