Ники Пелегрино
Рецепта за живот (70)

Алис

На сутринта след паленето на кладата „Вила Роза“ се събуди в пълно затишие. Внезапният изблик на енергия бе изцедил силите на Лейла, а и от Бабета нямаше и следа в съседния двор.

Запълних един час с разходка до морето и по пътеката покрай брега. Бяха се появили няколко нови сгради, но всичките бяха затворени и със здраво заключени прозорци и врати в очакване на летните си посетители. Някой си бе направил труда да прокара прилична пътека, над която хвърляха сянка дърветата от двете й страни. Покрай паянтова ограда от сковани на кръст клони човек можеше да стигне до груби стъпала, а оттам до малък естествен залив, заобиколен от остри скали. Може би в горещите дни човек можеше и да поплува там, макар камъните по брега да бяха доста остри. Тук се усещаше миризмата на гниещи водорасли, обърната с дъното нагоре рибарска лодка бе изтеглена навътре, а зад нея върху скалите бе просната рибарска мрежа.

Стъпила така на самия бряг, с поглед към морето, имах чувството, че с удоволствие бих останала тук цяло лято. Не изпитвах желание час по-скоро да пъхна ключа си във вратата на къщата на Тонино и отново да се превърна само в неин обитател. Единственото нещо, което наистина ми липсваше, бе градината ми, но едно такова парче земя често се превръща в истински тиранин, ето защо не изпитвах кой знае какви угризения, че бях оставила списък със задачите, които трябваше да се свършат. Нека Тонино се тревожи сега за тях. Все щеше да намери някой в селото, който да поддържа градината. А междувременно разполагах със стръмния терен в двора на Лейла и трябваше само да измисля как и какво да насадя.

Може би малко подправки и салати непосредствено до вратата на кухнята, размишлявах аз по обратния път. Овощните дървета — естествено щяха да останат, но в горния край на градината можеше да сложа две-три палми, за да очертаят някаква граница, а и за малко повече сянка. Нямаше смисъл да започвам, докато не направя план, ето защо известно време оглеждах замислено голата земя, след което тръгнах към кухнята, за да видя какво може да сготвя.

В къщата не бе останала почти никаква храна. Открих няколко полупразни кутии с ориз арборио, но с толкова много гъгрица, че най-добре бе да ги изхвърля. Имаше и буркан с маслини, хванали мухъл, и твърдо като камък парче пармезан. През по-голяма част от времето се бяхме хранили с донесени от Бабета ястия — тави с лазаня, които печеше в нашата фурна, супи и пресни зеленчуци, задушено швейцарско цвекло, увито в бекон и след това запържено в масло, крехък зелен фасул със салвия.

Беше ми приятно да се потопя в мързеливото удобство, някой друг да готви за мен, но вече ме сърбяха ръцете да приготвя нещо сама. Искаше ми се да чувам отново ударите на ножа в дъската, докато режа лука, да го хвърля в сгорещения зехтин и да усетя аромата му, да следя реакцията на хората, докато опитват сочното ризото, което съм бъркала двайсет минути, да комбинирам задушеното парче телешко с вкуса на лимоните, откъснати от дървото пред кухненската врата, да сготвя сепия в собствения й мастилено син сок.

Но преди това трябваше да отида до Тривенто, за да напазарувам. Беше някъде към десет сутринта, а пазарът затваряше по обяд, така че рискувах да заваря само онова, което е останало и другите жени са подминали. Старият джип на Аврора бе паркиран встрани от къщата, но знаех, че лостът на скоростите се мести трудно, а спирачките бяха меки, ето защо не исках да рискувам по острите завои на стръмния път.

Взех яке и шапка и тръгнах да търся Бабета. Заварих я на терасата пред къщата й с изложено на слънчевите лъчи сбръчкано като орех лице. Помислих, че спи, но доловила очевидно стъпките ми, тя отвори очи.

— Буонджорно — поздравих аз бодро.

В отговор тя само махна с ръка.

Опитах се да обясня, че имам нужда някой да ме закара до пазара, но очевидно молбата ми само я изтощи още повече. Преди да съм завършила със сложната си жестикулация, тя посочи с палец навеса, където държеше веспата, и отново притвори клепачи.

Дори се зарадвах, че Бабета нямаше желание да дойде. Усещането да карам малкия мотопед, чийто клаксон натисках на острите завои, предупреждавайки за присъствието си, бе прекрасно. Бях забравила какво удоволствие ми доставяше.

Паркирах го пред вратата на необитаема сграда в една от страничните улички. Развързах кошниците и се отправих към сергиите на пазара.

Купувах предпазливо, както ме бе учила Бабета, не се поддавах на изкушението на големите пити пармезан, купищата пресни пролетни зеленчуци или нанизите дебели ароматни колбаси. Имаше достатъчно време и за тях през следващите седмици, но в този момент можех да пренеса само онова, което ми трябваше за вечеря.

И тъкмо си мислех, че кошниците ми са достатъчно тежки и трябва да се връщам при мотопеда, когато чух глас, който отдавна се надявах да чуя.

— Алис, ти ли си това? — До сергията с прясна биволска моцарела стоеше Лучо. — Наистина си ти.

Изминалите години бяха го променили едва забележимо. Тънки бръчици около очите, тук-там посребрени коси. Изражението, високите скули, пълните устни и извит нос си бяха същите. И усмивката. Достатъчен ми беше само един поглед, за да се уверя, че този мъж има предишното въздействие върху мен.

Лучо протегна ръце и ме целуна по двете бузи, сетне отстъпи крачка назад, огледа ме и отново ме целуна, отпуснал едната си ръка на кръста ми, откъдето така и не я свали.

— Изглеждаш чудесно — увери ме той.

— Ти също.

— Лейла ми каза, че си пристигнала. Само чаках да се поосвободя и да дойда да те видя. Но знаеш как е, когато работиш в кухня. През зимата беше сравнително спокойно, но времето се стопли и започна да става натоварено.

— Аз също се канех да се отбия при теб — небрежно подхвърлих аз. — Но днес накупих всичките тези продукти и сега бързам да се прибера, за да ги сготвя.

— Все същата Алис — засмя се Лучо. — Винаги обсебена от храната.

Дали знаеше за мен и Тонино? Най-вероятно. Не исках обаче да се докосвам до тази тема, за да не би по някаква причина майка му да не му е споменала.

— Но може да изпием по едно кафе — отбелязах аз. — Или си много зает?

— Зает съм, разбира се, но ела да ти направя кафе в пицарията — предложи той. — Докато се вари, ще можем да си поговорим. Също като в доброто старо време, нали?

Кимнах и той, отпуснал отново ръка на кръста ми, ме поведе през площада към малката уличка с пицарията.

Пещта вътре не беше запалена и в помещението бе доста хладно. Стените бяха прясно боядисани и вътре още се усещаше миризмата на боя. Дългите пейки бяха излъскани и лакирани, кашпа пълна с разцъфтели мушката посрещаше клиентите пред вратата.

Менюто не беше променено. Забелязал вниманието, с което го преглеждах, Лучо се засмя унило.

— Старата примавера и маринара — отбеляза той. — Предпочитанията на хората са все същите.

— Нямаш ли някакви нови специалитети?

— О, да, през лятото, когато дойдат туристите, правя пица с чипс за децата.

— Чипс ли, слагаш чипса и печеш?

— Да — засмя се той. — Няма да ти предлагам този вариант. Виждам по изражението ти, че не си във възторг.

— Какво стана с храната, приготвена с любов? — засмях се аз. — Не допускам, че пилееш любовта си за пица с чипс.

Лучо се разсмя весело. През цялото време, докато говорехме, използваше всеки случай да ме докосне — когато ми подаваше чашата с кафе, когато ме заведе до стола, поставен пред плота.

— Разкажи ми какво те доведе в Италия след толкова време — попита Лучо, докато почистваше пещта от пепелта и неизгорелите въглени.

— Лейла има нужда от мен. Сега, след смъртта на майка си, е сама.

— Така е, тъжно е, когато майка ти си отиде. Горката Лейла, животът не се оказа особено благосклонен към нея, според мен. Струва ми се, че никога не е била много щастлива. За разлика от теб, Алис. Имам чувството, че харесваш живота си.

— Лейла направи успешна кариера — опитах се да защитя приятелката си. — Докато аз лично не съм постигнала абсолютно нищо. Поне в сравнение с нея.

Лучо подреди дървата и подпалките и запали малката купчина. Щеше да поддържа огъня през целия следобед, докато дебелите каменни стени се нагреят достатъчно и достигнат подходящата температура за опичането на тънката пица.

— Успешен е онзи живот, който ти харесва — отбеляза той, наблюдавайки добре ли се разгарят подпалките. — Ето, виж мен, например. Стоя си тук, пека пица с чипс за туристите, защото ми харесва. Мислиш ли, че бих бил по-успешен, ако отида в Лондон, за да поднасям тънки порцеланови чинии с измислени блюда на богатите хора? Не мисля. Ще се чувствам точно като приятелката ти.

Една подличка част от мен изпита задоволство от думите му. Цялата стара ревност и завист сякаш набъбнаха като втасващо тесто за пица. За пореден път се запитах какво точно знае Лучо за моя живот в Лондон.

— Трябва да вървя. Взех назаем веспата на Бабета и тя сигурно вече се чуди къде съм.

Изтупвайки прахта от дървата по ръцете си, Лучо тръгна да ме изпрати до вратата, сякаш бях специален клиент, а не момичето, което някога му помагаше в кухнята. Вече бях прекрачила прага, когато той сложи ръка на рамото ми и аз извърнах лице към него, очаквайки като една глупачка, че ще ме целуне.

Вместо това той поклати глава с думите:

— Не мога да повярвам, че принадлежиш на брат ми, Алис — и затвори вратата.

През стъклото видях как тръгна отново към пещта.