Ники Пелегрино
Рецепта за живот (29)

Бабета

Бабета никога нямаше да си признае, но дребната англичанка й липсваше. Тя всяка сутрин излизаше рано и почти не се заседяваше във „Вила Роза“. Другото момиче очевидно бе започнало да скучае. Тракаше на машината както обикновено и играеше с кученцето в тревата, но Бабета бе готова да се закълне, че предпочита друга компания.

Познаваше този вид момичета — красиви и очарователни, но склонни към пакости. Добре помнеше, че по-голямата й сестра бе също като нея и баща им въздъхна с огромно облекчение, когато най-сетне тя се омъжи и забременя. Само че Лейла не бе от онези, които лесно можеха да бъдат контролирани. Днешните момичета очакват повече от живота, искат да има вълнение и красиви вещи и често стигат до тъжни резултати… Поне Бабета така предполагаше.

Ето и сега наблюдаваше как Лейла седи на тревата и върти над главата си пръчка, за да види как ще скочи кучето. Това щеше да я забавлява за кратко, но скоро щеше да потърси нещо друго. Тези момичета разцъфват само когато някой им обръща внимание.

Щом свърши работата си в градината, Бабета се върна у дома. Трябваше да помете подовете и пътеките около къщата.

Но преди това искаше да сготви нещо различно за Нунцио. Тази мисъл се въртеше от дни в главата й. Бе заколила две стари кокошки, които отдавна бяха спрели да снасят, и сега кокалите им вряха на печката. Взе дървена лъжица и опита бульона. Дали и хората са като бавно готвената храна? Дали с течение на времето характерите им увират и прекипяват, докато накрая станат по-силни: по̀ кибритлии, по-вгорчени или като Нунцио по-меланхолични и в крайна сметка се потопят в някаква дълбока тъга?

Беше решила да нахрани съпруга си с гозба, която поне ще го утеши или най-малкото ще му достави удоволствие. Истината е, че в последните години бе ограничила менюто им до съвсем основни неща. Супа от нахут с патета^[1] и домати. Слагаше на масата едно парче месо или риба по няколко пъти — претоплено веднъж, после остатъците още веднъж, но с нови подправки или добавки. Храната винаги беше вкусна, но много далеч от онова, което готвеше, когато беше млада. Навремето тя винаги планираше какво ще е следващото ядене. Още преди да са приключили с обяда, тя мислеше за вечерята. Гордееше се с таланта си да нахрани еднакво добре и двайсет души, и двама, особено когато цялото семейство — сестрите й, мъжете им, децата, родителите й и бабите и дядовците сядаха на масата. Това бе един от важните моменти на деня.

Едва когато започна да учи англичанчето как да готви някои прости местни ястия, в ума й се зароди мисълта, че всъщност през годините, когато семейството се разпиля, е загубила много повече, отколкото си бе представяла. Времето, прекарано в кухнята за приготвяне на храна само за двама души, дълги години й се бе струвало излишно. А и Нунцио с нищо не бе показал, че го интересува какво има на масата.

Сега обаче Бабета искаше да сготви нещо специално, нещо, което е вкусно и ще се запомни… Само така, чрез ароматите на неговата младост, щеше да подсети съпруга си за това какъв мъж е бил.