Уилям Гибсън
Периферни тела (123)

123.
Укреплението

След като се върна от традиционната в сряда разходка с Ейнзли по протежение на Укреплението, Флин си навлече най-старата риза на шерифската служба — онази, на която още имаше униформен знак на „помощник-шериф“. Беше най-удобната за носене над коремчето й дреха, а и й напомняше за него. Може би се превръщаха в нещо като Джанис и Мадисън, уеднаквяваха се, макар че Томи като цяло носеше едно и също всеки ден, в униформа или без, а тя разполагаше със стилистите на „Колдайрън“ за публичните си изяви. Просто се налагаше да отблъсква постоянно предложенията им за разни нови дизайнерски щуротии, което само по себе си беше същинска платена работа.

Флин влезе в кухнята, сипа си чаша сок от хладилника и я изпи на крак, като се питаше — като всеки път засега — как бяха успели да построят нещо подобно без асемблери. Бяха вдигнали новия й дом на стотина метра от старата къща, в дотогава неизползвано пасище, и нямаше начин да се познае, че не е бил строен през осемдесетте години на двайсети век, а после поддържан и постепенно преустройван по малко от човек, който можеше да си позволи нещо подобно, но не кой знае колко повече. И всичко бяха направили, без да вдигат никакъв шум, наистина бързо. Томи спомена, че са използвали куп различни лепила, нито едно от които — токсично. Така че ако човек видеше главичка на гвоздей, то тя не беше истинска, а само имитация, сложена на съответното място. Разбира се, както Флин научи с времето, да разполагаш с толкова ужасно много пари за строежа, че да не ти пука колко харчиш, беше почти същото като да притежаваш асемблери.

Бяха построили по същия начин и хамбара, но с цел да изглежда стар колкото старата къща, поне от външната страна. Там живееха Мейкън и Едуард и вътре се справяха с цялото си специално принтиране — всичките неща, които „Колдайрън“ трябваше да внимава да не излязат на бял свят твърде рано. Индустриалният шпионаж беше обявен за най-големия им проблем от самото начало, понеже цялата корпорация се крепеше на това да знае как се правят неща, с които никой друг не е запознат, не и в миналото. А те все още се намираха в самото начало, честно казано, на разработването на джакпотното технологично цунами. Пуснеха ли твърде много наведнъж, казваше Ейнзли, земята щеше да се продъни под краката им, така че голяма част от програмата касаеше постепенното разкриване на тайните. Понякога, особено откакто Флин беше бременна, й се щеше да знае накъде е тръгнал светът. Ейнзли казваше, че няма начин да узнаят, но поне бяха сигурни, че правят всичко по силите си да не стигне до едно конкретно положение, което не беше никак малко.

Животът тук я държеше здраво заземена. Смяташе, че това заземява и всички останали. Имаха неизказано споразумение никога да не наричат имота „укрепление“, вероятно защото не искаха никой да го смята за такова, но всъщност си беше крепост. Конър и Клоувис държаха собствена къща на още стотина метра от тяхната. Бъртън и Шейлин живееха в града, в жилищното крило на сградата на „Колдайрън САЩ“. Тя се издигаше — цял масивен блок — на мястото на търговския център, в който навремето се помещаваха „Фаб“ и „Суши Барн“. Хонг държеше новия си централен „Суши Барн“ отсреща, на ъгъла, горе-долу същия като предишния, но по-лъскав, а до него имаше и клон на „Хефти Фаб“. Флин не искаше да го кръщават така, но Шейлин заяви, че „Форевър Фаб“ не е име с подходящо глобално звучене, освен това трябваше да кръсти по някакъв начин и всички бивши клонове на „Фабит“. Днес във всеки „Хефти Март“ имаше „Суши Барн“, дори и да е просто в другия край на тезгяха за хапки.

Флин всъщност не харесваше особено деловата част на начинанието. Предполагаше, че го мрази горе-долу толкова, колкото му се радва Шейлин. „Колдайрън“ определено имаше по-малко пари сега — много по-малко, понеже веднага щом Матрьошката се олюля и впоследствие рухна, отрязана от финансовите модули на сър Хенри, „Колдайрън“ започна да деинвестира, за да върне икономиката обратно до по-нормално положение, каквото и да означаваше това днес. Но все още разполагаха с повече пари, отколкото човек може да си представи или, честно казано, да следи. А Гриф беше казал, че това е хубаво, понеже имаха сума неща за вършене с тях, повече, отколкото можеха да предвидят.

Флин отнесе празната чаша до мивката, изплакна я, сложи я да се суши и надзърна през прозореца към склона, където бяха построили площадката за кацане на „Марин Уан“^[1], с който Фелиша идваше да я навести. Изобщо не се познаваше, че там има нещо, дори ако си застанал право в средата. Сателитите не можеха да различат площадката, понеже беше построена с наука от „Колдайрън“, която използваше технологии от далечното бъдеще.

Обикновено при посещенията на Фелиша си говореха в кухнята, докато Томи седеше в дневната и се закачаше с момчетата от Тайните служби — или поне с онези, които харесваше. Понякога при посещенията й от града идваше и Брент, обикновено заедно с Гриф, и тогава разговорите бяха по-делови, за зареждането с ваксини срещу заболявания, които в момента никой не знаеше, че върлуват по света или в кои страни е най-добре да построят заводи за фагове, или пък си говореха за климата. Бяха се срещнали с Фелиша малко след като вицепрезидентът Амброуз получи емболия и беше доста неловко, понеже президент Гонзалес споменаваше Уоли, както го наричаше, с, както им се струваше, истинска и мъчителна обич, и понеже Флин знаеше, че е умрял, след като Гриф й показа запис на собственото й тържествено погребение и й обясни какво точно е довело до подобен развой.

До сушилника за съдове имаше стъклен буркан, пълен с няколко от старите пръсти и един палец на Конър. Беше ги подарил на Флора, дъщерята на Литония. Бяха ранни версии, принтирани от Мейкън в стария „Фаб“, с двигатели, отпечатани някъде другаде, преди да построят хамбара. Флора ги беше забравила сутринта, когато дойде на гости. Беше им лакирала ноктите в лигаво розово и Флин забеляза, че палецът мърда леко — основният проблем на първите няколко принтирани серии. Понякога гледаше Конър да играе скуош и си спомняше колко бързо Мейкън, Аш и Осиан успяха да го върнат във форма. Сега той изобщо не сваляше композитната протеза от няколко части, просто я носеше постоянно, но продължаваше да държи и своята версия на Павел горе в бъдещето. Флин не си представяше тя самата да използва друг периферник.

— Дявол го взел, не! — възрази Леон веднъж на вечеря, когато тя го заяви на глас. — Би било все едно да носиш съвсем различно тяло! — И след това накара Флора да пищи, като й каза, че ако Флин роди момиченце, щяла да го кръсти Фауна.

А сега беше време да слезе долу и да обядва с всички: майка й, Литония, Флора и Леон, който живееше в старата й стая в момента. Литония, както се оказа, беше страхотна готвачка, така че сега Мадисън шкуркаше отвътре старата „Фермерска банка“ за ресторант, който тя и братовчед й щяха да отворят — не се целеха в луксозния сектор, просто искаха да има и нещо различно от „Суши Барн“ и „Джимис“. Закусвалнята надали щеше да се превърне във верига, а и ако това станеше, казваше Леон, щеше да е знак, че джакпотът все пак настъпва, при все полаганите от всички тях усилия.

Майка й — сега, когато „Колдайрън“ произвеждаше всички лекарства и то по поръчка — вече нямаше нужда от кислород. Междувременно, в случай че на някого му потрябва нещо, бяха купили „Фарма Джон“, чиито надценки, по предложение на Флин, съкратиха наполовина, с което го направиха най-обичаната самостоятелна верига в страната, ако не и в света.

Флин взе стъкления буркан, без да си дава труд да заключи вратата и закрачи по пътеката, която утъпкваха между двете къщи и вече започваше да изглежда така, все едно винаги си е била там.

Малко по-рано, докато се разхождаха по Укреплението, беше казала на Ейнзли как понякога се притеснява, че всъщност не постигат друго, освен да градят собствена версия на клепта. На което старицата отвърна, че това не е просто хубаво, а жизненоважно всички те да не го забравят. Понеже хората, които не си представят, че са способни на зло, са лишени от голямо предимство при заниманията си с онези, които нямат нужда да си представят, понеже вече са зли. Каза също и че винаги е грешка да вярваш, че тези, другите, са различни, специални, заразени с нещо нечовешко, подчовешко, фундаментално чуждо. Което напомни на Флин определението на майка й за Корбел Пикет. Че злото не е лъскаво, а е просто резултат от обикновена безсърдечна лошотия, гимназиална злоба, намерила достатъчно пространство, независимо как се е случило, да се разрасне като буренак. Да, беше по-голяма и предизвикваше по-ужасни резултати, но никога не надрастваше обикновената човешка лошотия. И това важеше, по думите на Ейнзли, и за най-ужасните чудовища, сред които тя самата се беше движила толкова дълго. На Флин, както каза, можеше да й се струва, че в Лондон работата й е да бъде търпелив гледач сред големи и особено отровни животни, но случаят не беше такъв.

— Всички сме само хора, скъпа — заяви Ейнзли, докато сините й стари очи се взираха в Темза, — и забравим ли го, сме загубени.