Уилям Гибсън
Периферни тела (13)

13.
Изи Айс

Спането през деня я изваждаше от релси. На колко години беше? Седем, седемнадесет, двадесет и седем? Здрач ли беше или утро? Не можеше да познае по светлината. Провери си телефона. Вечер. Къщата беше стихнала, майка й вероятно спеше. Флин излезе в уханния облак на петдесетгодишното течение на „Нешънъл Джиографик“ на дядо си, наредено в коридора. Изтрополи по стълбите надолу, откри що-годе топло кафе в кафеника на печката, после се върна за душ в гаснещия здрач. Беше затоплила водата точно колкото трябва. Излезе от кабината, увита в стария халат на Бъртън, и разтри косата си с кърпа, готова да се облича за работа.

Беше прихванала навика от брат си и армията — човек не работи с дрехите, с които лентяйства. Ако се отпуснеш, и волята ти се размеква. Когато се подвизаваше като разузнавач на Дуайт, Флин се грижеше да е чиста. Съмняваше се, че ще повтори изживяването, макар че това бяха най-хубавите пари, които е изкарвала. Не й харесваха игрите, не колкото на Мадисън и Джанис. Правеше го за пари и толкова задобря в конкретните обстановка и мисия на „Операция «Северен вятър»“, че Дуайт не искаше никой друг. Само дето след това се наложи да поиска.

Тази вечер Флин искаше да е нащрек, не просто заради работата. Щеше й се да разгледа колкото се може повече от онзи Лондон. Кой знае, играта можеше и да й хареса — Бъртън беше казал, че не е шутър. Искаше да знае повече за жената, да види по-подробно как живее.

Върна се на горния етаж, порови из дрехите, нахвърляни на креслото. Намери най-новите си черни дънки, които бяха все още наистина черни, също и черна риза с къси ръкави от времето, когато работеше в „Кофи Джоунс“. Приличаше на военна, с пришити джобове и от онези ленти на раменете. Бродериите на заведението беше разшила, но остави червения надпис на левия джоб: „Флин“. Маратонките й не подхождаха на черния ансамбъл, но си нямаше нищо друго. Канеше се да накара Мейкън да й опече някакви шашмести, но не беше открила модел, който наистина да й допада, та той да го копира.

Отново в кухнята си направи сандвич с шунка и сирене, затвори го в пластмасова кутия, уви телефона около лявата си китка и тръгна в тъмното към караваната под съпровода на новата песен на „Целуващи се жерави“. Леон й звънна точно преди припева. Тя го остави на китката си.

— Здрасти! Извади ли го вече?

— Вътрешните се приготвят да пуснат всички. Лука са решили, че задачата им от Бог е приключена засега.

— Е, а ти какво правиш?

— Скучая като куче. Поиграх на билярд, спах в колата, гледах да не се шматкам по улиците.

— Говори ли пак с Бъртън?

— Не — отвърна Леон. — Прибрали са ги всичките на стадиона на „Уест Дейвис Хай“. Ако отида на трибуните, най-много да го гледам как играе карти, яде военни дажби или спи. Няма особен смисъл.

Може би щеше да е достатъчно скучно, за да убие желанието на Бъртън да се пробва пак да си търси белята, но Флин се съмняваше.

— Когато го пуснат, накарай го да ми звънне.

— Непременно — обеща Леон.

Щом песента на „Жеравите“ се върна в ушите й, тя забеляза тубата дезинфектант за ръце на вратата на компостиращата тоалетна. Беше покрита с QR-кодове и реквизиционни номера, чието мастило бе започнало да избледнява. Но Флин вече беше използвала тоалетната у дома.

Когато отвори вратата на караваната, й хрумна, че Бъртън никога не я заключваше, дори нямаше ключалка. Никой не идваше насам, без да го е канил.

Беше забравила колко горещо ставаше вътре, ако седи затворено цял ден. Леон искаше да прокара климатик, но Бъртън не се интересуваше. Обикновено не се навърташе наоколо денем. Може би ризата и дънките не бяха добра идея. Флин прибра сандвича в хладилника и отвори прозорците, доколкото беше възможно. Паяк в златно и черно беше започнал да плете мрежа от външната страна на един от тунелите в пяната.

Поразтреби, оправи едно-друго. Докато се мотаеше наоколо, китайското кресло се опита да се приспособи към нея. Тя не беше сигурна дали е успяло, но когато най-накрая седна в него, й беше тъкмо по мярка.

Свали си телефона, изви го под любимия си ъгъл на контролер и махна над дисплея му. Провери баджъра. Шейлин вече се беше върнала във „Фаб“-а, все още с маркер за притеснение, а Бъртън в момента го даваше „извън картата“. Местоположението се оказа паркинг на „Хефти Март“ в Дейвисвил, който, предположи Флин, беше пълен с големи бели камиони на Вътрешна сигурност, а телефонът на Бъртън беше заключен в някой от тях. Тя се намръщи. Вътрешните щяха да узнаят, че току-що го е проверила, в което нямаше нищо лошо. Щеше да стане лошо, ако забележеха, че телефонът й е шашмав. За това обаче не можеше да се направи нищо. Тя излезе от „Баджър“ и се върна в търсенията, които беше правила за Лондон снощи.

Все се надяваше Бъртън да се обади, че вече са го пуснали, и й се струваше, че така трябва да стане, поне според казаното от Леон, така че си щракаше, все по-навътре в случайния Лондон. Градът от играта определено беше този, но сериозно и мащабно променен.

Когато стана време за работа, Флин извади логина от сака с томахавката, чукна с пръст на „Корпорация «Милагрос Колдайрън»“ и вкара поредицата от знаци и символи.

Този път възнамеряваше да гледа, докато се издига.

Успя да види по-добре микробуса, докато квадрикоптерът излиташе от него. Приличаше по-скоро на бронирана кола, отколкото на бусче. Масивен — като триколката на Конър. Отворът, през който излетя, беше квадратен и тъмен. Флин чу гласове — настоятелни, но все тъй невъзможни за разбиране.

Беше същият час от деня като предишния път — късен здрач. Облаците бяха по-натежали, а черно-бронзовото лице на сградата — помътняло от кондензацията.

След това Флин откри улицата, която беше забелязала и преди — онази, застлана с нещо като стъкло, осветено отдолу. А дали под стъклото нямаше течаща вода?

Потърси превозни средства, видя три.

Щом броячът отстрани на екрана подмина двайсетия етаж, гласовете заглъхнаха.

Забеляза го за първи път — сивото нещо, — когато стигна до двайсет и третия. Суха сивота, лепната на мокър тъмен метал. С цвета на мъртва кожа, откъсната от пришка. Беше с размера на детска раница.

След това го подмина и съсредоточи вниманието си на проверка в три посоки, точково разузнаване. Големи тъмни сгради, еднакво високи, раздалечени, строени по възлите на начертана върху по-стария град мрежа, нейната най-вероятно беше една от тях. Никакви китоподобни неща в небесата.

Игрите бяха научили Флин да обръща внимание на всичко, което не е на място, така че тя се опита да погледне към раницата още веднъж, този път с долната камера. Не откри обекта. Пак догони странното нещо, когато стигна до трийсет и седмия етаж. Сега, в движение, вече не й напомняше на раница, а на черния яйчен калъф на почти изчезнало животно, наречено „скат“, какъвто беше видяла на плажа в Южна Каролина — извънземен на вид правоъгълник с по един извит рог на всеки ъгъл. Сега се търкаляше право нагоре по сградата в гладка поредица от лепкавокраки салта. Закрепи се на два от върховете на онзи чифт рогове — или крака, — който беше преден, преобърна се, след това се изстреля по-нагоре с чифта, който дотогава бе използвало да се държи за повърхността.

Флин го проследи с горната камера и се опита да се издига по-бързо, но това още не беше под неин контрол. Отново изгуби раницата от поглед. Може би имаше начин да се влезе в сградата. Беше гледала Мейкън да печата малки пневматични ботове, същински големи пиявици, които се движеха по подобен начин, но по-бавно.

Майка й наричаше калъфа на скатовете „русалска кесийка“, но Бъртън заяви, че местните му викали „дяволската торба“. Имаше вид на нещо, което несъмнено ще да е опасно, отровно, но не беше.

Флин продължи да си отваря очите за яйчения калъф нагоре чак до петдесет и шестия етаж, където откри онзи същия балкон разгънат, но прозорецът беше матов — разочароващо. Предположи, че е изпуснала партито, но може би щеше да й се отвори възможност да узнае как е минало. Наоколо май нямаше буболечки. Каквото и да я бе возило нагоре като асансьор, сега изчезна. Тя бързичко обиколи периметъра с надежда за друг прозорец, но не забеляза никакви промени. Нямаше и насекоми.

Обратно пред матовото стъкло. Даде си пет минути там, после още пет, после пак обиколи периметъра. От противоположната страна изпускаше пара една решетка, която не беше забелязала преди.

Буболечките започваха да й липсват.

Долна камера: много голямо превозно средство с един фар премина по улицата, бързо.

Флин отново се навърташе около прозореца, когато той се деполяризира — и ето я жената, говореше нещо на човек, който не се виждаше.

Флин спря и остави жирото да я задържи на място.

По нищо не личеше, че в жилището се е вихрил купон. Стаята изобщо не изглеждаше по същия начин, малките ботчета явно добре бяха поработили с тежките мебели. Дългата маса липсваше. Сега я заместваха кресла, диван, килими и осветлението беше по-меко.

Жената носеше раирана долница на пижама и черна тениска. Флин предположи, че едва преди малко е станала, понеже прическата й беше посмачкана от спане, доколкото е възможно при такава страхотна коса.

Проверявай за буболечки, напомни си тя, но все още ги нямаше.

Жената се разсмя, сякаш невидимият за Флин човек беше казал нещо. Нейният задник ли беше лепнат за прозореца онзи път? Дали сега говореше с мъжа, който я беше целунал — или беше опитал? Дали в крайна сметка им се беше получило, с хубавото парти, и после бяха прекарали нощта заедно?

Тя се застави да направи нова обиколка на периметъра — бавна — нащрек за буболечки, раницата-беглец, каквото и да е. Парата беше изчезнала и сега не се виждаше и решетката. Това накара Флин да предположи, че сградата е жива, може би притежава съзнание, докато жената вътре се смее, високо в лишената от буболечки нощ. Тази мисъл я подсети за горещината в караваната и стичащата се по кожата й пот.

Вече беше по-тъмно. В този град имаше толкова малко осветление — и съвсем никакво по големите гладки кули.

На връщане от обиколката завари двойката на прозореца да гледа навън. Господинът прегръщаше дамата. Беше съвсем малко по-висок от нея и приличаше на модел от реклама, където не искат да наблягат на етническия произход, с тъмна коса и набола четина със същия цвят, и студено изражение. Жената заговори, той отвърна и студенината, забелязана от Флин, изчезна. Събеседничката му май не я беше забелязала изобщо.

Той носеше тъмнокафяв халат. Много се усмихваш, помисли си Флин.

Част от стъклото пред тях се плъзна встрани и същевременно от предния ръб на перваза се издигна тънък хоризонтален винкел, който вдигна след себе си трепкащ сапунен мехур. Спря да се издига. Мехурът се превърна в зеленикаво стъкло.

Флин си спомни за онзи офицер от СС от времето, когато работеше за Дуайт. Лицето на онзи тип на прозореца й напомняше за него.

За да не пропусне шанса си да го убие, три дни седя на дивана на Джанис и Мадисън, като носеше със себе си стария си телефон, докато притичваше до тоалетната и обратно.

Джанис й правеше от билковия чай, който Бъртън й беше оставил да пие заедно с приготвената за нея дрога — бели хапчета, печатани през две държави разстояние. Никакво кафе, така беше наредил.

Офицерът от СС беше всъщност счетоводител от Флорида — човекът, срещу когото играеше Дуайт, и досега никой не го беше убивал. Дуайт никога не се биеше лично, само предаваше заповеди на тактиците, които беше наел. Счетоводителят от Флорида сам си беше тактик и при това — корав убиец. Когато печелеше кампания, а обикновено така ставаше, Дуайт губеше пари. Този тип залози бяха нелегални и то във федерален мащаб, но си имаше начини да се заобиколят. Нито Дуайт, нито счетоводителят имаха нужда от парите, които печелеха, не им пукаше и какво губят — не и в истинския смисъл. Играчи като Флин получаваха заплащане въз основа на изпълнените екзекуции и на това колко време могат да оцелеят в дадена кампания.

Беше започнала да си мисли, че счетоводителят толкова харесва да ги избива, понеже наистина им струва скъпо. Не защото просто е по-добър в занаята от тях, а тъй като реално ги наранява със загубата. Хората от отряда й си хранеха децата с онова, което печелеха в играта, и вероятно си нямаха друг доход, както и тя плащаше на „Фарма Джон“ за рецептите на майка си. И ето, че счетоводителят отново се беше хванал за същото, убиваше всички в отряда й, един след друг, бавно, с наслада. После се опита да хване и нея, докато тя обикаляше сама в дебрите на онази ми ти френска гора сред прехвърчащия сняг.

Но тогава Мадисън се обади на Бъртън и той дойде, седна на дивана до Флин, гледаше я как играе и й казваше как вижда нещата.

Как СС офицерът, убеден, че той е преследвачът, не гледа правилно на нещата. Понеже всъщност, заяви Бъртън, Флин е излязла да преследва него. Или щеше, веднага щом осъзнаеше какво прави, а неуспехът му да се усети го правеше ходещ мъртвец, направо погребан, затънал до колене в мътното тресавище. Бъртън каза, че ще й покаже как да гледа на нещата, но тя не бива да заспива. Даде на Джанис белите хапчета, надраска на една салфетка график за пиенето им. Счетоводителят щеше да спи у дома си във Флорида, като остави героя си на някое много добро ИИ, но Флин нямаше да постъпи по същия начин.

Така че Джанис й даваше хапчетата според написаното на салфетката и Бъртън редовно се отбиваше, по свой собствен график, да поседи със сестра си, да погледа и да й каже как стоят нещата според него. И понякога тя усещаше потреперването му — тактилен импулс, поразил го, докато й помагаше да намери своята гледна точка към ситуацията. Не да се научи, каза той, понеже такива неща не се учеха, а да се спусне в дълбините на играта по спирала, по все по-стегнати кръгове, по-навътре в гората, всеки кръг — по-близо до правилния възглед. Надолу до онзи изстрел през полянката, която беше намерила, и където във внезапен облак кървави пръски, литнали заедно със снега, се стигаше до условието, балансирало уравнението.

По онова време тя беше сама на дивана. Джанис я чу да пищи.

Флин скочи, излезе на верандата и повърна чая. Заплака, когато Джанис й избърса лицето. А Дуайт й даде ужасно много пари. Но тя никога повече не излезе на лов от негово име, нито видя отново онази кирлива Франция.

Тогава защо всичко пак зависеше от нея, вгледана в този тип с малката брадичка, който притискаше жената до себе си все по-силно? Защо, когато извъртя проверката на периметъра и мина зад ъгъла, Флин се качи на петдесет и седмия етаж и се върна обратно?

Защо пак се беше превърнала от глава до пети в Изи Айс, ако това не беше поредният шутър?