Уилям Гибсън
Периферни тела (68)

68.
Имунно телце

Недъртън стискаше здраво очи, уплашен до смърт от сивата светлина на острова на кръпкарите, но долови меден аромат — топъл, макар и някак смътно метален.

— Съжалявам, мистър Недъртън — обади се Лоубиър някъде наблизо. — Предполагам, че преживяването е било много неприятно. Да не говорим, че беше ненужно.

— Няма да отворя очи — заяви той, — докато не се уверя, че вече не съм там!

В противоречие на думите си отвори дясното, но само отчасти. Старицата седеше с лице към мястото, на което той лежеше.

— Под купола на наземната яхта сме — заяви Лоубиър. — Непериферно.

Недъртън отвори и двете си очи и видя, че тя е запалила свещта си.

— Къде бяхте досега?

— В шатрата на Аш — обясни тя. — Ако се бях появила по-рано, щяхте да попитате къде отиваме. И вероятно да ми откажете.

— Отвратително място — потръпна той. Имаше предвид острова, макар че същото важеше и за шатрата на Аш. Седна и при това движение възглавницата, която досега крепеше главата му, се смъкна надолу.

— Аш — отвърна Лоубиър, изпънала пръсти около свещта, за да поеме топлината — ви смята за консервативен.

— Така ли?

— Или може би за романтик. Вижда неприязънта ви към настоящето, вкоренена в представата за падението от трона на величието. Че някакъв предишен ред или може би липсата на такъв е позволявал по-автентичен живот.

Автономният прекъсвач се изхлузи от челото на Недъртън и се спусна над очите му. Той го дръпна, пребори се с желанието да го счупи на две и го остави настрани.

— Тя е тази, която скърби за масовото измиране. Аз просто си представям, че положението не е било така мъчително поначало.

— Аз от първа ръка си спомням света, който вие само си въобразявате, че е бил по-приятен от този — заяви Лоубиър. — Носталгията по отминалите епохи е удобно нещо, особено за онези, които не са ги изживели на гърба си. Пишем историята от обобщения, които изобщо не разбираме. Завинтваме етикети на резултата. Дръжки. След това говорим за тях така, все едно те са самата същност на събитията.

— Нямам представа как биха стояли по друг начин нещата — отвърна Недъртън. — Просто не ми харесва положението тук. Очевидно и Аш не го харесва.

— Знам — отвърна полицайката. — Пише го в досието ви.

— Кое?

— Че сте хронично недоволен, макар и без конкретни цели. Иначе можеше да се срещнем по-рано… — Синчецът в очите на старицата внезапно се сдоби с букет от бръсначи.

— И защо по-точно смятате, че Ал Хабиб е тук? — попита Недъртън, понеже смяната на темата му се стори внезапно приемлива.

— Онова, в което сте видели Дийдра да забива палец, беше периферник — каза Лоубиър. — От години е бил периферно на Кръпката, макар и не с това пери, което видяхте заедно с Рейни. Много скъпа играчка — тази, която загина пред фийдовете ви. Била е там само от няколко дни. С пълен геном, пълен комплект органи, отпечатъци на пръсти. Стандартните елементи на законовата смърт, които полицията търси в очакване да бъдат зачертани. Историята на острова води към въображаемо същество. Предишният му периферник най-вероятно е бил завързан с тежести и спуснат във водния стълб, за да бъде изконсумиран от техните асемблери. Никой от приближените му не е бил запознат с този план, нито с истинската му самоличност, а сега, благодарение на американците, те всички са уж мъртви. Но ние видяхме оцелелите, нали? Циментират го в самата тъкан на дома си. Покланят се на онова, което се е преструвал, че е.

— Всъщност не е стъпвал там преди, така ли?

— Несъмнено е бил поне в началото, за първоначалната им флотилия и основаването. Може би и за канибализма. Нашият Хамед не е особено симпатичен. Бива го в преструвките обаче.

— И на какво се е преструвал? — попита Недъртън.

— На пророк. На шаман. Изключително мотивиран и заради това извънредно мотивиращ. Взимал е същите дроги като кръпкарите и самият той им ги е осигурявал. Макар че, разбира се, в действителност не ги е употребявал. Ако възнамеряваш да презираш скучното ежедневие, препоръчвам планови общества, особено тези, водени от харизматици.

— Смяташ, че е присъствал тук, докато се е занимавал с това?

— Не, не тук. Бил е в Женева.

— В Женева ли?

— Като място, на което да изчака възможността оптимално да монетаризира острова, тя е напълно подходяща. И, разбира се, майка му е била швейцарка.

— Навъртал се е там с два пениса и жабешка глава?

— Всички се променят лесно. — Лоубиър щипна пламъка на свещта. — Направил е грешка обаче, понеже не си е останал там. Лондон е неговата грешка. Незряла.

— Защо?

— Защото отново привлече вниманието ми. — От изражението на старицата на Недъртън му се прииска да беше сменил темата отново.

— А какво — попита той, — след като окуражавате любопитството ми, предложихте на Лев?

— Помощ с хобито му.

— Бихте ли ме излъгали?

— Ако нуждата е достатъчно належаща, то да.

— Значи ми казвате, че му помагате в управлението на кочана?

— Нали все пак разполагам със сведения за историята от първа ръка. Имам информация, каквато не е лесно достъпна тук. Нито пък там, бих казала, или тогава. Къде са заровени определени трупове, така да се каже. Естеството на истината в противовес на мнимата политика, за произволни държавни и недържавни агенти. Подавам на Аш и Осиан правилните късчета според нуждата да се разкриват, с което значително ги подсилвам. Изненадана съм само колко увлекателно ми се струва напоследък това занимание.

— Кой друг е там и се опитва да убие Флин и брат й? Знаете ли?

— Не — отвърна старицата, — макар и да имам подозрения… — Тя извади от вътрешния си джоб колосана бяла кърпичка и избърса палеца и показалеца си. — Тази история с Ал Хабиб е също толкова скучна като претенциозната й екзотичност, мистър Недъртън. На едно и също мнение сме за това. Имоти, рециклирана пластмаса, пари. Който и да е проникнал в кочана на Лев, вероятно се занимава със същото. По-интересен въпрос е, разбира се, как точно са били приети там.

— Така ли?

— Ами да, тъй като извънредно тайнственият сървър, който позволява това да се случва, си остава загадка… — проточи старицата.

— Може ли да попитам с какво се занимавате в действителност?

— Вие се гордеете с факта, че не знаете за кого всъщност работите. Това е доста старомодно. А аз мога да се гордея, стига да бях склонна към подобни неща, с факта, че не знам какво правя.

— Сериозно ли говорите?

— Да, поне в общи линии. В началото на кариерата си бях кадър от разузнаването. И в известен смисъл още съм такъв, но днес съм способна да извършвам разследвания по мой избор. Става дума за, ако така преценя, случаи, свързани с държавната сигурност. В същото време съм служител от силите на закона или каквото и да означава това в открита клептокрация като нашата. Понякога се чувствам като имунно телце, мистър Недъртън. Такова, което предпазва от болест.

Тя го озари с нетипична за нея усмивка и Недъртън си я спомни да казва, че била потискала свои спомени — когато те с Рейни в наетото тяло Ву седяха с нея в колата й. Сигурно имаше и други, непотиснати, каза си, понеже точно в момента бе сигурен, че усеща тежестта им.