Уилям Гибсън
Периферни тела (52)

52.
Стъпил с два крака на земята

Недъртън стоеше на входа на галерията. Периферното тяло на Флин седеше на една от пейките, на три метра от него, с гръб, очевидно загледано в двете най-хубави картини на Пикасо на бащата на Лев. Спаринг-партньорът стоеше недалеч от нея, с лице към вратата, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Предупреди:

— Достатъчно си близо.

— Добре — съгласи се Недъртън, който се канеше да пристъпи към тях.

— Това музей ли е? — попита периферникът.

— Частна галерия — отвърна Недъртън. — Домашна.

— Живеят в музей?

— Живеят обкръжени от изкуство — поправи го публицистът, — макар че човекът, който го притежава, всъщност пребивава другаде.

— Ако нямаше толкова изкуство, можеше и тук да си живее — отвърна „Павел“. — Пространството е поне толкова, колкото и в онзи гараж долу.

— Аз съм Уилф Недъртън.

— Конър — представи се периферното тяло.

— Ако имаш някакви въпроси, мога да опитам да им отговоря.

— Тя каза, че си се издънил — изтърси Конър.

— Кой?

— Флин. Каза, че всичко това се случва, понеже си се издънил.

— Така е, предполагам.

— Как?

— Не се държах достатъчно професионално. С една жена. И едното доведе до друго…

— До много неща доведе.

— Предполагам… — каза Уилф, забрави се и пристъпи напред.

— Спри — нареди обитателят на тялото.

Недъртън изпълни командата. Попита:

— Познаваш ли добре Флин?

— Още от гимназията — отвърна Конър. — Сестра е на най-добрия ми приятел. Умна е. Щеше да се махне, да иде другаде, ако не беше майка им.

Публицистът се чудеше дали периферникът на Флин възприема визуална информация и ако е така, къде отива тя. После тялото се обърна.

— Къде са те? — попита Флин. — Нещо става. Трябва да говоря с тях. Веднага!

— Питай него — отвърна периферникът на Конър, имайки предвид Недъртън.

— Още са в кухнята — призна той.

Флин се изправи и се обърна.

— Намерихте ли вече парите да купите губернатора?

— Предполагам, че вече са натрупали бая много пари от твоя край. По-скоро ще е въпрос на намиране на начин да ги предложат.

— Ами намерете го! — Флин излезе през вратата и се насочи към кухнята. Спаринг-чучелото мина покрай публициста. Той ги последва, като забеляза, че тялото не го смята за такава заплаха, че да не му позволи да затвори колоната.

— Добър вечер — поздрави Лоубиър, чийто глас не можеше да се сбърка. На входа на кухнята беше заедно с Лев и Аш. — А това сигурно е мистър Пенски.

— Има проблеми у дома — прекъсна я Флин. — Престрелка.

— Кой по кого стреля? — попита полицайката.

— Само за минутка се върнах. Изстрели, в рамките на имота. Едуард е чул момчетата да си говорят, че са влезли в бой с някого. Какво ще кажете да го купим този губернатор? — Последните си думи тя отправи към Лев.

— Въпрос на придобиването на решаващ дял в две фирми, които най-пряко са замесени в избирането му — отвърна богаташът. — Осиан се занимава с това.

— Разбираемо е да си притеснена — каза Лоубиър на Флин.

— Майка ми е в къщата. Уж никой не би трябвало да може да проникне в имота. Охранява се с дронове.

— Можете ли да проверите какво е положението там и да докладвате? — обърна се Лоубиър към Аш. — Ние ще сме в онази очарователна стая горе. За нещастие разполагам само с малко време, но исках да се срещна с Флин в периферника й… — Тя се усмихна. — И с мистър Пенски, разбира се. И имам предложение. За курс на действие.

Аш отсечено попита нещо на поредния синтетичен език. Изслуша отговора, който присъстващите не можеха да чуят.

— Осиан е на телефона, говори с Едуард — обясни тя на Флин. — Ситуацията там е овладяна.

— А майка ми?

Аш зададе по-къс въпрос, на вече различен език. Изслуша отговора.

— Не е била обезпокоена. Приятелката ти е с нея.

— Джанис — въздъхна Флин, видимо облекчена.

— Ако си доволна за момента — обърна се към нея Лоубиър, — моля да се присъединиш към нас на горния етаж. Ти си жизненоважна за предложението ми. Добре дошъл сте и вие, Конър.

Недъртън видя периферното тяло безмълвно да се съветва с Флин, после кимна. На Лоубиър каза:

— Едно проклето нещо не знам за случая.

— Но сте стъпили здраво на земята, мистър Пенски, както казваха в младостта ми — отвърна Лоубиър. — Нуждаем се от това ви качество.

— Явно новините не са добри — промърмори периферникът, макар че не изглеждаше недоволен.

— Водете ни, мистър Недъртън! — предложи Лоубиър.

Недъртън така и направи, а на изкачване по стълбите си представяше един по-хубав свят, в който в дневната щеше да го чака питие за разпускане.