Ники Пелегрино
Рецепта за живот (32)

Алис

В крайна сметка се научих да правя пица както трябва, макар никога да не успях да я завъртя с увереността на Лучо, нито да постигна съвършения баланс между вкус и аромат. Помагах му в натоварените часове в края на седмицата, а денем бях в траторията на Рафаела и Чиро.

Почти не се застоявах във „Вила Роза“. Времето бе по-топло и басейнът вече бе отворен, но придружих Лейла дотам само един-два пъти. Винаги й обещавах за следващия ден, но все се отваряше някаква работа в ресторантите или пък помагах на Бабета — благодарение на усилията ни градината бе станала двойно по-голяма. Вече имахме предостатъчно зеленчуци и подправки. С такова удоволствие берях продуктите, които после сготвях, че не беше никакъв проблем да се лиша от един следобед на плажа, прекаран в излежаване.

Очевидно бе, че Лейла се отегчава все повече и повече, въпреки подскачащия около нея Скай. Писането продължаваше, но и книгата не успяваше да задържи интереса й дълго. Вероятно трябваше да се досетя, че ще дойде да ме търси и като не ме бе открила в траторията, бе тръгнала по хълма, заварвайки ме да меся тесто редом с Лучо.

Стори ми се много красива този ден. С лек слънчев загар, едва забележимо напълняла, от което острите черти на лицето й се бяха позагладили, тя бе наистина привлекателна и когато прекрачи прага на пицарията, чух как Лучо изсвири продължително.

— Значи тук си била, Алис — надникна приятелката ми над плота към бурканите с едри черни маслини и солените каперси, оставени там, за да са подръка. — Станала си специалистка по пиците, така ли?

Щеше ми се да не изглежда толкова красива, да бе забравила да си измие косата и летните дрехи да не прилепват така изразено на определени места.

— А, само помагам — промърморих аз и небрежно ги представих един на друг.

— Здрасти — усмихна се Лейла. — Приятно ми е.

— На мен също. — По гласа на Лучо личеше, че говори самата истина.

— Алис, дойдох да ти кажа, че заминавам за Рим утре сутринта — съобщи Лейла, докато се наместваше на столчето пред бара. — Каролайн не спира да ме кани.

— Добре — кимнах аз. — Но ще се върнеш, нали?

— Вероятно… Макар че ще се опитам да си намеря работа в някое от заведенията като келнерка, стига да не е голям проблем, че не говоря добре италиански. — Тя отново се усмихна на Лучо. — Освен ако тук не ви трябва келнерка.

— Той има вече — отсякох аз.

— Жалко. — Дори съжалението й прозвуча като покана за флирт.

— Все едно, надявах се, че можеш да се освободиш днес следобед и да прекараш с мен последния ми ден тук.

— Ами аз вече… — Вдигнах очи към Лучо.

— Защо и аз да не се освободя за час-два? — чух го аз да казва. — Тук всичко е под контрол. Имаме време да покажем на приятелката ти прекрасната гледка от планината.

Никога досега не бях се засягала, че мъжете предпочитат Лейла. Не ме разстройваше фактът, че тя неизменно привлича вниманието им, а аз оставам в сянка. В Лондон Чарли винаги бе наблизо и не ми липсваше мъжка компания. Сега обаче се вбесих от завладяващото й очарование и от начина, по който го употребяваше. Не исках и тук да бъда в нейната сянка. Не и ако това предвещаваше, че Лучо ще спре да ме забелязва.

Въпреки това се свих послушно на задната седалка във фиата, за да седне Лейла отпред. Опитвах се да не се дразня, когато отмяташе глава или избухваше в смях от лудото шофиране на Лучо, който съвсем по мъжки бе поласкан от вниманието й и караше още по-бързо.

За първи път виждах гледката през деня и признавам, че бе наистина завладяваща. Слънцето обливаше кафеникавите планински склонове над нас и те контрастираха на морето долу ниско, а човек имаше усещането, че старите рибарски колиби всеки миг ще се търколят по сипея. Тук-там се извисяваха кулите на параклиси, виждаха се тесните улици на Тривенто, сгушени в гънките на планината.

След като се насладихме на гледката, тръгнахме надолу по стар път, опасващ основата на паметника, и продължихме по обрасла с трева тясна пътека, която ни отведе до развалините на изоставено селище.

— Тук се е намирал първият Тривенто — обясни Лучо. — Преди много години тази част на Италия гъмжала от разбойници и те се установили тук, високо в планината, за да могат да се отбраняват.

Ясно виждах как моите спътници търсят близост. Пътеката бе толкова тясна, че имаше място само двама души да вървят един до друг, ето защо се оказвах или пред тях, или след тях, тъй като Лейла все успяваше да застане до Лучо.

Дори на бара в малкото ресторантче, където спряхме да пием кафе, тя се намърда между него и мен. Говореше прекалено високо и изобщо се държеше предизвикателно, а това видимо забавляваше Лучо.

— Колко жалко, че заминаваш за Рим утре — вре повтаряше той.

— В града ще е душно. По-добре остани тук, където от морето духа прохлада и свежест.

Обратно в пицарията застанах зад кухненския плот, а Лучо се настани на маса отвън с Лейла, за да пали цигарите й и да долива бяло вино в чашата й.

И когато забих петата на дланта си в тестото за пица, не можах да потисна негодуванието си спрямо Лейла. Защо трябваше да има всеки мъж? Не можеше ли да остави поне един за мен?

Лейла бе твърде прехласната, за да забележи, че съм намусена и не участвам в разговорите им. Загаси поредната си цигара и двамата се нахвърлиха върху пицата пред тях, бодейки парчетата с обща вилица.

Късно същата вечер, докато я наблюдавах как хвърля разноцветните си копринени поли и блузи, бродираните чантички и прозрачно бельо в куфара, слушах коментарите й за Лучо.

— Как не можах да го срещна в началото, когато пристигнахме — вайкаше се тя. — Малко е млад за мен, но пък това не пречи да си прекараме приятно. Какво мислиш? Жалко наистина, щеше да е забавно.

— Е, сигурно ще намериш много като него в Рим.

— Едва ли има много такива, които да въртят пица с толкова дълги пръсти — заключи тя и хлопна капака на куфара. — Пък ако не открия, винаги мога да се върна, нали?

Почувствах се за миг виновна от мисълта, че се надявам нещо да я задържи по-дълго в Рим.