Ники Пелегрино
Рецепта за живот (12)

Алис

Без Гийон „Театро“ бе самотно място. Режех зеленчуци, точех паста и режех филе от риба в пълно мълчание; мисълта за него обаче не ме напускаше.

Всеки ден в продължение на цяла седмица се отбивах в апартамента му, но там нямаше никакви признаци на живот. Чуках и на съседните врати, но без почти никакъв резултат. Една жена си спомни, че го видяла да заминава, но не беше много сигурна; докато говорехме, от вътрешността на жилището й се чуваха възбудени детски гласове, ето защо се съмнявах, че може да се разчита на информацията й.

Колкото повече растеше тревогата ми, толкова повече обвинявах Тонино. За цялото време, през което бях работила в „Театро“, главният готвач бе разменил с мен само няколко думи. В кухнята му цареше строга йерархия, като той бе на върха, а аз — на най-ниското стъпало. Ако случайно се сблъсквахме по време на работа, вината бе моя и аз се извинявах. Ако искаше да свърша нещо, той го съобщаваше на Гийон и той ми предаваше. Неслучайно, когато поисках да говоря с него, той ме погледна изненадано.

В хладилната стая, където отидохме, за да говорим на спокойствие, застанах до тава с говежди бузи и потрепвайки от студ, подадох оставката си.

— Може ли да попитам защо? — Както винаги гласът му беше спокоен и сдържан.

— Заради Гийон. — Справедливият гняв ми бе вдъхнал смелост. — Вие го уволнихте, нали?

— Да, така е — кимна той.

— Според мен това не е честно. Защо не му дадохте шанс да се справи?

— Защото щеше да стане още по-лошо — съвсем делово съобщи той. — Виждал съм такива случаи. Гийон нямаше да може да работи на ниво. Има талант, но не и характер.

— А сега е изчезнал. Изглежда никой не знае какво се е случило с него.

— Той е в рехабилитационен център в Кент. Закарах го лично.

— О!

— Доволна ли си?

— Да… Не знаех…

— Не приемам оставката ти. — У Тонино имаше особено италианско високомерие. — Смятам също, че е време за промяна на поста ти. Искам да работиш вечер. Можеш да започнеш с пастата.

— Наистина ли? Мислите ли, че съм готова?

— Не знам — сви той рамене. — Време е да се разбере дали имаш талант, а и характер. Ако не се получи, ще приема оставката ти. Съгласна ли си?

— Разбира се… Аз…

Тонино не искаше да ме слуша повече. Завъртя се на пета и се върна към заниманията си, оставайки ме зъзнеща и объркана в хладилната стая.

Позицията при пастата в един ресторант като „Театро“ винаги е много натоварена, защото почти всеки поръчва, освен другото и паста, щом като е в италиански ресторант. И макар новата ми задача да не бе така тежка както на грила например, никак не бе лесна. Изискваше се бързина и издръжливост, всички твърдяха, че това е място само за млад човек.

Вечерно време кухнята коренно се променяше. Тонино или Нико, помощник-готвачът, съобщаваха от входа на кухнята поръчките и всички ние, като добре обучени хрътки, се спускахме да изпълняваме.

Много неща ме затрудняваха. Горещината, например: почти всяка вечер в продължение на близо пет часа се потях над високата тенджера за паста. Трудно ми беше и да запомням поръчките, да внимавам да не объркам соса към съответния вид паста, да оформям красиво всяка порция…

Над главата ми висеше лист с подробности за съдържанието на всяко ястие. Парата от тенджерата много скоро разми мастилото и текстът едва се четеше. Дори когато не бях на работа, повтарях наум рецептите на всяко блюдо с паста: тортелините с пълнеж от козе сирене се поливаха с емулсия от масло и хрупкава пържена мащерка, папарделето се заливаше с гъст сос от патешко рагу, леко разреден с течността, в която е вряла пастата, и обогатен с масло, а накрая се поръсваше с щипка пресни зелени подправки… След време рецитирах всяка рецепта като любимо стихотворение.

Първите няколко вечери направих милион грешки. Забравих да сложа чили в една порция, в друга — наситнените домати.

— Внимавай, Алис — изсъска Нико. — Отваряй си очите.

Държеше ме единствено адреналинът. Но това важеше за всички ни. Човекът на грила внимаваше месото да е добре и правилно опечено, момичето, което се занимаваше със зеленчуците — също, с две думи, всеки вършеше своя дял от работата, така че клиентите да получат поръчката си с вид и вкус, с каквито са я консумирали предишния път.

— Всичко е въпрос на съдържание и аромат — обичаше да повтаря Нико. — Така че отваряй си очите.

Само след седмица по ръцете ми се надигнаха болезнени мехури, резултат от пръсналата солена вода, докато вадех с шипките моята паста. Намерих си подходяща кърпа, с която увивах главата си, за да не капне някоя капка пот в храната, изобщо виждах колко много има да уча.

Имаше вечери, в които бях толкова непохватна, че съдовете падаха непрестанно от ръцете ми, сосовете се разливаха и се налагаше Нико да ме отстрани за малко от мястото ми, за да не виждат клиентите моята несръчност. В други случаи направо заставаше на моето място.

— Гледай как се прави, Алис. Хайде, Опитай сега ти и си отваряй очите.

Очаквах всеки момент Тонино да заяви, че ми липсват и талант, и характер, ето защо приема оставката ми. Но ден след ден пристигах следобед, обличах бялата униформа и започвах да подреждам необходимите принадлежности. Тръгвах си обикновено към един през нощта, след като съм измила и почистила огромната тенджера. След време започнах да си давам сметка, че Нико отдавна не ми е правил забележка. Дребните оречиете^[1] бяха сварени както трябва, леко бланшираните италиански броколи в тях — подходящо смесени, не забравях и чилито. С две думи, започвах да се справям.

Някъде по това време се появиха пристъпите на плач. Никога не започваха в ресторанта или пред някой от колегите. Случваше се обикновено когато оставах сама. Сълзите започваха да се стичат по лицето ми на събуждане сутрин или докато пиех силното си кафе, или под душа. Налагаше се понякога да сляза от метрото по-рано и да измина една-две спирки пеша през Грийн Парк с наведена глава, докато сълзите се стичат неудържимо. Плачех в почивните си дни или преди да заспя, покривайки лицето си с възглавницата, за да не чуе Лейла. Самата аз не разбирах какво става. Знаех само, че имам сили само за две неща — да готвя паста и да плача.

Чарли забеляза един-два пъти зачервените ми очи. Виждах се с него само в неделя, когато и двамата бяхме свободни. „Театро“ не работеше, а също и филмовата къща, където Чарли си беше намерил работа. Срещахме се към обяд за нещо средно между закуска и обяд в бистрото, след което прекарвахме остатъка от деня в стаята му. Единствено в прегръдките на Чарли не изпитвах желание да плача. Въпреки това той ме познаваше достатъчно, за да разбере, че нещо не е наред.

— Какво става? — не спираше да ме пита той. — Добре ли си?

— Да, добре съм — все повтарях аз. — Престани да ме питаш.

Не можех да му дам смислено обяснение, защото самата аз не знаех какво става. Всъщност, съжалявах хора като Чарли, които работеха от девет до пет, които живееха без страхотното напрежение, на което бях подложена всяка вечер край тенджерата за паста, докато приготвях блюдо след блюдо.

Давах си сметка за високата цена, която плащах — както физическа, така и духовна, — но бях сигурна, че след „Театро“ всичко ще изглежда скучно. Ето защо се наслаждавах на тези кратки почивки в неделя следобед, съзнавайки, че на следващия ден, обзета от притеснение, отново ще облека бялата униформа.

Ако случайно настанеше затишие, обикалях с поглед кухнята и се стараех да запомням всичко, което виждах. И се чудех как се озовах тук. Как това място се превърна в моя живот…

Мислите ми обикновено биваха прекъснати от поредната поръчка и бързах да се върна към задълженията си, тръпнеща едновременно от тревога и радостно оживление.