Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Бабета

За Бабета животът не бе поел в очакваната посока. Като момиче не можеше да си представи, че ще дойде момент, когато няма да е заобиколена от многолюдно и шумно семейство. В дома на родителите й бе винаги пренаселено. Все някой се караше с някого, друг подвикваше на дете или в съседна стая се говореше на висок глас. Дори когато двамата с Нунцио се отделиха, роднините й влизаха и излизаха от къщата им, все едно и те живееха там.

Постепенно нещата се промениха. Баба й и дядо й починаха. Родителите й ги последваха. Сестрите й заминаха. Едната отиде в Рим, другата последва мъжа си в Америка, най-малката отпътува за Лондон. Всички те търсеха по-добър живот. Само тя и Нунцио останаха в Тривенто с малката си дъщеря и живяха така, както винаги досега.

Липсваше й присъствието на хора. Рядко изключваше радиото в кухнята, но бъбренето на външни хора почти не нарушаваше тишината в дома им. Много лесно бе да избягват поводи за разговор, дори в първите години. Често споделяше мисли с него или пък говореше прекалено обстойно за някоя дреболия, случила се през деня. Знаеше, че той слуша само когато иска да й достави удоволствие.

Мълчанието пропълзя между тях, щом София напусна къщата. Имаше дни, в които разменяха само по няколко думи на масата или в градината. След като Нунцио престана да работи на пътищата, прекарваха заедно по цял ден. Колкото повече се проточваше времето им в близост един до друг, толкова по-малко имаше какво да си кажат. Бабета така и не свикна с това. Улавяше се, че говори на статуята горе в планината, на зелените гущери, припичащи се върху камъните, дори на семената, които пускаше в земята. Звукът на собствения й глас я успокояваше, особено след като Нунцио млъкна напълно.

Открай време беше такъв неотстъпчив. „Буонджорно е мъртъв“ беше й казал в онази сутрин и тя знаеше, че това е така. Нунцио не виждаше вече смисъл да говори. Престана да се прави, че нещо го интересува.

Бабета го наблюдаваше внимателно през цялото това време. Мислено си отбеляза нещата, които го радваха — малкото куче, ароматът на някои гозби. Мъчеше се да се сети какво друго би могло да го извади от мълчанието. Всяка сутрин, когато отговаряше с прегракнал глас на нейното бонджорно, тя се изпълваше с надежда. Колкото и да чакаше, друга дума не идваше, но тя не се отчайваше.