Уилям Гибсън
Периферни тела (103)

103.
Суши Барн

Тунелът към „Суши Барн“ не беше толкова тунел, колкото лабиринт за хамстери. Мадисън беше построил две двуметрови стени от чували с керемиди, по средата с проход — от дупката в стената в задната част на „Колдайрън“, през празния магазин до него и през друга дупка в отсрещната стена, през още един празен магазин и накрая през трета, към кухнята на Хонг.

На идване от улицата Флин видя Бъртън, доста блед, под една от белите корони. Конър лежеше под втора.

— Искаш ли да си сменим длъжностите? — попита Клоувис Такома, щом я видя. — Тези и двамата не си седят много вкъщи.

— Карат Бъртън да работи? — изуми се Флин.

— Никой не му извива ръцете — поясни Клоувис. — Зарадва се да се махне от тялото си. Конър пък се връща само за храна и спане.

Гриф явно нямаше никаква представа какво може да е намислила Флин. Тя самата не беше сигурна и какво е чула Лоубиър или какво знае. Пък и държеше да погледне ръцете му, но той ги беше пъхнал в джобовете на якето си.

Кухнята на Хонг беше пълна с пара от готвещия се ориз. Той ги изведе в ресторантската зала, където бяха разположени втора ръка маси за пикник, боядисани в червено. Стигнаха до ниша със стена, направена от боядисан в червено шперплат. В нея стоеше отделна масичка и от вътрешната страна на червената преграда беше закачен рамкиран плакат на „Хайбайндърс“ — група от Сан Франциско, която Флин харесваше в гимназията. Тя остави колесарчето на очукания, боядисан в червено бетонен под под стола и седна с лице към плаката. Гриф се настани срещу нея. Хлапе, в което тя позна един от братовчедите на Мадисън, им донесе чаши с чай.

— Ако поискате храна, само свирнете на някого — каза Хонг.

— Благодаря — кимна му Флин и той се упъти отново към кухнята. Тя се обърна към Гриф, който се усмихна, вдигна таблета си, направи справка в него, отклони очи от екрана и се втренчи в нея.

— Сега, след като знаем, че за майка ти не е вариант настаняването в убежище някъде другаде, сме се заели да оптимизираме охраната на семейния ви дом. С намерение да не се набиваме на очи, да сме направо по-ниски от тревата, докато все още можем. Не искаме да обезпокоим майка ти. Смятаме, че може би е разумно да се направи укрепление…

— Пикет си имаше — възрази Флин. — Не искам нищо подобно.

— Точно обратното. Стелт архитектура. На външен вид промените няма да личат. Всякакви нови постройки ще имат вид все едно винаги са били там. Разговаряме със специалисти архитекти. Ще строим бързо, предимно през нощта, безшумно и незабележимо… — Гриф скролна по екрана с върха на пръста си.

— А може ли да стане?

— С достатъчно пари, няма проблем. Вашата фирма съвсем определено ги притежава.

— Компанията не е моя.

— Частично твоя — усмихна се Гриф.

— На хартия.

— Тази сграда — възрази той, — не е хартиена.

Флин огледа ресторантската зала на „Суши Барн“. Забеляза четирима членове на армията на Бъртън — мъже, чиито имена не знаеше, седнали по двама на различни маси, с черни калъфи за пушки от кордура, пъхнати под седалките. Останалите клиенти бяха издокарани с псевдопровинциалните костюми на ККВ.

— Не го приемам за истина — призна Флин. Обърна се отново към Гриф. — Напоследък имам доста такива моменти… — Тя сведе поглед към ръцете му.

— Че кой няма?

— Ти си старицата — изтърси Флин и вдигна поглед, за да се вгледа в светлите му очи. Не бяха абсурдно анимационно сини. Изобщо не бяха сини, но се ококориха. На няколко маси встрани една клиентка се разсмя. Гриф наведе таблета, остави го на масата и за първи път от прибирането си от Пикет Флин си каза, че е на ръба да се разплаче.

Той преглътна. Примигна.

— Всъщност ще стана друг човек.

— Няма да се превърнеш в нея?

— Животите ни са били идентични преди Лев за първи път да се свърже с миналото. Но оттам нататък пътищата ни се разделят, така че няма да „стана“ Лоубиър. Разликите може да са съвсем дребни засега, но ги има и се множат. По времето, когато тя за първи път се свърза с мен, вече имаше моменти от моя живот, с които не е запозната.

— Писала ти е?

— Обади ми се — отвърна Гриф. — Бях на прием във Вашингтон.

— Тя спомена ли, че е теб?

— Не. Каза ми, че онази жена, с която току-що бях разговарял, буквално секунди по-рано, е къртица, агент под дълбоко прикритие, и души за Руската федерация. Тя, жената, беше американското ми съответствие в определен смисъл. После Ейнзли, непознатата на телефона, ми разкри факт, който доказва думите й. Или щеше да ги докаже, ако използвам засекретени търсачки. Така че разкритието беше по-скоро постепенно, в течение на четирийсет и осем часа. Досетих се — допълни Гриф — по време на третия ни разговор. Тя ми каза, че се е обзаложила със себе си, че ще се сетя. И спечелила… — Той се усмихна леко. — Но бях видял, че притежава познания не само за света, но и за моето точно и извънредно секретно положение в него. Знания, които никой друг не би могъл да има, дори моите шефове. Освен това продължи да идентифицира други чуждестранни и местни агенти от собствената ми агенция и в американската, с която поддържам връзка. В нейното минало те бяха останали неразкрити в течение на години, една от тях — над десетилетие и на много сериозна стратегическа цена. Нямам възможност да действам срещу повечето от тях, понеже ще привлека прекомерно много внимание и самият аз ще бъда заподозрян. Но притежаването на такава информация вече оказва изключително благотворен ефект за кариерата ми.

— Кога се случи това?

— В четвъртък.

— Не е минало много време.

— Почти не съм мигвал. Но ме убеди нещо съвсем извън професионалната ни област. Просто Ейнзли ме познаваше така, както никой друг не би могъл. Мисли и чувства, които съм имал постоянно, през целия си живот, но никога не съм изразявал, пред никого… — Гриф отклони поглед, но след миг отново свенливо се обърна към Флин.

— Сега вече я виждам в теб — потвърди тя, — но не бях свързала фактите, докато Уилф не ми спомена за подноса тази сутрин.

— Подноса ли?

— Същия като онзи в къщата ми. Клоувис има такъв, в Лондон. Там тя е уважавана дама. Има магазин, в който продава американски антики. Приятелка е на Лоубиър. Завела Уилф, когато потрябвало Клоувис да й опресни паметта за нещо. Когато той ми спомена, веднага си спомних твоите ръце и нейните. И ви видях.

— Колко извънредно необичайно е всичко това — отбеляза Гриф и сведе поглед към ръцете си.

— Нима не се казваш Лоубиър?

— Ейнзли Джеймс Грифид Лоубиър Холдсуърт — представи се той. — Моминското име на майка ми. Беше алергична към тиретата… — Той извади синя кърпичка от джоба на якето си. Не синьо като на Вътрешните, а по-тъмно, почти черно. Попи очите си. Допълни: — Извини ме. Малко се разчувствах… — И погледна Флин. — Ти си първият човек, с когото изобщо обсъждам този факт, като изключим Ейнзли.

— Няма нищо — отвърна тя, без да е сигурна какво има предвид. — Тя може ли да ни чуе? Точно сега?

— Не, освен ако не сме в обхвата на някакво устройство.

— Ще й кажеш ли? Че знам?

— Ти какво предпочиташ? — Той наклони глава, с което й напомни повече от всякога за полицайката.

— Ще ми се сама да й кажа.

— Тогава ще го оставя на теб. Аш току-що ми пусна съобщение, че си им нужна колкото се може по-скоро.