Уилям Гибсън
Периферни тела (55)

55.
Сложна история

Със затворени очи, тя не разпозна тътена на дъжда по пяната върху „Еърстрийм“-а — глухо равномерно трополене. Отвори очи и видя вградените в полимера лампички.

— Тук ли си вече? — попита помощник Томи Константайн.

Флин завъртя глава толкова бързо, че за малко да изтърси бялата корона, но успя да я хване с две ръце при плъзването й настрани.

Томи седеше до леглото на очуканото метално столче, черното му яке от шерифската служба — поръсено с капки дъжд. Държеше сивата си филцова шапка на коляното си, защитена от водонепроницаем калъф.

— Томи!

— Същия.

— Откога си тук?

— В имота ти — от около час. Тук — от по-малко от две минути. Едуард отиде до вас да си направи сандвич. Не му се щеше, но не е ял от обяд и му казах, че за него това е по-добрият вариант.

— Защо си тук?

— Там е работата — обясни Томи, — че разни непознати мрат като мухи около вас.

— Къде?

— Този път направо в имота ви. Долу в гората, там… — Той махна с ръка.

— Какви са?

— Младежи, двама. Брат ти предположи, че са горе-долу като него или поне като онези типове, които постоянно се навъртат около вас. И които, както постепенно се разубеждавам, са тук просто да си пилеят времето цяла нощ, всяка нощ, заради някакво състезание с дронове със сходна групичка на два окръга оттук. Бъртън предположи, че тези двамата ветерани са били оператори в армията, специалисти, понеже с лекота са успели да се промъкнат чак дотук под патрула на дроновете и щяха да успеят да изминат и останалата част от пътя, ако някой — склонен съм да предположа, че са били Карлос и Рийс — не е стоял на пост там с пушки, по старомодния начин.

Сега вече Флин седна, стъпи с чорапи на полимерното покритие на пода, сложи короната в скута си и изведнъж я изуми фактът, че и двамата с Томи просто си седят, стиснали глупави на вид шапки. И колко много й се иска, все едно за какви ужасни неща ще си говорят, да си беше сложила гланц за устни.

— Какво е станало?

— Не искат да ми кажат.

— Кои?

— Бъртън и останалите. Мога само да предполагам, че Карлос и Рийс, с очила за нощно виждане, са мярнали онези непознати хлапета, също с очила за нощно виждане, и са ги гръмнали на място.

— Мамка му! — възкликна Флин.

— Поне така си помислих, когато ми се обадиха.

— Бъртън ли?

— Шериф Джакман. На него, предполагам, се е обадил брат ти. Та той ми звънна, като започна с напомняне за новото ни споразумение.

— Какво е това споразумение?

— Че съм тук неофициално.

— Какво ще рече това?

— Дошъл съм да помогна на Бъртън. Предполагам — и на теб, макар че Джакман не те спомена изрично.

Флин го изгледа, поразена от думите му.

— Защо — попита Томи, — ако нямаш против да ти задам такъв въпрос, ти спеше — ако изобщо си спяла — с нещо като глазирана торта на главата? И какво — а този въпрос ужасно ми се иска да задам на някого от известно време насам, — става всъщност тук, дявол да го вземе?

— Тук ли? — собственият й глас прозвуча ужасно глупаво в ушите на Флин.

— Тук, в града, с Джакман, с Корбел Пикет, също и в Клантън, в щатския сенат…

— Томи… — поде Флин и млъкна.

— Да?

— Сложна история е.

— Вие с Бъртън наркотици ли печатате?

— През цялото това време ли си работил за Пикет?

Томи наклони лекичко шапката си, за да изтърси от покритата с пластмаса периферия няколко събрали се капчици дъжд.

— Не го познавам лично. Досега не съм имал никакви преки връзки с него. Той се занимава с преизбирането на Джакман, който пък си има начини да ми подчертава ясно кое е работа на Корбел и кое не е, а аз правя всичко по силите си, като изключим това да представлявам закона в този окръг. Понеже все някой трябва да го прави. И ако всички се събудим някой ден и наркоикономиката на Корбел е предала изведнъж богу дух, то след няколко седмици хората по тия краища няма да имат пари за храна. Така че и това е сложна работа — и тъжна, ако питаш мен, но така стоят нещата. А при теб?

— Не печатаме дрога.

— Основният поток на пари в окръга се промени, Флин, и имам предвид за нула време. Брат ти плаща на Корбел да се разправя с изборни политици в щатския сенат. Наоколо не се е събирал практически никакъв друг кеш, не и от доста време насам. Та ще извиниш прибързаните ми заключения.

— Не бих те излъгала, Томи.

Той премери събеседничката си с поглед. Наклони глава.

— Добре.

— Бъртън е нает от охранителна компания. От Колумбия. Те твърдят, че работят за компания за игри. Наеха го да кара квадрикоптер в среда, която по негово мнение беше игрова.

Томи вече я гледаше по различен начин, но не все едно я смяташе за луда. Засега.

— Започнах да го замествам — продължи Флин, — когато беше в Дейвисвил. Сега и двамата работим за тях. Те имат кинти.

— Сигурно са въшливи с пари, щом можете да накарате Корбел Пикет да ви прави челни стойки.

— Знам — съгласи се Флин, — че историята ми звучи странно, Томи. Направо създава ново определение за странното. По-добре е да не се опитвам да ти обяснявам по-подробно, поне засега, ако нямаш нищо против.

— Онези четиримата в колата?

— Някой се е издънил. В охранителната компания. Съвсем случайно видях нещо и съм единственият свидетел.

— Мога ли да попитам какво?

— Убийство. Онзи, който е изпратил тези момчета, иска да се отърве от Бъртън, понеже си мисли, че е бил той. Вероятно преследва цялото семейство — в случай че е разказал на някого.

— Това ли е причината Бъртън да е вдигнал всичките тези дронове, а момчетата да клечат из горите?

— Да.

— И онези двамата тази нощ?

— Вероятно идват от същото място.

— И притокът на всичките тези пари?

— Компанията в Колумбия. Нуждаят се от мен да разпозная убиеца или съучастника, ако е такъв, а аз го видях и съвсем определено е виновен.

— В някаква игра, така ли каза?

— Прекалено е сложно за момента. Вярваш ли ми?

— Предполагам — съгласи се Томи. — И бездруго е достатъчно невероятно така да се разскачат маймунките тук, та предположих, че онова, което ги подкокоросва, ще да е съвсем откачено… — Той почука с пръсти, съвсем леко, по найлоновия калъф на фуражката си. — Ами онова, под което спеше? — И вдигна вежди. — Терапия за разкрасяване?

— Потребителски интерфейс — обясни Флин и вдигна короната да му я покаже. — Дистанционно управление… — Тя я остави внимателно на леглото, както си беше свързана с кабелите.

— Пилотираш ли?

— Разхождам се. Все едно съм в друго тяло. Не спях. Телеприсъствие на друго място. Разкача те от тялото ти тук, когато си вързан, така че да не се нараниш.

— А ти добре ли си, Флин?

— В какъв смисъл?

— Доста спокойна ми се струваш на фона на цялата лудница.

— Версията ми звучи като пълна дивотия, това ли искаш да кажеш?

— Аха.

— Много по-безумно е, отколкото ти разправих. Но ако взема да се тръшкам за това колко шантаво е всичко, значи ситуацията напълно се е прецакала… — Флин сви рамене.

— Изи Айс.

— Кой ти спомена за това?

— Бъртън. Отива ти обаче… — Томи се усмихна.

— Просто прякор от игрите.

— А това сега не е ли игра?

— Парите са истински, Томи. Поне засега.

— Пък и братовчед ти току-що спечели лотарията…

Флин реши да не навлиза в подробности.

— Срещала ли си някога Корбел Пикет? — попита Томи.

— Не съм го виждала от времето, когато се появяваше с кмета на коледните паради.

— И аз не съм, не и лично. — Помощник-шерифът погледна часовника си — вероятно дядовия му, от старомодните, които показваха само часа. — Но всеки момент ще го срещнем. У вас.

— Кой го каза?

— Бъртън. Бих предположил обаче, че идеята е на мистър Корбел Пикет… — Томи внимателно си сложи шапката и я намести с две ръце.