Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Алис

Обикновено Лейла много внимаваше за реда и чистотата в апартамента, за да не би майка й внезапно да пристигне, но тази сутрин, докато отивах да включа чайника, заварих върху кухненската маса разпръснати множество снимки. Докато чаках водата да заври, се наведох да ги разгледам. На повечето от тях се виждаше къща с боядисани в бледорозово стени и балкони, опасани с парапети от ковано желязо, по които бяха наредени саксии с мушката. На няколко бе сниман само изглед към море, а на други — само небе, тук-там осеяно с облаци.

— Какво е това? — попитах аз.

— Къща, която майка ми ще купува в Италия. Някъде на юг. Твърди, че небето било точно толкова синьо, колкото й трябвало.

— Но небето не е ли еднакво из целия свят? — изумих се аз.

— Очевидно — не. — Лейла запали първата си цигара за деня от решетката на газовата печка. — Все едно, държи да отида и да поседя с нея там известно време. И ти трябва да дойдеш.

— Не мога — механично отговорих аз. — Имам работа.

— Не ти ли се полага отпуск, като на всички останали?

Залових се да приготвям чая си с надеждата, че ще отминем темата.

— Кажи де! — не се отказваше Лейла.

— Вероятно, да.

— Тогава вземи си отпуск.

— Точно сега не е възможно. Тонино настоява да получа някакво образование и сега търся курсове по готварство. Може би някой друг път. — Оставих пълния чайник до нея и се наведох над снимките. — Мястото изглежда красиво.

Преди да успея да се скрия в стаята си, Лейла ме спря.

— Не си мисли, че не знам какво става.

— Какво имаш предвид?

— Ами тази история с твоя плач… и състоянието, в което си през повечето време. Не знам какво да те правя. Не споделяш с мен, не разбирам какво не е наред.

Тя наля чай в две чаши и ми подаде едната.

— Самата аз не знам какво ми е. — Взех чашата, но останах права. — Чувствам се някак… смазана.

— От работата ли?

— Отчасти…

— Тогава напусни. Върни се към сервирането за известно време. Щади се малко повече, Алис. Мина през ужасно тежък период.

Нямаше как, седнах до нея.

— Но аз харесвам работата си — опитах се да обясня. — Истината е, че никога не съм правила нещо, което да ми е толкова интересно. Чувствам се зле само когато не съм на работа. Не знам какво става с мен. Може би трябва да се лекувам. Но не мога да изляза в отпуск. Просто не мога да спра точно сега.

— Дори за две седмици?

— Спра ли сега, нищо чудно да не мога да започна отново.

— Толкова лошо ли ще бъде това? Искам да кажа, че има още милион неща, с които би могла да се занимаваш.

Дори аз не можех да обясня с какво толкова ме влечеше готвенето. Но при идеята да се излежавам на слънце две седмици в Италия сърцето ми се сви. Бях сигурна, че след това нямаше да имам сили да се върна към сегашния си ритъм.

— Ето какво ще направим — продължаваше Лейла. — Ще ти купя самолетен билет, а ти, ако искаш, ела. Не забравяй, че става думи за Италия, Алис. Италианците са луди по храната. Ако наистина искаш да научиш нещо за това как се приготвя храна, това би било много по-добро място от някакъв си колеж.

— Не мога просто така…

— Напротив, можеш. — Тя бутна към мен снимка на къщата с розови стени. — Идваш в Тривенто и ще останеш във „Вила Роза“ поне две седмици. Ела с мен. Ела да видиш небето.

— Но, Лейла…

— Не си прави труда да спориш. Просто кажи на Тонино, че си взимаш отпуск — ухили се тя насреща ми. — Все ще намери кой да вари пастата за няколко седмици.

— Взема ли си почивни дни, ще трябва да отида при мама. Не сме се виждали от години.

— Тя ще разбере, че имаш нужда от истинска почивка. Обзалагам се, че се тревожи за теб.

Когато Лейла бе обзета от някаква идея, беше направо изтощително да се опитваш да й се противопоставиш. Споменаваше Италия при всяка възможност, въвличаше ме в плановете си и в крайна сметка най-лесно бе да направя онова, което беше решила.

— Печелиш — заявих аз.

Тя се засмя.

— Знаех си.

Най-изненадваща за мен бе реакцията на Тонино, който бе обзет от необяснимо оживление. За първи път го виждах толкова сърдечен, още от момента, в който подхвърлих идеята.

— Италия ли? Ами да, разбира се — не спираше да повтаря той. — Най-добре да останеш там повече от две седмици. Сега е сезонът на пролетните зеленчуци, на крехкия фасул, дивите аспержи, малките пъпки артишок. Замини и остани там цяло лято. Направи така, че да готвиш през целия сезон.

В края на деня, когато чистех приборите си, той дойде при мен, за да поприказваме.

— Къде точно в Италия е купила къща майката на приятелката ти?

— Не знам точно — признах аз. — Мисля, че беше градче в Южна Италия, Тривенто. Но нищо повече не знам.

— Тривенто? — възкликна той изумен. — Да не се шегуваш?

— Това е името, което Лейла спомена.

— Роден съм в Тривенто.

Вестниците публикуваха обстойни репортажи за италианския произход на Тонино. Не бях запомнила името на родния му град, защото то наистина нищо не ми говореше.

— Странно е. Съвпадението е изумително — подхвърлих аз.

— Много по-добре от съвпадение. Това си е чист късмет — рече той. — Още утре сутринта ще се обадя на майка ми. Може да прекараш известно време при нея и баща ми в техния рибен ресторант. Това е твоят шанс да научиш за храната всичко, което аз знам. Истински се вълнувам за теб.

— А работата ми тук?

— Лесно ще намеря човек за пастата. А когато се върнеш, ще знаеш страшно много нови неща.

Ето как най-неочаквано се оказа, че ще прекарам едно лято в Италия. Щях да видя небето, което майката на Лейла толкова харесваше, и да се уча да готвя така, както Тонино се бе учил. Щях да оставя Чарли и работата си за известно време. Естествено, бях развълнувана, кой не би се вълнувал? В същото време се боях малко, дори повече от малко.