Уилям Гибсън
Периферни тела (51)

51.
Танго-хотел войнишки глупости

Задният двор на Лев не беше мръднал междувременно — стени, твърде високи да погледнеш над ръба им, настлана с камъни площадка със само няколко лехи цветя. Флин беше излязла тук с Конър, като остави останалите в кухнята с Лев, който им правеше кафе. Висока руса жена, която според нея беше мисис Лев, се намираше там, когато се качиха, но си тръгна бързо и при това изгледа много мръснишки Уилф. Бяха дошли да кажат на Лев за парите за губернатора и Флин имаше чувството, че осигуряването на средствата няма да е проблем, но казването за това на Лев беше. После пък се бяха качили да му съобщят, че са решили проблема. Тя го направи лично, получи се. Стори й се, че би бил по-щастлив да не беше чувал за финансовия им недостиг от самото начало.

Небето беше по-мрачно тук навън, в градината, отколкото изглеждаше от хеликоптера над онзи Чийпсайд. Като купол от пластмаса.

— Това ли е бъдещето, Флин? — попита Конър.

— Постарай се да не се тревожиш за това. И двамата не сме луди, и двамата смятаме, че сме тук.

— Помислих си, че съм откачил — призна той, — когато Мейкън дойде и сложи това чудо на главата ми. Отворих очи и те видях. Само дето не беше ти де. Това не е ли лудост?

— Не се мръщи. Страшно изглежда на лицето на това чудо.

— Да речем, че срещнеш някакъв тип, дето чува гласове — продължи Конър, — и после му прехвърлиш с телепортация задника на Венера, нали? Той пак ли ще си чува гласовете или ще се мисли за луд, понеже е на шибаната Венера?

— Ти чуваш ли гласове?

— Има нещо такова, така де. Само дето ме ръчкат да правя различни работи…

— Мамка му, Конър, не се дръж така.

— Сега не се държа — отвърна той. — Но кои, мамка му, са тези хора? — Той погледна през рамо към къщата, през стъклената врата.

— Едрият тип е Лев. Ти си в периферника на брат му. Той го е взел назаем.

— Четириоката дама?

— Аш. Те с Осиан са служители на Лев, нещо като Ай Ти отдел. Онзи другият е Уилф Недъртън. Каза, че им бил „Човешки ресурси“, но компанията, за която работи, е предимно въображаема.

— Някаква идея в какво са се забъркали?

— Всъщност не, дори ако е истина всичко, което са ми казали дотук.

— Как се е започнало? — попита Конър.

— Недъртън се е прецакал.

— Изглежда точно такъв тип — съгласи се Конър. Погледна я. — Искаш ли да ги очистя?

— Не! — Флин го удари по рамото. Все едно удряше скала. — Искаш ли да се върнеш на дивана си? Мога да се обадя на Мейкън.

— Нямам кой знае какво да ти предложа за благодарност — отвърна Конър. — Просто това е първото, което ми хрумна. Длъжник съм ти.

— Няма нужда да ми благодариш. Събудих се в това нещо… — тя помилва лицето си — и се сетих за теб. И двамата може да доживеем да съжалим за това.

— Каквото и да става, сега разполагам с всичките си пръсти. Само ми кажи какво да правя или да не правя.

Появи се баджът на Аш.

— Едуард — каза тя сухо.

До нейния се нареди още един бадж, беше жълт и с две алени цвъчки една над друга.

— Флин? Мейкън ме включи…

Глас, но без образ.

— Какво има?

— В караваната съм. При теб.

— Къде е Мейкън?

— У Конър. Въпросът е малко неудобен…

— Какво има?

— Според мен имаш нужда да пишкаш.

— Какво?

— Започваш да се въртиш неспокойно. Тук.

Флин си представи как Едуард гледа лежащото й тяло от стола на Бъртън.

— Искаш да се връщам ли?

— Само за минутка?

— Задръж. Аш?

— Да? — обади се техничарката.

— Трябва да се прибера за момент. Можем ли да го направим?

— Разбира се. Върни се в къщата и ще намерим къде да седнеш.

— Чу ли това, Едуард?

— Чух — отвърна той, — благодаря.

Баджът с двете цвъчки изчезна.

— Да влезем вътре — предложи Флин на Конър. — Трябва да се прибера за момент до караваната.

— Защо?

— Според Едуард трябва да пишкам.

Той я изгледа високомерно.

— Предполагам, че не може да те обслужи… — И тръгна към къщата. — Ще ми е обеца на ухото обаче.

— В смисъл?

— Следващия път ще ползвам тексаския катетър от тарантулата.

— Насам — насочи ги Аш, когато влязоха в къщата. — Можеш да го направиш в галерията… — Тя остави кафето си. Флин я последва, Конър вървеше зад тях. Наляво и надолу по широк коридор, после надясно, в много голяма стая.

— Прекалено голямо е за къщата отвън — изуми се Флин.

— Заема и двете съседни къщи — обясни Аш.

— Фалшиви картини на Пикасо? — Момичето си спомняше някои от тях от гимназията.

— Ако се окажат фалшиви, продавачите им ще изпаднат в много неудобно положение. — Аш й посочи древна на вид мраморна пейка. — Седни тук. Вече си по-привикнала към преходите, така че на теория би трябвало да успееш да вдишаш, да затвориш очи, да издишаш, да ги отвориш…

— Защо да си затварям очите?

— Мнозина намират прехода с отворени очи за неприятен. Мистър Пенски може да те почака.

— Конър — поправи той Аш. — Така и планирах да направя.

Флин седна. Камъкът студенееше през дънките на периферното й тяло. Тя гледаше към две големи картини, които през целия си живот бе виждала само на екран.

— Добре… — каза, вдиша и затвори очи.

— Сега! — нареди Аш.

Флин издиша. Отвори очи. Все едно беше преобърната по гръб, но без самото движение, светещият вазелинов таван на караваната се оказа твърде близо над нея.

Едуард беше прав. Пишкаше й се.

— Задръж — спря я той, когато тя понечи да седне, — не го сваляй… — Беше си сложил виза. Вдигна короната от главата й.

— Бъртън тук ли е? — попита тя и седна по-удобно, замаяна.

— При Конър е, с Мейкън.

— Джанис?

— У вас е, занимава се с майка ти.

Флин се изправи нестабилна.

— Добре — каза, — сега се връщам.

Олюля се леко на път към вратата и се поправи. Чу изстрелите, когато отвори вратата. Бяха поне три в откос, после два отделни, като от друго оръжие. Не се разнесоха отблизо, но не бяха и далеч. Обърна се към Едуард.

— Мамка му!

Свободното му от виз око се беше ококорило.

— Кой е дежурен?

— Една камара народ — отвърна той. — Не мога да ги запомня.

— Провери кой е — нареди Флин и излезе навън. Вслуша се. Чу песента на насекомите. Бълбукането на потока. Вятъра в клоните на дърветата. Отиде до тоалетната, пружината на вратата издрънча. Разкопча си дънките, седна в тъмното, на една вселена от Пикасо. Напомни си да хвърли малко стружки в дупката, когато приключи.

Пружината издаде различен звук при отварянето на вратата отвътре. Покрай Флин, озарени от светлината на караваната, прелетяха четири дрона, белязани с тиксо.

— Кой стреля? — попита тя Едуард, когато влезе в караваната.

— Имало е човек в имота — отвърна той.

— Имало е?

— Така мисля, но те си говорят на танго-хотел войнишки глупости, сещаш се. Брат ти се е заел с нарушителя, във всеки случай. На връщане насам.

— Обзалагам се, че е заради шибания сенат… — Флин седна на леглото. — Давай! — И посочи короната от сладкарска глазура.

— Какво ще правиш?

— Връщам се там. Опитваме се да съберем малко пари. Накарай Бъртън да ми се обади там. Аш може да го свърже. Ако не успееш да го намериш, кажи на Мейкън.

— Конър добре ли е?

— Най-лесният за разбиране там горе е той. Добре де, може би преувеличавам малко.

Едуард прокара студен щрих проводим гел по челото й, спусна короната на място. Помогна й да легне отново.

Флин си пое дъх и затвори очи.