Ники Пелегрино
Рецепта за живот (30)

Алис

Имаше моменти, в които се улавях, че Чарли ми липсва. Свивайки се сама в леглото всяка вечер, разговарях мислено с него. Той обожаваше лятото в Италия, представях си го как обикаля от кафене на кафене и прекарва с часове в старите църкви. Естествено, щеше предварително да прочете и разучи всички пътеводители, за да ми разказва подробности за това, което виждаме. Щеше да има списък със задължителни забележителности в бележника, който неизменно лежеше в платнената му чанта. Вечер щяхме да седим под наровите дървета, да свиваме цигари и да съзерцаваме залеза. На Чарли тук много щеше да му хареса.

Това лято обаче той остана в Лондон и работеше без почивен ден. Дори да намереше време да отскочи за малко при нас, не мисля, че Лейла щеше да е във възторг от присъствието му. Веднъж дори надрасках набързо картичка и с нетърпение очаквах отговора му. Докато не видях Лучо.

Този първи ден, в който щях да започна, да се обучавам в правенето на пица, и то в непосредствена близост до него, се вълнувах толкова много, че мога да оприлича състоянието ми само на кипящ сос. Изобщо не бях на себе си. Пристигнах в Тривенто и видях, че усмивката липсва от лицето на Лучо. Мога да определя настроените му само като „бодливо“. Съвсем формално предложи кафе и сладкиш, сиропиран с ром, след което се залови да подрежда пейките и да бърше масите.

— Наел съм едно момиче, което не е свършило нищо снощи — промърмори той. — Погледни, истинска бъркотия.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не. Ще се справя, после може да започнем.

Питах се дали Лучо не беше съжалил, че е приел да работи с мен. Стоях встрани и го наблюдавах как оглежда измитите чаши за вино и ги забърсва отново с преметната през рамото му кърпа.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да съм тук? — попитах аз най-сетне. — Няма да ти се пречкам. Може само да гледам, ако кажеш.

Той спря за миг и ме погледна.

— Какво? А, не, няма проблем.

— Свикнал си да работиш сам, нали? — притиснах го аз.

Той ме удостои с нещо като усмивка.

— Сам със семейството ми.

Очевидно съществуваше някакво съперничество между Лучо и брат му. Това, че имаше славата на най-добър майстор на пици в Тривенто, трудно можеше да се сравнява с постижението на брат му, спечелил звезди „Мишелин“ и прославил се в цял Лондон, така че едва ли можех да му се сърдя, че не му е приятно моето присъствие. А може би е решил, че съм любимка на Тонино и затова съм пристигнала.

— Брат ти твърди, че имам доста да уча — подхвърлих аз. — Много трудно ми беше в неговия ресторант.

— Да, и мама спомена нещо такова. Каза ми също, че се отнасяш към храната като към сериозна задача и си твърде строга към себе си.

— Така ли?

— Тя обича да помага на хората. Ето защо иска да ти покажа как да се наслаждаваш, докато приготвяш храната, да изпитваш радост от това, което вършиш.

— Докато ти предпочиташ да не си губиш времето.

— Обещах да ти покажа и няма да се отметна. — Той се усмихна, но някак формално. — А може и да ни бъде приятно да работим заедно.

Лучо правеше всичко с огромна лекота. Държеше тесто в ръцете си от момче и за него не бе никакъв проблем да го превърне и в шоу — да го хвърля във въздуха, да го върти между пръстите си. Докато аз бях отчайващо несръчна. Пробивах кората, разтеглях я повече от необходимото, късах я, между пръстите ми излизаха криви форми, дори на няколко пъти изпусках от тестото на земята. Много бързо намразих миризмата на мая, както и лепкавата брашнена маса, която висеше от пръстите ми като безжизнена кожа. Най-много от всичко ме вбесяваше фактът, че толкова проста храна ме кара да се чувствам пълна идиотка пред Лучо, на когото, с цената на всичко, исках да направя добро впечатление.

Неговите пици излизаха от пещта с дървени въглища съвършено опечени и равни, а моите бяха разкривени и на буци. Не спирах да бъркам и по едно време усетих, че Лучо е спрял да ме поправя и насочва, а се старае единствено да не се разсмее.

— Никак не е смешно — изсъсках аз. — Просто не ми се получава. Пълна скръб съм. Май най-добре да се откажа.

— За нищо на света. След време ще свикнеш. Смея се, защото майка ми наистина е права. Взимаш всичко прекалено сериозно. Какво, че малко тесто е паднало на пода, Алис? Голяма работа, като пицата ти на места е по-дебела и не е правилен кръг. Все още се учиш.

— Мразя да не правя нещата както трябва — въздъхнах аз.

— Всички сме така — улови раменете ми Лучо. — Нека спрем за десет минути. После ще продължим.

Отидохме до пекарната, седнахме на пейката до Силвана и тримата изпихме по едно кафе, което Лучо купи от съседния бар. Някои минувачи спираха, за да поговорят, други кимваха и отминаваха усмихнати, трети само поздравяваха. Част от лицата вече ми бяха познати, например мъжът със златния ролекс, който ни зяпаше по време на първия ни обяд в траторията, няколко добре облечени възрастни жени, които също бях мяркала при Рафаела. Щом отминеха, Силвана прошепваше по някоя клюка и Лучо ми превеждаше.

По едно време предложи да се връщаме на работа.

— Мислиш ли, че си готова да се захванем отново с тестото? — ухили се той.

Разсмях се въпреки желанието ми да остана сериозна.

— Безнадеждна съм, нали?

— Хората си мислят, че пицата е проста работа. В Лондон си поръчваш по телефона и ти я носят в кутия. Но обикновено тя няма вкуса на истинска пица, а много хора изобщо не умеят да я правят. Ти няма да си сред тях, обещавам.

Докато минавахме покрай сергиите на площада, си представях как ще продължи моето унижение. Но вместо да ме остави да се боря с тестото, Лучо ми показа нещо, което повечето главни готвачи определят с помпозното име mis-en-place, но той наричаше просто „пълнеж“ — мазнините, киселините, соса, подправките и друга съставки, които той държеше подръка, когато пицарията отвори.

Ключовата дума за Лучо беше „простота“. Неговите пици не бяха отрупани с продукти. Нямаше парченца розова шунка, покрита с безвкусни консервирани маслини, и със сигурност нямаше и следа от ананас. Хората можеха да избират между пица, поръсена с настъргано прошуто и зелени листа на рукола и сушена сепия с чесън. Имаше и такава с аншоа, каперси и пресни домати, или по-богатата, с малки парченца артишок и разтопена моцарела. Лучо избираше „пълнежа“ в зависимост от сезона и сервираше пицата единствено със зелена салата, подправена със зехтин и лимон.

Всеки ден отваряше в пет следобед и много скоро всички места се запълниха — от туристи и местни жители. Момичето, което бе наел да сервира, направо тичаше между масите и плота, за да изпълни всички поръчки. Скоро и Лучо беше във вихъра си. Бе доста по-шумен от брат си, от време на време дори спираше, за да подвикне поздрав на някой познат или за да скастри момичето, ако видеше, че се бави. Тогава демонстративно излизаше иззад плота и занасяше пицата на клиента.

Опитвах се да не преча много и да помагам, с каквото мога — пълнех стъкления съд с накъсани подправки или презареждах съдовете с „пълнежа“. Повечето време мълчах.

Клиентите се разотидоха след десет и половина. Следваше разчистване и слагане на ред в кухнята, а Лучо трябваше да приготви списък на продуктите, необходими за следващия ден, така че работата приключи към полунощ. В Лондон по това време щях да отида с останалите колеги да изпием по една водка някъде. Често се отбивахме в различни барове в малките часове на нощта. В Тривенто едва ли имаше отворен бар по това време и не можех да си представя как Лучо се разтоварва от напрежението в работата.

— Красива нощ — отбеляза той, докато заключваше вратата на пицарията. — Имаш ли нещо против да се поразходим с колата?

— Не, разбира се — колкото се може по-небрежно рекох аз. — Къде ще ходим?

Качихме се в миниатюрния фиат, който спокойно маневрираше из тесните улички. Гумите свиреха на завоите, които, по мое мнение, Лучо взимаше с неразумна скорост. Поехме по планински път, осеян с остри завои, покрай малко селище, в което ми се мярна открит параклис, и се устремихме нагоре към върха. Предпазният колан на моето място заяждаше, нямаше дръжка, за която да се заловя, ето защо впих пръсти в тапицерията на седалката и се стараех да не пищя, когато колата се плъзваше по наклона.

— Ще те заведа при Исус — опита се да надвика Лучо рева на мотора. Надявах се, че няма предвид буквално.

Най-сетне видяхме края на пътя, който завършваше в празен паркинг, и Лучо не устоя на изкушението да натисне рязко спирачките, при което колата направо се завъртя.

— Пристигнахме — рече той и извади ключа от таблото. — Ела да видиш нашия Исус.

Поведе ме покрай затворените сувенирни магазинчета нагоре по стълбите в подножието на осветената статуя. Едва сега си дадох сметка, че тя напомня аналогичната фигура над Рио де Жанейро, но по-модерна и вероятно не толкова висока. На всичкото отгоре бе обърната не с лице към морето, както очаквах, а към планината.

— Странно — не се сдържах аз, — защо е обърнал гръб на брега?

— Строена е през шейсетте години — обясни Лучо. — Мама разказва, че имало големи спорове кой да плати за изработката. Рибарите отказали да дадат пари и затова Исус им обърнал гръб. Всъщност е загубил, защото гледката не е така красива.

Лучо стоеше толкова близо до мен, че долавях аромата на прясна пица, просмукал се в дрехите му, примесен с типичната миризма на мъж, потил се дълги часове до пещта, с дървени въглища.

— Винаги съм обичал това място — обади се по едно време той. — Гледката е страхотна и през деня, но нощем е великолепна с този фон на тъмното море и светлините на рибарските селища по брега.

— Красиво е — съгласих се аз.

— Ами звездите? Като кристални са. След дългите часове в пицарията обичам да идвам тук, за да си припомням колко грандиозно е небето.

— В Лондон никога не можеш да видиш такова небе.

— Светлините на града унищожават блясъка на звездите. Как издържаш живота там, Алис? Пица в кутии, никакво небе… Ужасно.

Има и своите добри страни — настоях аз, макар в момента да не можех да изтъкна нито една.

— На всичкото отгоре работиш за брат ми — добави той. — И на това ако му викаш лесен живот…

Не знаех колко е редно да съм откровена.

— Не е точно така…

— Били сме заедно в кухнята като момчета. Заедно се учихме да правим пица.

— Какъв беше той тогава?

— Същият като сега. Винаги мечтаеше за нещо по-голямо, по-амбициозно и беше напълно сигурен, че няма друга истина, освен неговата — засмя се сухо Лучо. — Не се изненадвам, че работата при него е толкова напрегната.

— На мен ми харесва — уверих го аз. — Обичам да готвя. Но не съм убедена, че ми харесва животът на готвача.

— Права си — кимна той.

— А ти? — дръзнах да попитам аз. — Харесваш ли работата си?

Лучо изви лице към мен и очите му срещнаха моите. В този дълъг миг ми напомни за Тонино.

— Няма нищо по-интимно от готвенето — промълви той. — Сготвям нещо за теб с ръцете си, след което ти го поемаш в тялото си. Има ли нещо по-интимно?

— Май не — с мъчително преглъщане потвърдих.

— Не говорим, естествено, за стотиците глупости, свързани с поднасянето на храната — продължи той, напълно сляп за въздействието, което имаше върху мен. — Хората обичат да говорят за него, да пишат и да вдигат шум. Подреждат някаква малка купчинка в центъра на чинията, слагат всевъзможни украси, цветни сосове. Какъв е смисълът? Това не е живопис, а храна. Така че сготви нещо, изяж го и баста!

Толкова много въпроси напираха в главата ми. Исках да знам подробности от миналото му, за семейството, какво е преживял и какво обича да прави. А вместо това стоях и безмълвно съзерцавах гледката пред мен, вдишвах прохладния нощен въздух и си напомнях, че разполагам с цяло лято, за да го опозная.

Наистина нямаше защо да бързам.