Уилям Гибсън
Периферни тела (32)

32.
Служебната палка

Сигилът на Лев се появи и запулсира, когато Недъртън тъкмо излизаше от таксито на „Хенриета Стрийт“.

— Да? — попита Уилф.

— Колко време ще отнеме според теб срещата?

— Нямам представа — призна Недъртън. — Не знам какво ще обсъждаме. Казах ти вече.

— Ще пратя Осиан, когато приключиш.

— Не ми е необходим Осиан, благодаря. Никакъв Осиан.

— Не съм хващал тяло, откакто бях тийнейджър — заяви висок, млад мъж, който спря на улицата до публициста. Блед, с още по-светла коса. Принц от приказките с плоска шапка от туид. Недъртън затвори сигила на Лев с цъкване на езика. Очите на младежа бяха стряскащо зелени.

— Моля за извинение?

— Пак операта. Службата за наем е натоварена. Имаха малкото момиченце, но реших да ти отпусна юздите. Щеше да е по-забавно, ако имаха нещо наистина смущаващо.

— Рейни?

Сигилът й се появи, после избледня.

— Здравей — ухили се младежът. — Да влизаме?

— Ти водиш — отвърна Недъртън.

— Колко предпазливо от твоя страна — отбеляза периферното тяло, напълно невпечатлено. Намести шапката си под ъгъл и посочи по протежение на „Хенриета Стрийт“. — Виж, там е намерил първия си издател Джордж Оруел…

Типичният и дразнещ навик на туристите да отварят фийд към лондонското море от сини табели.

Недъртън пренебрегна инак незабележителната сграда и отхвърли текста с ново цъкване с езика.

— Да тръгваме.

Периферникът тръгна към Ковънт Гардън. Уилф се запита дали е бил влят с хранителни вещества от матово алуминиево куфарче.

Улиците тук бяха натоварени или поне относително. Двойки, които отиваха на опера, предположи той. Почуди се колко ли от тях са периферници, наети или лична собственост. Започна да ръми леко. Той вдигна яката на якето си. Беше помолил периферника да води, понеже всъщност нямаше как да се увери, че това е Рейни. Сигилите, както знаеше, можеше да се фалшифицират. От друга страна, тялото звучеше като нея. Не гласът, разбира се, но демонстрираше нейните черти.

Светваха уличните лампи. Имаше изложени на показ стоки на витрините на магазини, обслужвани от автомати, хомункули и тук-там по някой човек, лично или чрез периферник. Недъртън познаваше момиче, което навремето работеше в магазин наблизо, макар че не можеше да си спомни нито улицата, нито името й.

— Притеснявах се за теб — продължи тялото. — Тук ситуацията става странна… — Подминаха магазин, в който мичикоид в костюм за езда сгъваше шалове. — Как понасяш да ти расте брада? — попита и прокара пръсти по бледата си буза.

— Не я оставям да порасне — отвърна Недъртън.

— След като е била обръсната, имам предвид. Направо ми се пищи.

— Предполагам, че има и по-притеснителни неща от моята брада — констатира Недъртън. Спътникът му си замълча и продължиха напред. Носеше кафяви полуботи с ластични вложки отстрани.

След това влязоха в сградата на пазара. Недъртън забеляза, че периферникът го води към стълбището за долното ниво. Реши, че това е Рейни — не че беше имал сериозни съмнения.

— Ще сме на по-закътано, ако и да е чисто символично уединение — каза тя.

Стигнаха до края на стълбите. Недъртън забеляза „Любовта на менадите“ в тясната арка, без никакви клиенти. Мичикоидът зад бара лъскаше чаши.

— Много добре — констатира Уилф и се захвана с организацията. — Ще вземем сепарето! — каза на мичикоида. — Двойно уиски. Чисто. Приятелят ми не пие.

— Да, сър.

Виненочервените завеси му напомняха за гадателската шатра на Аш. Веднага щом мичикоидът му донесе уискито, публицистът ги затвори плътно.

— Те казват, че ти си виновен — сподели периферното тяло.

— За какво съм виновен? — Недъртън беше поднесъл уискито почти до устата си.

— Убил си Аелита.

— А кои са те?

— Американците, предполагам.

— Някой има ли доказателства, че тя е мъртва? Изчезнала, очевидно, но мъртва? — Той гаврътна част от напитката си.

— Това е от онзи вид неясна зловредна публичност. Започваш да изплуваш в клюкарските фийдове. Силно оркестрирани.

— Наистина ли не знаеш кой стои зад цялата работа?

— Например Дийдра? Може да ти е бясна.

— На нас. Бясна на нас.

— Това е сериозно, Уилф.

— Също и безумно. Дийдра съсипа всичко. Преднамерено. Ти беше там. Видя как стана. Тя уби Главния кръпкар.

— И моля те, не се напивай!

— Всъщност — увери я Недъртън, — пия значително по-малко. Защо да ми е сърдита Дийдра?

— Нямам представа. Но е от онзи тип трайни усложнения, които се надявах да избегнем.

— Извинете, сър — каза мичикоидът иззад завесата, — но имате посетител, който ви чака.

— Казал си на някого, че ще се срещаме? — Периферникът ококори зелените си очи.

— Не съм — възрази Недъртън.

— Сър? — настоя мичикоидът.

— Ако някой направи дупка в това чудо — наемното тяло се потупа по гърдите през сакото от промазан памук, — аз се будя на дивана. Ти не си в това положение.

Недъртън отпи за смелост и бутна завесата настрани.

— Простете за прекъсването — заяви Лоубиър, — но се боя, че нямах избор!

Тя носеше рошаво туидено сако и подходяща пола към него. На Недъртън му хрумна, че костюмът й си подхожда добре с този на периферника на Рейни.

— Моля, позволете да се присъединя…

Мичикоидът, забеляза Недъртън, вече носеше стол.

— Мис Рейни — продължи полицайката, — аз съм инспектор Ейнзли Лоубиър, от Столична полиция. Наясно сте, че тук сте представена, законово, под действието на Закона за андроидния аватар, нали?

— Да — съгласи се без ентусиазъм периферникът.

— Канадските закони допускат известни разлики, що се отнася до физически манифестираното телеприсъствие, но не и нашите. — Лоубиър седна на стола. — Просто вода — поръча на мичикоида, а на Недъртън, след като погледна към долното ниво на пазара, каза: — По-добре да държим завесата отворена.

— Защо?

— Изглежда някой иска да ви навреди, мистър Недъртън.

Наемният вдигна вежди.

— Кой? — попита Уилф, комуто се искаше да си е поръчал уискито тройно.

— Нямаме представа — призна полицайката. — Вниманието ни беше привлечено към скорошния наем на тяло с потенциал да послужи за оръжие. Обществеността не е наясно колко щателно се следят тези трансакции. Знаем, че то е наблизо и смятаме, че вие сте негова цел.

— Нали ти казах — обърна се периферникът към Недъртън.

— А вие защо бихте предположили, че мистър Недъртън е в опасност, ако мога да попитам? — поинтересува се Лоубиър, докато мичикоидът поставяше чашата й с вода на масата.

— Можете, очевидно — отвърна тялото, като извънредно ефективно успя да предаде недоволството на Рейни. — Полицията, Уилф. Ти не ми каза!

— Канех се…

— Вие бяхте колега на мистър Недъртън в начинанието с Боклучената кръпка — уточни Лоубиър. — И вас ли ви уволниха? — Тя отпи от водата.

— Позволиха ми да подам оставка — отвърна наемният. — Но само от проекта. Аз съм бюрократ от кариерата.

— Също като мен. В момента — по официална задача. Важи ли същото и за вас?

Зеленият поглед обходи Лоубиър. Тялото отвърна:

— Не. Тук съм по частен въпрос.

— Не сте ли замесена — попита старицата, — в онова, в което е напът да се превърне бившият ви проект?

— Нямам свобода да го обсъждам — отсече периферникът.

— Но ето ви тук, на частна среща с мистър Недъртън. Изразявате загриженост за безопасността му.

— Тя ми каза — намеси се Уилф, с което сам се изненада — за разпространявания от американците слух, че аз съм поръчал убийството на Аелита.

— Не — възрази периферното тяло. — Казах, че те изглеждат най-вероятните заподозрени в разпространяването на слуха.

— Да, но според теб в дъното би могла да е Дийдра — отвърна Недъртън и гаврътна уискито си. Озърна се за мичикоида.

— Знаем за клюкарската кампания — съгласи се Лоубиър, — макар да не сме наясно за произхода й… — Тя отново погледна навън. — О, боже! — възкликна и се надигна, като бръкна под капака на кафявата си чанта. — Боя се, че е време да тръгваме! — Извади визитка, подаде я на мичикоида, който току-що беше дошъл като призован. Той прие картата с две ръце, поклони се и пъргаво се оттегли. Лоубиър бръкна по-навътре в чантата и извади нещо, което на пръв поглед изглеждаше като прекомерно орнаментирано червило в златно и слонова кост или може би атомайзер, който бързо се преобрази на къса, церемониална на вид палка с масивна дръжка от слонова кост, увенчана с позлатена коронка. Полицейска палка, очевидно. Досега Недъртън не беше виждал такава.

— Елате с мен, ако обичате! — нареди полицайката.

Периферникът на Рейни се изправи. Недъртън надзърна в празните й очи, понечи да стане, но видя палката да се преобразява отново и да се превръща в позлатен пистолет с дълго дуло и с ръкохватка от слонова кост, който Лоубиър вдигна, прицели и стреля. Последва взрив, болезнено силен, но някъде от другата страна на долното ниво. Пистолетът не беше издал нито звук. Възцари се звънлива тишина и в нея се чуваше натрапчивият дъжд от дребни предмети, които се сипеха по стени и паваж. Някой се разпищя.

— Дявол го взел! — възкликна Лоубиър със загрижена изненада, а пистолетът й се беше превърнал отново на палка. — Хайде, да вървим!

Тя ги изведе от „Любовта на менадите“ под съпровода на неспирните писъци.