Уилям Гибсън
Периферни тела (36)

36.
Въпреки всичко

— Антон имаше такъв — каза Лев, когато Недъртън приключи с разказа за случилото се в Ковънт Гардън. — Откъсна челюстта му на едно градинско парти, в пристъп на пиянски гняв.

Стояха скупчени на върха на трапа на гобивагона и гледаха как периферничката тича на подвижната лента.

— Невъзможно е да се отрече, че притежава известна красота — каза Недъртън с надежда да смени темата, да не би някак да стигнат до Пътни. Макар че смяташе женското периферно тяло за прекрасно. Аш, застанала близо до бягащата пътека, изглеждаше като човек, който снема данни от фийд и вероятно точно така и беше.

— Доминика беше бясна — призна Лев. — Децата ни може би го бяха видели как го наранява. Антон прати периферника обратно във фабриката. След това го застреля. Многократно. На дансинга. В клуб „Волох“. Не бях там. Прикриха случката, разбира се. Това преля чашата на баща ми.

Недъртън видя Аш да казва нещо на периферничката. Тя започна да забавя скорост. Когато тичаше, красотата й изпъкваше по-различно, а грацията, която повтарящите се движения й придаваха, донякъде компенсираше липсата на личност.

— Защо го е направил Антон? — попита Недъртън, докато гледаше как мускулите се издуват изящно на бедрата на играчката.

— Отказа да настрои нивото си на трудност. Тренираше с него на най-висока степен. То винаги печелеше. И беше много по-добър танцьор.

Периферничката забави ход до тръс. След това скочи от пътеката и започна да тича на място, носеше свободни черни шорти и черна блуза без ръкави. Двата гардероба на яхтата бяха напълнени с дрехите, измислени от Аш за нея, което ще рече, че имаше много черно.

Куклата погледна нагоре и сякаш забеляза Недъртън.

В същия миг Лев се извърна, за да се прибере вътре. Публицистът го последва, разтревожен от погледа на периферничката. Сега яхтата му се струваше по-обитавана или може би по-претрупана заради извадените древни монитори и комплекта за поддръжка на тялото.

— Светла бира — нареди Лев.

Недъртън примигна.

Домакинът му притисна палец в малък стоманен овал, вграден във вратичката на бара. Тя се вдигна, изчезна от поглед, уредът безмълвно подаде отворена бутилка. Лев я взе, след това забеляза Недъртън. Връчи му изстудената бира. Повтори.

— Светла бира!

Барът му извади нова.

— Стига толкова! — каза той и вратата се плъзна надолу. Лев чукна основата на бутилката си в тази на Недъртън, вдигна я и отпи. Свали я. — Е, какво имаше да ти казва тя на път към къщи, след като върнахте периферника на приятелката ти?

— Разказа ми за Ву.

— За кого?

— Фиц-Дейвид Ву. Актьор. Били приятелки с майка му.

— Ву — повтори Лев. — Хамлет. И досега е любимец на дядо. Било е поне преди четиридесет години.

— На колко е според теб Лоубиър?

— Поне на сто — отвърна Лев. — Наистина ли само за това си говорехте?

— Стори ми се неспокойна. Притеснена. Запали ароматна свещ.

— Свещи, есенции… И други старци ги ползват. Има някаква връзка с паметта.

— Каза, че била притъпила някои спомени. Вероятно нещо общо с бомбардировките.

— Да, случва се да го правят — съгласи се Лев. — Дядо го смята за грях. Не притъпява спомените си, но той е доста ортодоксален. Би ми била полезна някаква идея какво е намислила полицайката…

— Ти си човекът, сключил сделка с нея — напомни му Недъртън. — И доста многозначително не сподели каква точно.

— Така е — съгласи се Лев, — но не е за споделяне. Подозирам, че си има начини да узнае, ако не се придържам към условията й.

— Може да те попита — подметна Недъртън — и неволно да й споделиш, че си ми казал.

Лев се намръщи.

— За това си прав… — Допи остатъка от бирата си и остави празната бутилка на мраморния плот. — Междувременно обаче имаме напредък в кочана. Техничарите, които нае чрез сестрата на полта, впечатлиха Аш. Подготвят най-доброто си приближение до неврална връзка. И номерът на Аш с групата от Лондонския университет реши всички финансови тревоги в кочана. Макар че, ако продължават в този дух, ще ни забележат. Даже нещо повече…

— Какво правят те? — попита Недъртън, след като допи своята бутилка. Щеше му се да има още няколко.

— Като цяло, настройват търговските алгоритми. В този кочан няма особен капацитет за такова нещо, макар местните да са наясно, че понякога се случва по естествен път. Щели са да започнат да го правят и сами съвсем скоро. Но определено вече разполагаме със средства да се справим с противниците там. От което вече се появи необходимост.

— Така ли?

— Появиха се убийци, които да изпълнят онзи договор, четирима. Отървани сме от тях, преди да пристъпят към действие, благодарение на един от съратниците на полта.

— И за това са нужни пари?

— Незаконно е било — обясни Лев. — Бил е пратен да следи за хора, които изглеждат все едно идват точно с такава задача. Не им е харесал муцуните и ги е избил. Разкарването на проблема струва пари. Пряката политическа единица там е на окръжно ниво. Глава на силите на реда е шерифът. Най-доходното икономическо перо на окръга е молекулярният синтез на незаконни наркотици. Шерифът взима пари от най-успешния местен синтезист…

— Откъде знаеш всичко това?

— От Осиан.

— И вие с полта и сестра му сте подкупили полицията?

— Не — отвърна Лев. — Полтът е платил на производителя на дроги. Осиан прецени, че това е правилното решение и полтът се съгласи. Но днес през деня имаше опит и за твоето убийство. Не си ли притеснен?

— Още не съм имал време да го осъзная. — Недъртън откри, че казва самата истина. — Лоубиър спомена, че убийството ми най-вероятно е щяло да послужи като предупреждение за теб.

Лев го погледна.

— Знам, че не ти приличам на гангстер. И съм възхитен, че е така, но нямаше да се уплаша. Щях да се натъжа и вероятно да се ядосам, но не и да се уплаша.

Недъртън си представи как Лев се натъжава от смъртта му — или поне опита. Не му се стори реално. Но и случилото се в Ковънт Гардън не му изглеждаше така. Щеше му се барът на дядото на Лев да му дава студена немска светла бира всеки път, когато си поръча.