Уилям Гибсън
Периферни тела (99)

99.
Американски антики

— Никъде не мърдам! — заяви майка й, облегната на няколко възглавници, изправени на очуканата позлата на таблата на леглото. В носа й бяха пъхнати тръбичките на кислородния апарат.

— Къде е Джанис?

— Чисти грах. Никъде не мърдам!

— Тук е тъмно… — Щорите бяха спуснати и пердетата — дръпнати върху тях.

— Джанис искаше да поспя.

— Не спа ли снощи?

— Не мърдам оттук.

— Кой иска да мръднеш?

— Леон. Литония. Също и Джанис, но не ще да си го признае.

— И къде искат да ходиш?

— В Северната шибана Вирджиния — заяви майка й, — както чудесно знаеш.

— И аз самата съвсем неотдавна чух за тази идея — призна Флин и седна на белия памучен чаршаф.

— Корбел мъртъв ли е?

— Безследно изчезнал.

— Убихте ли го?

— Не.

— А опитахте ли?

— Не.

— Не бих те винила. Знам само онова, което видях по новините, и малкото, което напоследък успявам да изтръгна от Джанис и Литония. Всичко това се случва заради онова, в което сте се забъркали с Бъртън и което доведе Корбел Пикет в хола ми, нали?

— Предполагам, мамо.

— И какво точно е то?

— Не съм сигурна и самата аз. Бъртън смяташе, че работи на черно за някаква компания в Колумбия. Оказа се, че са в Лондон. Един вид. Имат купища пари. За инвестиране. Едното доведе до друго и те откриха клон тук и ни наеха с брат ми да го управляваме или поне да се държим, все едно го правим… — Флин погледна към майка си. — Знам, че не звучи много смислено.

— Смислено е колкото и целият свят — отвърна Ела Фишър и дръпна чаршафа под брадичката си. — Пълен със смърт и данъци, и чужбински войни. Има хора като Корбел Пикет, дето творят зло за пари, единствените, дето ги изкарват местните и цивилните, а има и достатъчно честни хора, на които им се налага да се потрудят за своя дял. Каквото и да правите вие с Бъртън, няма да промените това положение. Просто ще се скапе още повече. Тук съм изкарала целия си живот. Ти също. Баща ти е роден на кръстовището на „Портър“ и „Мейн“ когато още имаше болница. Няма да се местя. Особено пък да ходя там, където Леон ми казва.

— Един тип от нашата компания го предложи. Той е от Лондон.

— Не ми пука хич откъде е.

— Помниш ли колко усилия хвърляше да ме отучиш да говоря така?

— Да, ама не се опитваха да те карат да се местиш в Северна Вирджиния. И не бих го и позволила на никого.

— Няма да се местиш. Ще си стоиш тук, вкъщи. Още щом чух за Вирджиния и реших, че тая няма да я бъде.

Майка й надзърна над стиснатия здраво чаршаф.

— Двамата с Бъртън няма да съсипете икономиката, нали?

— Кой ти го каза?

— Литония. Умно момиче. Научила го от едно от онези неща, дето се носят на окото.

— Литония е казала, че ще съсипем икономиката?

— Не вие. Просто че е възможно. Или поне, че борсовият пазар е по-странен от всякога.

— Надявам се, че няма… — Флин се изправи, отиде и целуна майка си. — Сега трябва да звънна на нашите хора, да им кажа, че няма да се местиш. Просто ще се наложи да ти осигурят повече помощ. Наоколо ще се навъртат приятели на Бъртън.

— Дето си играят на войничета?

— Те всички са били в армията.

— Човек ще си рече, че им е дошло до гуша от войниклък — отбеляза майка й.

Флин излезе и намери Джанис в дневната, по карирана долница от пижама и черна тениска „Магпул“, с коса, вързана на четири щръкнали опашки. Държеше стара керамична купа с очукани отвсякъде ръбчета, пълна с прясно набран грах.

— Ела няма да се мести — съобщи й Флин. — Просто ще трябва да й осигурят безопасността тук.

— И аз така реших — съгласи се Джанис. — Затова и не съм й натяквала.

— Къде е Недъртън?

— Онзи тип с колесарчето ли?

— Тук съм — обади се той и излезе от кухнята.

— В кухнята ще съм, ако ти трябвам — каза Джанис и заобиколи апарата.

— Поговори ли с майка си? — попита Недъртън.

— Тя определено няма намерение да се мести. Налага се да се обадя и да уредя всичко това с Гриф и Бъртън, и с Томи. Ще се наложи да я защитават тук, каквото и да става.

Колесарчето продължи напред. Вече беше пресякло стаята и стигна до камината. Тя гледаше как таблетът се накланя назад.

— Този поднос — отбеляза Недъртън с глас, изтънял и заглъхнал заради малките говорители.

— Какво?

— На камината. Откъде го имаш?

— От Клантън. Мама ни заведе на двестагодишнината, когато бяхме малки.

— Лоубиър намери един такъв наскоро в Лондон. Модулите й са го записали в нощта, когато бях тук. Приятелката й го намери. Тя се занимава с американски антики. Самата тя е американка. Клоувис Фиъринг.

— Клоувис?

— Фиъринг — уточни Недъртън.

— Не е Рейбърн, така ли? — изненада се Флин. — На каква възраст е?

— Не по-стара от Лоубиър, предполагам, макар че е предпочела да й личи повече. Аха. Проверих. Рейбърн. Това е моминското име на мисис Клоувис Фиъринг.

— Тя е старица? И се намира в Лондон?

— Познават се една друга от младостта си. Лоубиър каза, че я посещавала, за да си опресни паметта. Мисис Фиъринг спомена, че полицайката била британски шпионин, а тя отговори, че това прави и самата Клоувис такава.

— Но преди тя е била Рейбърн — заяви Флин. — Сега… — И погледна към белия поднос, но не го виждаше. Вместо това пред очите й беше Лоубиър на улицата в Чийпсайд и ръката й, с която притискаше шапката си, за да не я отнесе вдигнатият от квадрикоптера вятър. Редом с нея си представи ръцете на Гриф, който аранжираше храната от „Суши Барн“.

— Мамка му! — възкликна, после го повтори, но по-тихо.