Уилям Гибсън
Периферни тела (56)

56.
Светлината в гласовата й поща

Случи се просто от само себе си, както става най-често. Смазан от отличното уиски, езикът му напипа ламината на небцето по своя собствена воля. Появи се непознат сигил — нещо като изкривена спирала, трайбъл, изпълнен в черно. Намек за Течението, предположи той, което щеше да рече, че кръпкарите са включени в разказа, в който щеше да се превърне сегашната й кожа.

На третото позвъняване сигилът погълна всичко. Недъртън се озова в просторна и обширна зала с извънредно висок таван и сиви гранитни стени.

— Кой се обажда, извинете? — попита невидима млада дама с английски акцент.

— Уилф Недъртън — представи се публицистът. — Търся Дийдра.

Недъртън погледна към масата си в бара и празната чаша. Обърна се надясно и забеляза поръбения с алуминий кръг, опасващ масата му на пода на бара, сега вграден с бижутерска прецизност в гранитния под на Дийдра, демаркационната линия — функция на клубния прикриващ механизъм. Неспособен беше да види бара или мичикоидите и осъзна, че не може да даде знак и за ново питие.

Чак до дълбините на скучновато-грандиозната зала, също като илюстрация на перспектива, се издигаха високи до гърдите плочи гранит, квадратни в напречно сечение, и на тях бяха опънати познатите миниатюри на хирургично свалените кожи на художничката, притиснати между две плочи стъкло. Типично самоизтъкване, а и досега тя беше създала само шестнайсет, което щеше да рече, че повечето тук са дублирани. Музикалният съпровод беше мрачен като светлината, измислен да дразни. Чакалня, запазена за неканени гости.

— Добре — каза публицистът и чу ехото от репликата си да се отразява в гранита.

— Недъртън? — повтори представянето му гласът, все едно подозираше, че името му може да е непознат евфемизъм.

— Уилф Недъртън.

— И за какво точно става въпрос?

— Бях неин публицист, поне доскоро. Частен въпрос.

— Съжалявам, мистър Недъртън, но ви няма в списъка.

— Обаждам се по повод асоцииран куратор Ани Куреж от „Тейт Постмодърн“.

— Моля?

— Тихо, миличка. Остави смисловото разпознаване да си свърши работата.

— Уилф? — попита Дийдра.

— Благодаря — зарадва се Недъртън. — Поначало не харесвам Кафка.

— Кой е той?

— Няма значение.

— Какво искаш?

— Имаме недовършена работа — заяви Уилф и прие последвалата кратка и изцяло насилена въздишка като знак, че топката е в неговото поле.

— За Аелита ли става дума?

— Че защо за нея? — попита той, сякаш озадачен.

— Не си ли чул?

— Какво да съм чул?

— Изчезнала е.

Уилф преброи до три наум.

— Изчезнала ли?

— След онази история с Кръпката беше домакиня от мое име на прием в „Едънмиър Меншънс“. Когато охраната й се включи отново след края му, нея я нямаше.

— Как така я е нямало?

— Не се проследява, Уилф. Изобщо.

— А защо е била изключена охраната?

— Протокол — отвърна Дийдра. — Заради приема. Ти ли ми саботира костюма?

— Нищо подобно.

— Беше разстроен заради татуировките.

— Но не и до степен да се намеся в творческия ти процес.

— Е, някой го направи — заяви Дийдра. — Ти ме накара да се съглася. На онези досадни срещи.

— Значи е хубаво, че се обадих.

— Защо? — попита художничката след малко прекомерно дълга пауза.

— Не бих искал онова между нас да свърши по този начин.

— Не си и въобразявай, че не е свършило. Ако това намекваш.

Той въздъхна отново. Тялото му го направи на автопилот. Беше бърза въздишка, силна. Съжалението на човек, който знае и че е изгубил, и че това е станало безвъзвратно и непоправимо.

— Не ме разбра правилно — каза. — Но сега не е моментът. Съжалявам. Сестра ти…

— Как очакваш да ти повярвам, че не си знаел?

— Бях в медийни пости. Съвсем наскоро научих, че съм уволнен, ако щеш вярвай. Бях зает да обработвам.

— Кое да обработваш?

— Чувствата си. С терапевт. В Пътни.

— Чувства ли?

— Ужасно новаторско чувство на съжаление — увери я Уилф. — Може ли да се видим?

— С мен ли?

— Покажи ми лицето си.

Известно време отсреща цареше тишина, после Дийдра отвори фийд и му се показа.

— Благодаря — каза Уилф. — Ти определено си най-забележителният художник, когото някога съм срещал, Дийдра!

Тя вдигна леко вежди. Не толкова одобрително, колкото като временно признание, че той може и да се окаже прав поне за едно нещо.

— Ани Куреж — продължи Недъртън — и виждането й за работата ти. Спомняш ли си, че ти разказвах за нея на мобито?

— Някой е развалил ципа на гащеризона — заяви Дийдра. — Искаха да ме откажат от плана ми.

— Не знам нищо за това. Но искам да уредя да получиш нещо.

— Какво? — попита Дийдра, без да се опитва да прикрие рутинното подозрение.

— Виждането на Ани за работата ти. Така се случи всъщност, че тя ми се довери и, разбира се, нямаше представа за нас двамата. А след като съм чул нейната гледна точка и като те познавам така добре, смятам, че трябва поне да се опитам да я събера с теб.

— Какво е казала тя?

— Не мога дори да започна да перифразирам. Когато я чуеш, ще разбереш.

— Предложението ти резултат от терапията ти ли е?

— Беше ми от голяма помощ — призна Уилф.

— За какво ме молиш по-точно?

— Да ми позволиш да ви запозная. Отново. Да мога да допринеса, колкото и незначително да е, за нещо, чиято важност може никога да не проумея изцяло.

Дийдра все едно гледаше част от оборудването, помисли си той. Да речем паракрило, което се чуди дали да запази, или да замени.

— Казаха, че си й причинил нещо — заяви накрая тя.

— На кого?

— На Аелита.

— Кой го казва? — Ако сега направеше жест с празната чаша, имаше шанс мичикоидът да му донесе друга, но Дийдра щеше да го види.

— Слухове — отвърна художничката, — от медиите.

— А какво разправят за теб и Главния кръпкар? Надали е хубаво.

— Жълта преса — озъби се Дийдра.

— Значи и двамата сме жертви.

— Ти не си знаменитост — възрази тя. — Няма нищо сензационно в това да те подозират в нещо.

— Аз съм бившият ти публицист. А тя ти е сестра… — Той сви рамене.

— Къде точно се намираш? — поинтересува се Дийдра и се появи пред него не като портретна снимка, а цялата, застанала между две изправени миниатюри. Беше боса и не носеше панталони. Беше загърната в познато дълго палто, горскозелено.

— На прикрита маса в бар в Кенсингтън — „Синдромът на натрапника“.

— Защо? — попита Дийдра, а между веждите й се появи едничка гънка на подозрение. — Защо си в клуб за перита?

— Понеже Ани я няма. На моби на път за Бразилия е. Ако искаш да се срещнеш отново с нея, трябва да стане чрез периферник.

— Заета съм. — Бръчката се задълбочи. — Може би другия месец.

— Тя се захваща с полева работа. Ще живее с неоприми. Технофобни. Налага се да извадят телефона й. Ако всичко мине както трябва, ще остане с тях година или повече. Ще трябва да го направим скоро, преди да пристигне.

— Казах ти, че съм заета.

— Загрижен съм за нея. Ако я изгубим, представата й си отива с нея. Тя е на години от публикуване. А ти си трудът на нейния живот.

Дийдра пристъпи към масата.

— Толкова ли съм специална?

— Изумително е. Тя обаче изпада в такъв трепет пред теб, че не знам как бихме могли да уредим сериозен разговор, дори да не беше толкова заета. Среща на четири очи ще й дойде прекалено много. Ако може да те срещне, привидно случайно, да речем на прием… Изненадай я. Тя обикновено се чувства добре сред хора, но в Конот практически не успя да си поговори с теб. Беше неутешима. Подозирам, че сегашната експедиция е опит за разсейване от нейна страна.

— Наистина ми предстои прием… Не знам обаче колко време ще мога да й отделя.

— Това ще зависи от това за колко интересна ще я сметнеш — предположи Недъртън. — Може пък да греша.

— Възможно е — съгласи се Дийдра. — Ще помисля по въпроса!

С тези думи изчезна с все зеленото палто и босите крака, като отнесе със себе си и студената каменна светлина на гласовата си поща.

Недъртън отново се взираше в периферниците в „Синдромът на натрапника“. Пищната им аниматронна драма се разиграваше в пълна тишина. Той даде знак на минаващ наблизо мичикоид. Време беше за ново питие.