Уилям Гибсън
Периферни тела (79)

79.
Джакпотът

Тя седна на стария дървен стол под дъба в предния двор и сложи колесарчето в скута си.

Бен Картър, най-младият от войниците на Бъртън, който изглеждаше все едно мястото му е още в гимназията, седеше на стъпалата на предната веранда с булпъп в скута и виз в окото и пиеше кафе от термос. И на Флин й се прииска, но си знаеше, че след една чаша няма да може да заспи, а Уилф Недъртън й обясняваше за края на света — или поне на нейния свят, на този тук, който, изглежда, бе положил началото на неговия.

Лицето на Уилф на таблета на колесарчето бе озарявало пътя й към долния етаж. Тя откри Бен на верандата — пазеше къщата — и той много се притесни, скочи на крака с пушката, като се мъчеше да не я държи насочена към нея, а Флин забеляза, че кепето му е като това на Рийс, с пикселиран камуфлаж, който се местеше. Бен не знаеше да поздравява ли Уилф или не. Флин му каза, че ще поседят под дървото и ще си поговорят. Той отвърна, че ще осведоми другите къде се намира тя, но я моли да не се отдалечава много и да не обръща внимание на дроновете. Така че Флин отиде до стола и седна на него с Уилф на таблета, и той започна да й обяснява онова, което нарече джакпот.

Както се оказа, то не беше едно отделно събитие. Беше мултикаузално, без конкретно начало и край. По-скоро климатична промяна, отколкото катастрофа, дотам различно от апокалиптичните истории, които по презумпция си имат ключово бедствие и после всички търчат наоколо с пушки, държат се като Бъртън и ордата му, или пък са изплюскани живи от нещо, предизвикано от въпросното бедствие. Това нямаше нищо общо.

Беше андрогенно по произход, обясни Уилф, и от Ciencia Loca и „Нешънъл Джиографик“ Флин знаеше, че това ще рече — предизвикано от хората. Не бяха знаели какво правят, нито го правеха, за да си създадат проблеми, но все пак го бяха предизвикали. И всъщност самият климат — времето, породено от прекалено много въглерод — бе тласнал много други събития. Времето се влошаваше и не се подобряваше, и процесът неотклонно продължаваше. Виновни бяха хората от миналото, които не знаеха как са навързани елементите и бяха прецакали всичко, а след това не бяха успели да се обединят, за да сторят нещо по въпроса, дори след като осъзнали истината, а после станало твърде късно.

Ето как сега, в нейното време, обясни Уилф, бяха нагазили в андрогенни, системни, мултипричинни, адски смрадливи лайна, което Флин един вид и бездруго знаеше, предполагаше, че с всички е така, като изключим хората, които още твърдяха, че не се случват такива работи, както и онези, които едва ли не очакваха Второто пришествие и бездруго. Флин се загледа през посребрената ливада, която Леон беше окосил с ръчна косачка, чиято излята от желязо рамка се крепеше на истинска тел за балиране, обърна се към хвърляните от луната сенки, покрай закърнелите чимшири и основата от банята за птички, за която навремето се преструваха, че е била драконов замък. Уилф й разказваше как събитието убило 80 процента от хората, но в течение на около четирийсет години.

И като чу това, Флин просто се зачуди дали всъщност е възможно нещо да се промени, ако някой ти разкаже такава история. Която е негово минало и твое бъдеще.

Какво бяха предприели, попита тя — първият й въпрос, откакто гостът й започна да преброява труповете.

Частични мерки, отвърна той, понеже нещата не се случвали накуп. После, по-късно, за известно време — нищо, а накрая дошли асемблерите. Те, наноботите, се появили по-късно. Асемблерите се заели с неща като екскавация и почистване на погребаните реки в Лондон, след като завършили с погребването на труповете. Създали всичко, което Флин беше видяла по пътя към Чийпсайд. Бяха построили кулата, в която тя видя жената да се подготвя за партито си и после я убиха, бяха построили и другите в мрежа от тъй наречени остриета, и се грижеха за всичко това, постоянно, в следджакпотната епоха на Недъртън.

Болеше го да говори за това, усещаше се, но Флин предположи, че не е знаел точно колко или как. Струваше й се, че не е имал намерение да разкрива истината — не и толкова много, във всеки случай, и не сега, а може би никога. Но все пак й каза, че хората като Аш посвещавали живота си на джакпота. Обличали се в черно и си причинявали различни белези, но се интересували повече от другото голямо измиране, на различните видове животни, а не от онова на 80-те процента от човечеството.

Не беше паднала комета, не се беше вихрила ядрена война. Просто всичко било заклещено в плетеницата на променящия се климат: суша навред, недостиг на вода, провалени реколти, измиращите пчели, които и в днешно време почти бяха изчезнали, колабирането на други ключови видове, всички по-едри хищници изтребени до крак, антибиотиците — още по-неспособни да помагат, отколкото сега, болести, които не прерастват докрай в голяма пандемия, но достатъчно сериозни да се превърнат сами по себе си в исторически събития. И всичко това било свързано с хората — как живеят, колко са на брой, как са променили света със самото си съществуване.

Сенките на ливадата се бяха превърнали в черни дупки, бездънни и същевременно съвършено плоски, като разстлано кадифе.

Но науката, каза Уилф, винаги бе играла ролята на жокер, бе довеждала до резки обрати. И когато всичко останало пропадало все по-навътре в оврага с лайната и самата история се беше превърнала в кланица, науката бе започнала да се отплаща. Не накуп, не като едно голямо откритие, но се появявали по-евтини източници на енергия, по-ефективни начини да се извлича въглеродът от въздуха, нови лекарства, които да изиграят изпълнявана доскоро от антибиотиците роля, нанотехнологии, които не свършваха само до самолекуващата се боя за коли и пълзящия по бейзболното кепе камуфлаж. Начини да се принтира храна, които изискваха много по-малко капиталовложения от истинската храна, като начало. Така че всичко, колкото и прецакано да изглеждало като цяло, буквално било озарявано все по-силно от новото, от неща, които карали хората да мигат и да сядат, но после светът си продължаваше нататък и нагазваше по-навътре в лайната. Прогресът е съпроводен с постоянно насилие, уточни Уилф, с немислимо страдание. Флин долови как той прескача периода към бъдещето, където живееше, след това се изтегля там бързо, нежелаещ да опише най-лошото от случилото се преди това — от предстоящото да се случи.

Флин погледна луната. Същата щеше да изглежда, предположи, през десетилетията, които той й беше описал.

Нищо от случилото се, каза Недъртън, не се отразило чак толкова зле на много богатите хора. Най-богатите бяха натрупали още повече пари, все по-малко хора държаха останалото за притежаване. Постоянната криза осигуряваше постоянни възможности. Именно така се беше появил неговият свят. В най-дълбоката точка на разпада, с радикално намаляло население, оцелелите станаха свидетели на намаляването на въглеродните емисии, а отделяните в атмосферата биваха погълнати от новите кули-остриета, което беше и другото им лице, осъзна Флин, не просто дом за богатите хора. За оцелелите да видят този възход беше все едно да ги пропусне куршумът.

— Под куршум имаш предвид осемдесетте процента, които са умрели?

Уилф просто кимна от екрана на колесарчето и продължи да разказва как Лондон — отдавна станал дом за всички, които притежаваха света, но не живееха в Китай — се извисил първи, понеже всъщност така и не бил паднал докрай.

— Какво спомена за Китай?

Таблетът на колесарчето изпука тихичко и вдигна камерата си под ъгъл.

— Те бяха крачка напред.

— В какво?

— Във функционирането на света, след джакпота. Това тук… — и таблетът отново изпука, изучавайки моравата на майка й, — … е все още демокрация в определен смисъл. Мнозинството овластени оцелели, след като премислили джакпота и, без съмнение, собствените си позиции, не желаели такова нещо. Всъщност даже го винели за случилото се.

— Кой управлява в такъв случай?

— Олигарси, корпорации, неомонархисти. Наследствени монархии, осигурили удобни родови арматури. Феодални в същността си, според критиците им. Но каквито — такива.

— Кралят на Англия?

— Лондонската управа — поправи я Недъртън. — Градските гилдии. В съюз с хора като бащата на Лев. Подкрепени от такива като Лоубиър.

— Целият ви свят е шашмав? — спомни си Флин думите на Лоубиър.

— Клептът — уточни Недъртън, който я разбра погрешно — изобщо не е шашма.