Ники Пелегрино
Рецепта за живот (1)

Пролог

Сякаш забравило възрастта си, кучето като невръстно кутре гонеше с лай някаква птица между стръкове артишок в градината на „Вила Роза“. Претича по обраслата с бугенвилия тераса, запровира се между лимоновите дървета, докато накрая се стрелна през слънчевите морави. Щом най-сетне замлъкна, остана единствено шушненето на листата на наровите дървета и шумът на разбиващите се долу при скалите морски вълни.

Къщата беше празна и заключена. Здраво залостена беше и високата външна порта. Само дребното куче и зелените гущери знаеха как да се промъкват през дупката в стената, почти изцяло скрита зад бурените.

Мястото изглеждаше пусто и изоставено. Лехите отдавна не бяха прекопавани и глицинията беше подивяла. Все пак някой бе минал оттук — беше прибрал плодовете от дърветата в края на лятото, нападалите есенни листа бяха почистени.

Безмилостната ръка на времето бе оставила следите си и върху сградата. Соленият вятър и силното слънце бяха олющили лака от капаците, а розовата боя на стените бе съвсем избеляла. Само тежките камъни върху покрива пречеха на бурните ветрове да вдигнат керемидите, иначе отдавна дъждът щеше да влиза безпрепятствено вътре. Прахта, покрила вещите, не помръдваше, чашите стояха обърнати върху плота, а леглото бе оставено неоправено. На мястото на свалените от стените картини се виждаха единствено очертанията им. Паяжини се гушеха в ъглите под тавана.

От месеци, а може би от години никой не бе стъпвал тук.