Уилям Гибсън
Периферни тела (110)

110.
Нищо шикозно

Преди пристигането й бяха изкъпали периферното тяло, бяха му направили прическа и го бяха гримирали. Флин не бе носила по-точно прилепваща рокля от тази, избрана от Аш. Нищо шикозно, така й обясни техничката, понеже Ани Куреж не била богата. Но представата на Аш за не твърде шикозна дреха беше малка черна рокля, изработена от материал, подобен на велур при допир, но с вид на нова черна въглеродна шкурка, мека като коприна. За гривна й дадоха объл обръч, изработен от древни пластмасови челюсти и материал, подобен на черна лакрица, а колието беше от твърда намотка титаниева тел с накачени по нея купища езичета от ципове, които сякаш са държани заровени някъде и боята и пластмасата им бяха разядени. Аш каза, че и двете били създадени от истински неопримитиви, гривната — в Ирландия, а огърлицата — в Детройт. Черните й обувки бяха по-удобни от маратонките у дома. На Флин й се искаше да бяха изчакали пристигането й, та да може да се облече сама, лично. Но тръпката при надзъртането във високото огледало си беше същата: кой ли е това? Тя започваше да добива чувството, че периферното й тяло прилича на нейна позната, но знаеше, че не е така.

В огледалото се появи баджът със златната корона и тя за момент се сети за бика в огледалото в „Джимис“, само дето просто се обаждаше Лоубиър.

— Томи смята, че Вътрешните са тръгнали срещу нас — сподели й Флин.

— И аз така реших.

— Гриф нищо ли не може да направи?

— Засега не. При все че е способен да докаже, ако му се отвори възможност, че началникът на отдела им „Частен сектор“ е на заплата на китайците. Обаче, изглежда, сме стигнали до патово положение. По идея трябва да сме в състояние да им наредим да спрат. Да обърнем заповедта.

— Ами ако той каже на президентката, че се готви покушение срещу нея, но можете да го спрете, ако тя им нареди да се оттеглят?

— Не е толкова просто — възрази Лоубиър, — още не сме постигнали нужната степен на доверие. Кабинетът й е пълен с хора, свързани с онези, които в скоро време ще заговорничат да я убият. А останалото е въпрос на политика…

— Сериозно ли? Нищо ли не можем да направим?

— Клоувис — отвърна Лоубиър, — моята Клоувис тук, пусна лелките да поровят в документите й. Успяла е да измъкне купища данни преди бягството си в Обединеното кралство. Доскоро нямах представа колко много. Клоувис май е повече Плюшкин, отколкото шпионин. Ако в боклука й има нещо полезно за настоящото ни положение, леличките ще го намерят. Междувременно, ако тази вечер начинанието ни мине успешно, ще обърне резултата от играта. Обаче е невъзможно да се предскаже с какво точно.

Флин прехапа устна, но се спря, понеже не искаше да размаже грима на периферното тяло.

— Изглеждаш умопомрачително — заяви Лоубиър, с което й напомни, че може да вижда онова, което вижда и периферникът. — Поздрави ли се вече с Бъртън?

— Не — отвърна Флин.

— А е редно. Той е в каюткомпанията заедно с Конър. Няма да можеш да го виждаш, щом поемеш на път към Фарингдън. Ще бъде в багажника. Много съм доволна, че участва при все контузията си.

— В багажника ли?

— Сгъва се до почти плоско състояние. Като онези старомодни шведски машини за почистване на канали, сгънати. Поздрави брат си от мен! — Короната изчезна.

Флин отиде до вратата и я отвори.

Двамата глупаци се фехтуваха. Тя си спомняше забавленията им отпреди контузията на Конър, още преди да влязат в армията. Имаха си собствени правила. Почти не помръдваха, само местеха тежестта си от крак на крак и се наблюдаваха, а после се раздвижваха — предимно ръцете им — твърде бързо за просто око, след което отново застиваха в същото положение като преди и пристъпваха тежко, но единият вече бе спечелил. Флин видя, че и сега се занимават със същото, само дето Конър беше в периферника на брата на Лев, а Бъртън — в белия екзоскелетен апарат за тренировки, със стъклен буркан, залепен на мястото, където трябваше да се намира главата и чифт зловещи на вид, много реалистични човешки длани там, където преди това Флин си спомняше, че е имало роботски ръце. В стъкления буркан се намираше малък робот, който повтаряше с точност движенията на екзоскелета, но всъщност беше точно обратното, понеже Бъртън анимираше роботчето. Наричаха го „хомункулус“. Новите ръце на екзоскелета му бяха загорели до цвят, който напомни на Флин за Пикет. Миг по-късно дланите и на двама им се задвижиха, но Конър беше по-бърз, така й се стори.

— Ако строша пръст на тенекиения ти дървар, загазваш сериозно — обади се Конър. Периферникът му носеше прилепнал по тялото черен костюм, който не изглеждаше по-задушаващ от пижама за карате.

Точно тогава малкото роботче в купола се обърна и екзоскелетът се завъртя заедно с него.

— Флин — обади се непознат глас, все едно от инфоклама. — Здрасти!

— Мамка му, Бъртън — отвърна тя, — помислих, че съм те изтървала в онази уличка… — Искаше й се да го прегърне, но щеше да бъде доста странно. Плюс това, с тези ужасно страховити длани…

— Предполагам, че точно така си и беше — отвърна гласът. — Не си спомням да съм насякъл онзи тип, нито нищо друго, преди да се събудя и да видя версията на хубавец от реалния свят тук…

— Ако беше получил такава мизерна рана на служба — заяви Конър, а периферникът му пъхна големите си длани в джобовете на черните му официални панталони, — предполагам, че все пак щеше да се броиш за шибан ранен боец…

Екзоскелетът замахна лъжовно към него, но колкото и да бяха бързи нелепо загорелите ръце, Конър като по чудо не се намираше там, накъдето посегнаха.

— Лоубиър каза да предам поздрави — заяви Флин на Бъртън. — И че се радвала, дето можеш да ни придружиш. Аз също.

— Кръстоска между маймунка от зоопарк и кичозен крик — отвърна инфокламният глас. — Точно заради такова превъплъщение постъпих в Морската пехота!