Уилям Гибсън
Периферни тела (14)

14.
Траурен гагат

Долния му клепач дърпаше Аш, с бледа като хартия плът. С ръка, почерняла от татуировки, вълна от криле и рогове на всевъзможни птици и зверове от Антропоценското измиране, припокриващи се щрихи на проста, но трогателна прецизност. Уилф знаеше коя е тя, но не и къде се намира той самият.

Аш се беше навела над него и се взираше отблизо. Той лежеше на нещо плоско, много твърдо и студено. Нейната шия беше увита в черна дантела — чернота, която поглъщаше светлината, закрепена с брошка с главата на смъртта.

— Защо си на сухопътната яхта на дядото на Зубов? — Сивите очи на Аш имаха двойни зеници, една над друга, малки черни осмички. Модификация от типа, който Уилф презираше най-силно.

— Крадеше най-старото уиски на мистър Зубов — обясни Осиан зад нея, — което лично аз обезопасих срещу окисляване с инертен газ… — Ясно се чу изпукването на кокалчетата му. — Пинта обикновено ще е другарче нетленно, мистър Недъртън. Казвал съм ти го, нали? — Наистина, ирландецът понякога споменаваше точно този израз, макар че в момента Уилф не беше съвсем наясно какво би могъл да означава^[1].

Осиан, съвършен коктейл от бияч и иконом, имаше много дебели бедра и бицепси, а черната му коса беше сплетена ниско на врата и усукана с черна панделка. Също като Аш беше техничар. Бяха партньори, но не и двойка. Грижеха се за хобитата на Лев, държаха в ред полт-света му. Следователно знаеха за Дийдра — и за Аелита.

Осиан беше прав за уискито. За конгенерите в тъмните напитки. И само остатъчни следи стигаха да доведат понякога до ужасни ефекти. Като в момента.

Аш дръпна рязко палец и освободи долния клепач на Недъртън. Стреснати, нарисуваните животни избягаха по ръката й, превалиха бледото й рамо и изчезнаха. Маникюрът й, както видя той, беше оцветен в детинско пастелно зелено, с нащърбен по краищата нокът. Тя каза нещо на Осиан, на напевен език, който прозвуча малко като италиански. Партньорът й отговори по сходен начин.

— Това беше грубо! — протестира Недъртън.

— Шифрирането не е по желание, ако говорим помежду си — отвърна му Аш. Този техен шифър се променяше постоянно, понякога звучеше като испански, който се прелива в измислен немски в течението на едно просто изречение, до голяма степен напомняше повече птича песен, отколкото реч. Птичите песни бяха най-нелюбимите на Недъртън. Какъвто и случайно синтезиран език да заговореше единият, другият го разбираше. Но никога не продължаваха достатъчно дълго на един и същ, за да се получи достатъчно материал за дешифриране.

Таванът беше от светло дърво, запечатано под стъклен лак. Къде ли се намираше? Недъртън завъртя глава настрани и видя, че лежи на гладък черен мрамор, плътно нашарен със златни жилки. Плочата започна да се издига под него и го вдигна в приблизително седнало положение на, както му се стори, ръба на ниска масичка.

— Дръж се изправен, човече — нареди ирландецът. — Паднеш ли, ще си пукнеш тиквата!

Недъртън примигна, но продължаваше да не разпознава мястото. В Нотинг Хил ли беше? Не знаеше, че в къщата на Лев има толкова малка стая, още повече — в мазетата. Стените бяха с цвета на тавана, в светлобежово. Аш извади нещо от чантичката си — триъгълна пластмасова пластина, светлозелена, прозрачна, заскрежена като матирано стъкло. Като всичките й други вещи, и тази изглеждаше леко износена. Тя опря меката й страна към опакото на китката на Недъртън. Той се намръщи, усетил я да помръдва, безкръвно да пуска невъзможно тънки пипала между клетките на кожата му. Проследи разширяването на двойните зеници на Аш, докато четеше данни, които само тя можеше да вижда.

— Ще ти даде нещо за облекчение — увери го тя. — Но не трябва да пиеш нито глътка повече, нито една. И да не крадеш спиртни напитки от превозните средства, ясно?

Недъртън зяпаше сложната текстура на бюстието й, което приличаше на микроминиатюрен модел на викториански гаров покрив от чугун с безброй мънички плоскости, покрити с въглищен дим от преминаващите локомотиви, и помръдваше, когато Аш говореше. Или по-скоро той наблюдаваше как зрението му се избистря и изяснява, докато медичито проникваше все по-щателно в организма му.

— Мистър Зубов — Осиан имаше предвид бащата на Лев и се окашля веднъж, в юмрука си, — може във всеки момент да пожелае да ползва наземната яхта на баща си…

Явно не му се искаше да пуска Недъртън на свобода, но какъв всъщност беше проблемът? Лев нямаше да се притесни за някаква си бутилка, все едно на каква възраст е.

Медичито на Аш освободи китката на пациента. Тя го прибра в чантичката си, която, както той видя, беше обшита с гагатови мъниста.

Недъртън се изправи рязко, местонахождението му вече имаше абсолютно ясен смисъл. Наземната яхта „Мерцедес“ — превозно средство, което дядото на Лев беше поръчал за обиколка на Монголските пустини. В къщата в Ричмънд Хил нямаше място за нея, ето защо бащата на Лев я държеше тук. Празната бутилка, спомни си той, бе открил в барчето, някъде отдясно. Но те двамата очевидно го знаеха. Може би си струваше да се сдобие с нещо такова, с подобен укротител на махмурлука…

— Дори не си го помисляй — каза Аш сурово, все едно му четеше мислите. — Ще си мъртъв до месец най-късно!

— Ужасно си мрачна — сподели й той. След това се усмихна, понеже тя наистина беше такава. При това по особен начин. Косата й беше с наночернотата на дантеления й чокър, на бюстието постоянно се смесваха намокрено от дъжда желязо и стъкло, все едно ги гледаш през грешния край на телескопа, а отдолу носеше няколко пласта фусти като по-дълга и мрачна версия на парцаливата поличка на Главния кръпкар. В момента по бялата й шия кръжеше, все едно в далечен полет, едва видима рисунка на самотен албатрос.

Недъртън погледна пак към масата, на която беше спал, междувременно прибрана, разтекла се и слята с пода. Сега беше готова да послужи за сервиране на закуска или за игра на покер, или пък да разгърнеш на нея някоя от картите на Монголия. Той се почуди дали дядото на Лев изобщо е извършил пътуването. Спомняше си, че се смя на вулгарната идея и на яхтата, която Лев наричаше „Гобивагон“ в онзи единствен път, когато му го показваха, но беше забелязал бара и извънредно приятния му запас от спиртни напитки.

— Ще го държим заключен отсега нататък — намекна му Осиан, като демонстрира собствено ниво на телепатия.

— А вие двамата къде бяхте? — Недъртън прехвърли поглед от Осиан към Аш, сякаш намекваше за нещо нередно. — Слязох тук да ви търся.

Икономът вдигна вежда.

— Да не очакваше да ни намериш тук долу?

— Бях изтощен — обясни Недъртън. — Имах нужда от освежаване.

— Изтощен значи — повтори Осиан. — Емоционално.

Появи се сигилът на Лев.

— Сметнах, че шестнайсет часа в безсъзнание са ти предостатъчно — каза той. — Ела в кухнята! Веднага! — И сигилът изчезна.

Аш и Осиан не чуха нищо от казаното от Лев и се взираха нелюбезно в Недъртън.

— Благодаря за събуждането — каза той на Аш и излезе навън по трапа и в типичния за морско дъно здрач на широките плитки арки на гаража, които изчезваха над редицата превозни средства. Доловила движението му, живата тъкан, покриваща арката точно над него, засия. Недъртън вдигна очи и се обърна назад към изпъкналия фланг на превозното средство. Осиан го наблюдаваше самодоволно от обзорната палуба.

Докато крачеше към далечния асансьор и подминаваше кола покрай кола, светлината следваше Недъртън, а кожата на всяка арка потъмняваше, щом флуоресценцията плъзнеше по следващата.