Ники Пелегрино
Рецепта за живот (64)

Алис

В първия миг застинах объркана. Не познах варосаните стени и овехтялата завивка, с която бях покрита. Нужни ми бяха две-три секунди, за да осъзная, че съм във „Вила Роза“, в същата стая, в която бях спала преди много години.

Двете с Лейла стояхме до късно предишната нощ. Изпихме няколко бутилки от местното червено вино, но то едва ли е било силно, защото спах добре и главата не ме болеше тази сутрин.

Първо трябваше да изпия чаша кафе — силно и гъсто, каквото го пият италианците. После щях да се обадя на Тонино. Той беше бесен, че дойдох тук. От негова гледна точка сякаш бях нарушила някакво неизречено обещание. Не можех да си представя каква ще е реакцията му, когато разбере, че семейството му знае за нас. Най-добре беше да оставя всичко за момента, когато се прибера в Лондон.

Лейла още спеше и къщата тънеше в тишина. Движех се предпазливо в кухнята, за да не я събудя, защото съдейки по кръговете под очите й, тя не спеше добре напоследък.

Изпих кафето си, измъкнах се навън и се отправих към портата на „Вила Роза“. Лейла ме бе развеселила с разказа си за Бабета и обиколките й по крайбрежието с мотопеда, а и исках да се видя отново със старицата.

Може би в живота идва миг, когато човек престава да старее. Много години бяха минали, откакто не се бяхме виждали, но те бяха оставили твърде слаба следа върху Бабета. Кожата й бе по-сбръчкана, фигурата бе вече леко приведена, но също както и преди, щом ме видя на прага си, лицето й изгря в щастлива усмивка.

Чух старичкият вече Скай да лае откъм кошницата си в кухнята, но бе станал прекалено мързелив, за да се надигне да ме посрещне. Бабета ме поведе към дневната с доста нисък таван и ме покани да седна край огъня, който вече бе запалила, за да прогони студа от ранната пролетна утрин.

Тя промърмори нещо на език, който аз продължавах да не разбирам и излезе от стаята. Когато се върна, носеше поднос с кафе и чиния бисквити, които сигурно бе пекла сама.

Известно време тя говореше и говореше, а аз кимах, сякаш разбирам италиански. Най-сетне ми кимна енергично с глава да я последвам на терасата й, а оттам по стълбите надолу към градината.

Спряхме при старата веспа, паркирана под скован надве-натри навес от ръждясали тенекии. Бабета извади мотопеда и ми даде знак да се кача на седалката зад нея.

Опитах се да откажа с въртене на глава, но тя потупа настоятелно обвитата с кожа седалка.

— Andiamo, andiamo — повтаряше тя.

Спомних си колко трудно бе човек да спори с нея и волю-неволю се подчиних.

Понесохме се по неравния терен с такава скорост, че машината проскърцваше и дори да бе чула протестите ми, Бабета се правеше, че не разбира. Изпълнена с решителност, тя продължаваше напред, изпращана от клаксоните на колите и камионите, които ни отминаваха по неравния път по крайбрежието, след което сви рязко към пристанището.

Едва след като спря, успях да си поема въздух и да се огледам. Малко неща се бяха променили тук. Същите очукани рибарски лодки се полюшваха между лъскави яхти, същите бутици и кафенета опасваха пристанището, а в края му се вееха чадърите пред траторията на Рафаела, но сините бяха заменени с червени.

Бабета ме побутна натам с рамо и въпреки видимата ми съпротива ме насочи с рамо в указаната посока. Нямаше как, подчиних се със съзнанието, че рано или късно тази среща предстоеше.

— Рафаела! — провикна се старицата, когато почти бяхме стигнали. — РАФАЕЛА!

— О, Бабета! — чух аз радостния възглас на жената отвътре.

Откъм ресторанта до нас достигна аромат на запържен лук, а до вратата чакаха да бъдат прибрани кутии с пъпки артишок. Рафаела се появи на прага усмихната, бършейки ръце в някаква кърпа. Видя ме и примигна нерешително, но бързо се съвзе.

— Алис, ти ли си наистина? — възкликна тя.

Както ми бе разказала Лейла, Рафаела бе все така хубава, само косата й беше започнала да побелява тук-там. Кожата бе гладка, фигурата стройна като на момиче. Тонино не беше взел нищо от майка си. Спокойното си излъчване бе наследил от баща си.

— Аз съм — промълвих аз, застанала няколко стъпки зад Бабета, сякаш се боях, че не съм добре дошла.

Жената пристъпи напред и ме целуна по двете страни, обърна се и извика Чиро. Следващите няколко минути стояхме и се гледахме сконфузени.

Без да усеща създалото се напрежение, Бабета изпълни мълчанието с изблик от оживен монолог на италиански.

— Казва, че те е довела тук, за да преведа онова, което иска да ти каже — обясни Рафаела.

— И какво е то?

— Ами това, че е загубила съпруга си Нунцио отдавна и сега е сама. Иска да знае какво те е задържало, та не си успяла през всичките тези години да дойдеш да постоиш тук. Иска да знае дали си щастлива, женена ли си, имаш ли деца.

— Не, не съм женена… — заекнах. — И нямам деца.

— Известно ми е — сбърчи чело Рафаела. Много добре знаех какво означава особената й интонация. — Но не го разбирам.

— Просто така се случи. Нямам смислено обяснение.

— Но не искаш ли всичките тези неща? Това ли е причината?

— Аз… Тонино… — подхванах неуверено, спасена от поредния водопад от думи, с който Бабета ни заля, като междувременно ме потупваше по бузата, все едно бях малко момиче.

— Радва се, че си тук — преведе Рафаела, — защото е вече пролет, време за работа в градината и се надява да останеш по-дълго, за да й помогнеш. Колко време смяташ да останеш? Пак ли цяло лято?

— Не мога да кажа нищо определено — опитах се да обясня, този път по-спокойно. — Докато Лейла има нужда от мен. Едва ли ще е през цялото лято. Имам градина, за която трябва да се грижа.

— Ще ми се да мога да я видя — стрелна ме с многозначителен поглед Рафаела. — Но друг път ще говорим за това. А сега най-добре да влезем вътре, защото мисля, че ще вали. Ще ви предложа нещо за пиене и бишкоти, които Чиро опече тази сутрин. Хайде, влизайте.

В първия миг вътрешността на траторията ми се видя съвсем същата. Все така имах чувството, че са ме поканили в дома си. Настанихме се на маса близо до кухнята, за да изчакаме дъждът да отмине, докато Чиро готвеше вътре. Много скоро не издържах и влязох при него. Той ми се усмихна и повдигна капаците на няколко тенджери, за да вдъхна аромата на сосовете, които вряха вътре.

— Продължаваш ли да готвиш? — попита Рафаела, когато се върнах при двете жени.

— Не съвсем. От години не работя в ресторанти.

— Но продължаваш да си готвач. Личи си. — Тя ме изгледа многозначително.

Дъждът спря и с облекчение станах да си вървим, въпреки че ме очакваше още едно пътуване с мотопеда и Бабета. Този път тя караше по-спокойно, дори успяваше от време на време да извърне глава, за да ми каже по нещо, което вероятно смяташе за важно, все едно дали го разбирам, или не. Един-два пъти долових името на Рафаела и Лучо. Всеки път, когато споменаваше името му, тя подсвирваше особено, но така и не схванах какво има предвид.

Лейла вече беше станала, когато най-сетне пристигнахме във „Вила Роза“. Заех се веднага да приготвя голяма купа спагети за трите ни, като използвах пикантния сос, който видях в хладилника.

Вече на масата, Лейла се опита да проведе разговор с Бабета, но италианският й бе толкова оскъден, че дори аз схващах някои от думите. Изглежда си говореха най-вече за кучето. По едно време очите на Лейла се наляха със сълзи и тя започна да ги трие със салфетката до чинията си.

— Какво има? — попитах аз, разтревожена от внезапната смяна в настроението й.

— Питала ли си се защо Бабета е в траур? Дори забрадката й е черна.

— Не, честно казано. — Смятах, че повечето възрастни италианки се обличат в тъмни дрехи.

— Току-що ми каза, че е в траур в знак на уважение към майка ми. Алис, тази жена е намерила начин да скърби за нея, а аз още не мога да повярвам, че я няма. Боже, какво ще правя? — Лейла захлупи лицето си с ръце. — Как ще се справя с това сама?

— Ще остана с теб — спонтанно обещах аз. И наистина го мислех. — Ще бъда тук, докато имаш нужда от мен.