Ники Пелегрино
Рецепта за живот (22)

Алис

Лейла се изуми от бързината, с която приготвих пастата — ситни пухкави равиоли, пълни с пюре от пресен грах и зелен фасул, с малко от мекото козе сирене, което бях открила в магазина край магистралата. Сервирах ги полети с разтопено масло и с леко запържени листа от салвия.

Изнесохме кухненската маса на терасата на слънце, а Аврора извади бутилка розе.

— Това е божествено — въздъхна Аврора, след като опита едно от „пакетчета“ равиоли. — Как успяваш, Лейла, да си толкова слаба, след като се храниш по този начин?

— За първи път Алис готви паста за мен. Най-сериозната храна, която сме имали у дома, бе тост с лук и сирене.

Това бе самата истина. Пазех цялата си енергия за работното си място. Самата мисъл, че трябва да сготвя нещо у дома, ме караше да се чувствам изморена. Гледах да спретна само нещо съвсем набързо: тарама салата от гръцкия магазин в съседство или сирене фета с домати. Лейла никога не ме беше виждала да готвя.

— Някой ден ще отидем до града за продукти и ще ви приготвя нещо по-сериозно — обещах аз.

— Не се налага само ти да готвиш — побърза да се намеси Аврора. — Може да се редуваме.

Чувствах кухнята на „Вила Роза“ като собствена територия. Бях прегледала скромната колекция от очукани тенджери и назъбени дървени лъжици на Аврора и си записах от какво още ще имам нужда. Не беше проблем да разточвам пастата със старата точилка, но подходящите уреди правеха всичко далеч по-лесно.

— Нямам нищо против аз да се занимавам с приготвянето на храната и да експериментирам с различни съставки — намесих се аз. — А и Тонино ми каза, че точно така трябва. Да отделям време, за да се уча да правя прости блюда от местни продукти.

— Струва ми се, че тук едва ли ще намериш нещо, освен зеленчуците от градината на съседката — обади се Лейла, докато облизваше пюрето, полепнало по ножа. — Кога мислиш да се отбиеш при семейството на Тонино? Не трябваше ли да работиш при тях?

— Ще им се обадя — отговорих аз без особен ентусиазъм. — Скоро. — Онова, което ми се бе сторило страхотна идея в Лондон, сега вече не ме привличаше, особено при перспективата да мързелувам цяло лято.

— Пастата беше превъзходна — въздъхна Аврора и бутна празната си чиния. — Алис, ако така се чувстваш щастлива, ще се радвам да продължиш с готвенето.

Докато те двете вдигаха масата и изнасяха чиниите, стъпвайки на пръсти покрай спящото кученце, занесох останалите равиоли на Бабета. Чувствах се неудобно да предлагам равиоли на една италианка, но те можеха да се развалят бързо, а бе жалко да ги изхвърляме.

Жената се изненада от подаръка ми, мъжът й вдигна любопитен поглед, за да види какво има в подноса, но така и не си направи труда да стане от стола.

Пуснах отново в действие уменията си на мим, за да обясня, че тръгваме към Тривенто, така че, ако иска, можем да я закараме дотам. Не забелязах кола наблизо, така че не можех да си представя как пазарува.

Когато най-сетне жената разбра какво искам да й кажа, тя се засмя широко и вдигна пръст, за да покаже, че й трябва само минута. След малко се появи с друг, по-красив и по-нов шал и с преметната през ръката друга кошница, готова за пазар.

— Pronto! — подкани ме тя с толкова широка усмивка, че успях да видя дупките от липсващи зъбите в дъното на устата й.

През целия път до Тривенто Бабета мълча, загледана през прозореца на колата към пейзажа, който познаваше до болка. Гледката наистина беше живописна: полуразрушени кули върху скални възвишения, поредица от девствени заливи и морска шир, която блестеше като скъпоценен камък, простряла се до самото небе на хоризонта, към което майката на Лейла така силно се бе привързала.

Градчето бе на самия склон на хълма, с преплетени тесни улици, строено много преди някой да предвиди, че колите ще бъдат изобретени. С протегнат пръст и множество „Si, si, no, no“ Бабета ни показа къде можем да паркираме, след което ни поведе по стръмните стъпала на тесни проходи, докато се озовахме на живописен площад, осеян със сергии.

Бабета стоеше до мен, докато пазарувах, за да е сигурна, че избирам най-прясното и най-доброто. Поклати неодобрително глава, когато посегнах към едни домати, и настоя да напълня кошницата си с диви аспержи и крехки малки глави артишок. След това ме заведе до любимия си месар и салумерия, за да ми покаже най-качественото прошуто, най-вкусните сирена. Един-два пъти гласовете се повишаваха и предположих, че се пазари с продавачите, но в крайна сметка се разделяха със смях. Бабета трябва да познаваше отдавна тези хора, а очевидно и те бяха свикнали с нея.

Пазаруването на продукти бързо отегчи Лейла и тя се отдели, за да търси магазин, откъдето да купи разни неща за кученцето. Върна се скоро с пудра против бълхи, каишка за врата, повод и няколко пищящи играчки.

— Значи смяташ да го задържиш? — попитах аз.

Лейла само се усмихна в отговор.

Нямаше смисъл така натоварени с покупки да се опитваме да разглеждаме града, ето защо се върнахме при колата и оставихме всичко в багажника.

— Защо не се върнем по друг път и така да видим и другата част на града — предложи Лейла. — Не може да няма рибарски лодки и малки кафенета и бутици край пристанището. Ще седнем да изпием по едно питие на слънце.

И така поехме по обиколен път, който се виеше по склона и се спуснахме към брега. Съвсем скоро видяхме скупчени над залива белезникави къщи със зелени капаци на прозорците и балкони, отрупани с ярки цветя.

Тук до пристанището Бабета не се чувстваше много в свои води. Оглеждаше се, сякаш не бе идвала често насам, но и не възрази, когато се насочихме към едно от кафенетата на крайбрежната улица.

— Според мен тук някъде трябва да е ресторантът, който родителите на Тонино държат — споделих аз с Лейла, след като се настанихме и поръчахме напитки. — Ресторант за морски деликатеси „Тратория Ричи“.

Не след дълго келнерът донесе питиетата ни и чукнахме чаши. Признавам, че групата ни изглеждаше малко странна с компанията на възрастна италианка, която трудно разговаряше с нас, но пък по изражението й личеше, че е щастлива да оглежда минувачите, като от време на време кимаше за поздрав на тези, които познаваше.

— Бабета — разнесе се силен женски глас и към масата приближи най-привлекателната възрастна жена, която бях виждала някога. Приличаше ми малко на София Лорен — с права тъмна коса, мургав тен, пълни устни и съвършена костна структура.

— Рафаела, чао — възкликна Бабета, видимо приятно изненадана, изправи се и целуна жената.

Двете забъбриха оживено на италиански и по едно време непознатата се извърна към мен на доста колеблив английски:

— Значи вие сте Алис, така ли? Аз съм майката на Тонино — Рафаела Ричи. Той спомена, че ще идвате.

Притесних се, че жената ме откри, преди да съм си направила труда да се обадя в траторията и да се представя както трябва.

— Много ми е приятно да се запознаем. Възнамерявах да се отбия тази седмица при вас — побързах да я уверя аз. — Много съм благодарна за възможността.

Рафаела се усмихна и сви типично по италиански рамене.

— Не бързайте. Моят син Тонино само за работа мисли. Има предостатъчно време за това. Разгледайте, починете си първо. Ние сме на разположение, когато сте готова. — И тя посочи ниска сграда в края на пристанището с няколко маси отпред, над които леко се олюляваха сини чадъри. Никакъв знак не сочеше към заведението им, липсваше дори табела над вратата, доколкото можех да видя. Едва ли щях да го открия сама.

— Изглежда прекрасно — реших да съм любезна аз.

Рафаела се засмя.

— Няма нищо общо със скъпия ресторант на Тонино, но мисля, че ще ви хареса. Заповядайте, когато сте готова.

След тези думи тя се отдалечи между масите с уверена стъпка и вдигната глава и не можех да не забележа — как мъжете я проследяват с поглед.

— Много е грациозна тази майка, нали? — отбеляза Лейла. — И синът й ли е толкова красив? Защо не си ме запознала с него?

— Не е твой тип — лаконично съобщих аз.

— Така ли? И какъв е моят тип?

— Бедни художници, мърляви музиканти, вулгарни, добре облечени мъже, но без пукната пара… Да продължавам ли?

— Искам все пак да се запозная с този Тонино, когато се върнем в Лондон — засмя се малко тъжно Лейла. — Може да стане моя нов тип.

Поръчахме по още едно питие и продължихме да си бъбрим, а Бабета седеше до нас с притворени очи и очевидно задрямваше от време на време. От цялото й същество се излъчваше доволство и спокойствие — потопена в бездействието и топлината на слънчевите лъчи. Дадох си сметка, че откакто пристигнах във „Вила Роза“, не ми се беше случвало да се разплаквам без причина. Запитах се само докога ще трае тази пауза.