Уилям Гибсън
Периферни тела (16)

16.
Лего

— Петнайсет минути само — каза Лев, зает с бъркани яйца на огромната готварска печка, по-голяма и от двете АТВ-та, окачени на вертикалните стойки на кърмата на мерцедеса на дядо му. — И по-голямата част от тях отнема четенето на споразумението за предоставяне на услугата. Намират се в Пътни.

Недъртън седеше на масата, точно на предишното си място. Прозорците, гледащи към градината, бяха тъмни. Промърмори:

— Не говориш сериозно.

— Антон се е възползвал.

По-страховитият от двамата по-големи братя на Лев.

— Браво на него.

— Нямаше избор — подчерта Лев. — Баща ни организира интервенция.

— Не съм си и представял, че Антон може да има проблем с пиенето… — въздъхна Недъртън, все едно беше свикнал обективно да съди за такива неща. Гледаше две тухлички лего, едната червена, а другата — синя, докато се превръщаха в две малки сфери между мелничката за пипер „Старк“ и купа с портокали.

— Вече няма — Лев посипа бърканите яйца с кълцан лук и ги раздели в две бели чинии, които се топлеха на плота на печката във всяка — и половинка бланширан домат. — Не беше само заради пиенето. Не си сдържаше гневливостта. Състояние, утежнено от падането на задръжките.

— Не го ли видях да пие — попита Недъртън, — тук, и то наскоро?

Почти сигурен беше, че е прав, при все твърдата си политика да си обира крушите, щом се появи някой от братята. Вече напълно сферични, двете легота започнаха полека да се търкалят към него по очукания дървен плот.

— Разбира се — съгласи се Лев и оформи артистично яйцата с чиста стоманена шпатула. — Не сме в тъмното средновековие. Но никога прекомерно. Никога до точката на опиване. Благодарение на процедурата и модула за когнитивна терапия, той се справя много добре… — И приближи масата с по една бяла чиния във всяка ръка. — Медичито на Аш твърди, че не си в добра форма, Уилф. Никак! — Той постави едната порция пред Недъртън, другата срещу него и седна на свой ред.

— Доминика! — възкликна Недъртън в инстинктивен опит да смени темата. — Тя няма ли да се присъедини към нас?

Двете легота бяха спрели на място. Все още сферични, едно до друго, стояха право срещу чинията му.

— Баща ми щеше да лиши Антон от наследство, ако беше отказал лечение — обясни Лев, без да обръща внимание на въпроса му. — Даде това да се разбере абсолютно ясно.

— Гордън иска да влезе — намеси се Недъртън, току-що забелязал тилацина на стъклената врата, зад плещите му се спускаше мрак.

— Тиена — поправи го Лев като погледна към животното. — Не й е позволено да стои в кухнята, докато се храним.

Недъртън бързо бутна червеното лего от масата. Чу го да чуква в нещо и да се търкаля.

— Хиена?

— На медичито не му харесва черният ти дроб.

— Яйцата изглеждат чудесно…

— Ламинати — каза Лев равно, без да откъсва поглед от Недъртън, а дебелите черни рамки на очилата му подчертаваха сериозността на въпроса. — И модул за когнитивна терапия. Иначе се боя, че това ще бъде последната ни среща.

Проклетата Доминика. Заради нея го правеше. Несъмнено. Преди никога не се беше държал така. Жълтото лего отново имаше форма на тухличка. Преструваше се на невинно.

Лев внезапно вдигна поглед и го отмести встрани.

— Извини ме за момент — каза на Уилф. — Трябва да вдигна. Да? — Той посочи яйцата на приятеля си: яж. Зададе кратък въпрос, на руски.

Недъртън разви ножа и вилицата си от студената дебела салфетка. Щеше да изяде яйцата и домата точно както би го направил здрав, спокоен и отговорен индивид. Но не се сещаше за друг случай, когато бъркани яйца или бланширан домат да са му се стрували по-малко апетитни.

Лев вече се мръщеше. Отново заговори на руски. В края се чу „Аелита“. Наистина ли беше произнесъл името или просто дума със сходно звучене? Последва въпрос, също на руски, който, да, несъмнено завършваше с името й.

— Ясно — завърши той, — да, точно така. Именно.

Вдигна ръка да почеше с нокътя на показалеца си местенцето точно под лявата си ноздра — жест, който според Недъртън използваше, когато се съсредоточаваше. Нов въпрос на руски. Уилф добросъвестно опита яйцата. Безвкусни. Тилацинът си беше отишъл. Човек почти никога не забелязваше оттеглянето им.

— Странно — каза Лев.

— Кой беше?

— Секретарката ми, с един от нашите охранителни модули.

— За какво звъня?

Ако обичаш, примоли се Недъртън на безразличната Вселена, нека това се окаже по-важно за Лев от всякакви поведенчески модификации в Пътни.

— Секретарката на Аелита Уест току-що отменила обяда ни. Утре, в „Странд“ имах резервация за индийско. Искаше да знае повече за своя полт. Твоят подарък.

Недъртън се застави да качи още една хапка яйца на вилицата си.

— Столичните слушаха, докато секретарката й говореше с моята. Наблюдаваха ни.

— Полицията? Сериозно? Секретарката ти откъде знае?

— Тя не знаеше — отвърна Лев, персонализирайки програмата. — Но охранителният модул е забелязал.

Достопочтени членове на Клепта като семейство Зубови, предполагаше Недъртън, бяха обвити в безброй пластове защити като лукови глави. Но се въздържа да го каже на глас.

— Охранителният модул го е интерпретирал като свързано с много скорошно събитие — допълни Лев и намести черните си очила, за да погледне строго госта си.

— И откъде го е разбрал?

— Всеки слушател по необходимост заема определена позиция, формирана от намерението. Нашият модул е по-напредничав от този на Столична полиция. Начинът на подслушването е предполагал за какво се ослушва отсрещната страна.

Толкова неочаквано добре дошла беше тази тема, че Недъртън почти не обръщаше внимание каква е, но сега осъзна, че от него зависи да поддържа разговора и да страни колкото се може по-далече от Пътни.

— Какви са предположенията му?

— Сериозно престъпление, предполага модулът. Вероятно отвличане. Може би дори убийство.

— На Аелита ли? — На Недъртън това му се стори абсурдно.

— Не е чак толкова ясно. Ще трябва да поровим. Тъкмо тази вечер е провела прием. Докато ти си отспиваше.

— Следил си я?

— Охранителният модул направи ретроспекция след обаждането на секретарката й.

— Какъв прием по-точно?

— Културен. Отчасти правителствен. По идея е трябвало да се отнася за твоя проект всъщност. Логично се предполага — за да се отпразнува триумфът, ако Дийдра не беше убила твоя човек и не беше повикала кавалерията. Но вместо да отмени тържеството, Аелита го е преправила. Нямам идея на какво. Охраната й е на превъзходно ниво.

— Къде се е провел приемът?

— В резиденцията й. „Едънмиър Меншънс“ — Зениците на Лев трепнаха, понеже четеше текста. — Държи етажите от петдесет и пети до петдесет и седми. Дийдра е присъствала.

— Така ли? Имал си човек вътре?

— Не — отвърна Лев. — Но модулите ни са малко по-умни от техните. Яж! — Вилицата му, спретнато натоварена вече с яйце и домат, почти стигна до устата, когато той спря и се намръщи. — Да? — и я остави в чинията. — Е, не е като да не е имало странни слухове, че е възможно. Ще сляза след малко.

— Секретарката? — предположи Недъртън.

— Аш — отвърна Лев. — Казва, че още някой влиза в нашия кочан. Изглежда е свързано с твоя полт.

— Кой?

— Нямам представа. Ще слезем и ще проверим! — Лев се захвана с яйцата и домата си.

Недъртън последва примера му и откри, че с отдалечаването от Пътни и чернодробната ламинация, а също и след затихването на вероятните реакции от медичито на Аш, вкусът на порцията му се е завърнал.

Червеното лего, сферично, полека се изтърколи иззад купата с портокали и отново се изравни, с възможно най-тихо щракване, с жълтия си спътник. Недъртън се чудеше каква ли форма е добило, за да се изкатери по крака на масата.