Ники Пелегрино
Рецепта за живот (75)

Бабета

Напълно увлечена в живота, който кипеше зад оградата на „Вила Роза“, Бабета съвсем забрави за останалия свят. Не се сещаше да отиде с мотопеда до Тривенто, за да пазарува или да научи последните клюки, не се сещаше и за приятелката си Рафаела на пристанището. Дните й потекоха в приятен ритъм. Сутрин спеше толкова, колкото й беше приятно, след това ставаше, замесваше и опичаше тава с бисквити или хляб. Преди обяд занасяше своите малки подаръци във „Вила Роза“, където помиташе алеите, надникваше и в кухнята, за да види имат ли нужда от помощта й, сетне сядаше на масата за обяд с онова, което те бяха приготвили. Обикновено децата, наметнати с хавлиени дрешки подобни на пончо и лепнещи от солената вода и пясъка след плажа, се разхождаха в градината с филия хляб, намазана с течен шоколад, докато възрастните отваряха бутилка изстудено вино и си взимаха сирене и плодове или хрупаха таралини^[1].

Когато се измореше или слънцето започнеше да напича твърде силно, тя отиваше у дома и дремваше на своя ракитов стол. Останалите обикновено се разхождаха до подножието на статуята или се качваха в колата за по-дълга обиколка по крайбрежието, където пиеха кафе в някое кафене. Момиченцата винаги махаха през задното стъкло, докато колата изкачваше стръмнината, а Скай отговаряше с продрания си лай.

Този следобед тя, както обикновено, се бе отпуснала в своя стол, когато чу мотора на приближаваща към къщата й кола. Отвори изненадано очи и познала стария фиат на Рафаела, я жегна чувство на вина.

— Толкова съжалявам, приятелко, че не се обадих през всичкото това време — провикна се тя към гостенката си, която изкачваше стъпалата към терасата.

— Реших, че е крайно време да мина да видя какво става. Разтревожих се, помислих, че не се чувстваш добре. Срещнах обаче Лейла и тя ми каза, че си много заета. — Рафаела приседна на най-горното стъпало и въздъхна. — Много са стръмни тези стъпала. Не знам как ги катериш всеки ден. Може би дъщеря ти е права и е добре да се разделиш с тази къща, преди да ти стане твърде трудно да ги изкачваш.

Бабета смръщи сбръчканото си лице.

— Няма да се местя… и не съм болна.

Тонът й бе сърдит, но Рафаела са направи, че не забелязва.

— Разкажи ми какво правиш. Лейла спомена, че често сте заедно.

— Ами да. Помагам на англичаните да приготвят храната си, да се грижат за децата — с видима гордост обясни Бабета.

— Две красиви момиченца, нали? Видях ги да тичат след чайките на пристанището.

— Красиви и изморителни — въздъхна Бабета. — Добре че съм наоколо, че горката Алис няма да има и миг спокойствие.

— Как е тя? — с любопитство попита Рафаела.

Бабета се замисли и едва сега си даде сметка, че момичето се бе променило след идването на приятелите й. Усмихваше се по-често, присъствието й се забелязваше много повече от преди. Не беше онази сянка, която Бабета познаваше.

— Добре — рече тя. — Всички са добре.

Поприказваха още малко и Бабета отиде да направи кафе, което изпиха на терасата.

— Вероятно скоро ще си тръгват — отбеляза спокойно Бабета.

— Сигурно — съгласи се Рафаела. — Тук са само за отпуската си. Лейла спомена, че двете с Алис правели планове да останат цялото лято. Искат да свършат повече неща в градината.

Бабета насочи поглед към своите лехи с домати, вече доста обрасли с истинска гора от бурени.

— Градината иска много работа — мъдро заключи тя. Проследила погледа й Рафаела се усмихна.

— Знаеш ли, имам няколко часа. Кажи ми къде са количката и мотиката ти, да видя ще успея ли да дам малко въздух на доматите ти.

Двете се заловиха за работа и на Бабета й стана неудобно, че е толкова по-бавна от приятелката си.

— Ако затворя част от доматите в бутилки, непременно ще ти донеса — обеща тя. — Както и част от сладкия червен лук. Много хубав стана тази година.

— Ако искаш, мога да изпратя мъжа ми да ти помогне малко с по-тежката работа — предложи Рафаела. — У нас има място само за няколко сандъчета с подправки и ще съм ти благодарна, ако позволиш да засадим при теб нещо и да го гледаме. Каквото и да говориш, това място е твърде голямо за теб.

— Много време мина, откакто имах мъж, който да ми помага — съгласи се възрастната жена. — Липсва ми това време.

— Договорихме се в такъв случай. Ще идваме следобед да ти помагаме в градината и когато нещо остане в повече, може да го използваме в траторията. Така ще е добре за всички. Не знам защо не съм се сетила по-рано.

Те продължиха да работят и постепенно освободиха голяма част от растенията. По едно време чуха моторите на колите, които се връщаха във „Вила Роза“. Чу се затръшване на врати и Бабета видя, че Лейла и децата са слезли по-рано, за да берат цветя от поляните край пътя.

Старицата ги наблюдава известно време с присвити очи.

— Знаеш ли — продума тя след малко, — мисля, че момичето е бременно.

— Моля? — изненадано възкликна Рафаела.

— Лейла. Погледни тялото й. Кръстът й е наедрял и коремът й е някак извит напред. Но и не само това. На обяд само близна виното, а вчера отказа да пие кафе. Точно така се чувствах със София. Не можех да помисля дори за вино или кафе.

— Бременна ли? — не вярваше на ушите си Рафаела.

— Ами, да. Така мисля.

Рафаела не откъсваше очи от момичето и двете деца, които й подаваха букетите си, а тя им посочваше още цветя наоколо.

— Май си права — съгласи се по-младата жена. — Сега и аз забелязвам. Божичко!

— Какво има? — погледна Бабета тревожно приятелката си.

Рафаела се поколеба. Красивото й лице бе напрегнато.

— Моля те, не казвай нищо на Чиро засега — помоли тя. — Мисля, че знам кой е бащата.

Излишно беше да споменават името на Лучо на глас. По-късно, докато прибираше инструментите под навеса до старата веспа, Бабета си мислеше за изражението, изписало се на лицето на Рафаела и се надяваше този път по-малкият й син да направи каквото е редно.