Уилям Гибсън
Периферни тела (26)

26.
Много важна клечка

Недъртън никога досега не беше влизал в кабинета на дядото на Лев. Счете го за едновременно мрачен и безвкусен, чужд дори поради факта, че беше някак прекомерно британски. Ламперията, а тук имаше доста, беше боядисана в тъмно мъховозелено — лъскав емайл, подчертан с позлата. Мебелите бяха тъмни и масивни, креслата — високи и също в зелено.

Беше благодарен, че Аш е уточнила пола на детектив-инспектор Ейнзли Лоубиър, първият служител от силите за опазване на реда, стъпвал в този дом, откакто го беше купил дядото на Лев.

Лицето и ръцете й бяха равномерно светлорозови, все едно е била напълнена с нещо не така тъмно като кръв. Косата й, оформена в къса отстрани и отзад, делова прическа, беше гъста и съвършено бяла като сладка сметана, тупирана за обем отпред. Очите й, твърде светло горчични, бяха много наблюдателни. Носеше костюм, двуличен като нея самата — или „Савил Роу“, или „Джърмин Стрийт“, без нито един шев, поставен от робот или периферно тяло. Кройката на сакото бе съобразена с широките й рамене. Панталоните й, които завършваха над луксозните, много изискани черни обувки, разкриваха тънки глезени в тънък черен чорап.

— Много се радвам, че успяхте да ме приемете така бързо, мистър Зубов — каза полицайката от креслото си. — И при това — в собствения си дом! — Усмихна се, разкривайки скъпи несъвършени зъби. В чест на историческото естество на посещението й днес, както Недъртън знаеше, две големи коли дори и сега обикаляха Нотинг Хил, всяка пълна с готови за битка орди семейни адвокати на Зубови. Той самият избягваше хиперфункционалната древност при всяка възможност. Старците определено бяха прекалени многознайковци и неизменно властни. Бяха малко на брой обаче — като цяло най-доброто им и ценно качество.

— Никакъв проблем — отвърна Лев, докато Осиан, с дори още по-икономски от обикновено вид, сервираше чай.

— Мистър Мърфи! — поде Лоубиър, очевидно зарадвана да го види.

— Да, мадам? — застина той със сребърния поднос в ръка.

— Простете — обясни тя, — не ни представиха. Хората на моята възраст вечно зяпат много фийдове наведнъж, мистър Мърфи. Признавам греха си, имам постоянен достъп до повечето новини, което води до ужасния навик да се държа, все едно вече познавам всички, с които се срещам.

— Не сте ме притеснили, мадам — отвърна Осиан, без да излиза от ролята, свел очи, — нито съм се засегнал.

— Което — каза Лоубиър на останалите, сякаш не го беше чула — в определен смисъл е вярно.

Икономът, запазил грижливо каменното си изражение, постави тежкия сервиз на масичката и се приготви да поднесе малки сандвичи.

— Трябва да разберете също — продължи Лоубиър, — че разследвам скорошното изчезване на Аелита Уест, гражданка на САЩ, живееща в Лондон. От помощ ще е, ако всеки от вас обясни връзката си с липсващото лице и един с друг. Може би ще желаете да започнете вие, мистър Зубов? Всичко, разбира се, ще бъде записвано.

— Беше ми казано — отвърна Лев, — че няма да има никакви записващи устройства.

— Никакви — съгласи се старицата. — Аз обаче притежавам съдебно сертифицирана памет, напълно приемлива като доказателство.

— Не знам откъде следва да започна — призна Лев, след като я огледа внимателно.

— Предпочитам сьомгата — обърна се към Осиан Лоубиър. — А вие можете да започнете с обяснение за това ваше хоби, мистър Зубов. Вашите адвокати ви описаха като „хобист-континуумист“.

— Не е много лесно — призна Лев. — Нали знаете за сървъра?

— Голямата загадка, да. Смята се, че е китайски и, както много аспекти на днешен Китай, непонятен за нас. Използвате го за връзка с миналото или по-скоро — с определено минало, тъй като в нашето тази връзка не е осъществена. От това ме заболява глава, мистър Зубов. Но както разбирам, не и вас?

— Много по-малко, отколкото от парадокса, с който сме свикнали културно да обсъждаме въображаеми транстемпорални дела — призна Лев. — Всъщност е сравнително просто. Самото установяване на връзка създава раздвояване в каузалността, ново разклонение, което е каузално уникално. Както ги наричаме — кочани.

— Но защо? — попита полицайката, докато Осиан наливаше чая й. — Защо точно такова название? Звучи грубо. Грозно. Брутално. Човек не би ли очаквал новото разклонение на континуума да продължи да расте?

— Очакваме — съгласи се Лев. — Именно това и става. Всъщност не съм сигурен защо хобистите са се спрели на подобно определение.

— Империализъм — отвърна Аш. — Превръщаме алтернативния континуум в Трети свят. И си улесняваме живота, като ги наричаме „кочани“.

Лоубиър я погледна — беше облечена в малко по-сдържана версия на бюстието с изображение на викториански гаров покрив. Виждаха се по-малко животни.

— Мария Анатема — каза й. — Какво чудесно име! И вие посредничите на мистър Зубов в този колониализъм, нали? Вие и мистър Мърфи?

— Така е — съгласи се Аш.

— А това е първият континуум на мистър Зубов? Първият му кочан?

— Да — призна Лев.

— Разбирам — съгласи се Лоубиър. — А вие, мистър Недъртън?

— Аз ли? — Осиан му предлагаше сандвичи. Публицистът си взе един на сляпо. — Приятел съм. Приятел на Лев.

— Точно този момент считам за объркващ — уточни Лоубиър. — Вие сте публицист, специалист по връзки с обществеността, сложно нает чрез доста впечатляваща поредица паравани. Или сте били, по-редно е да кажа.

— Бил съм?

— Съжалявам — въздъхна полицайката, — но да, уволнен сте. Имате непрочетена поща по този повод. Виждам също, че с бившата ви сътрудничка, Кларис Рейни от Торонто, сте станали свидетели на неотдавнашното убийство на Хамед ал Хабиб от американска нападателна система… — Тя огледа масата, любопитна да види реакцията на споменатото име, макар че такава явно липсваше.

На Недъртън дори не му беше хрумвало, че Главният кръпкар си има име.

— Така ли се е казвал?

— Точно така — съгласи се Лоубиър. — Макар да не беше широко известно.

— Имаше много свидетели — обясни Уилф, — за нещастие.

— Вие с мис Рейни подходихте забележително чрез виртуална локализация на гледните си точки за събитието. Във всеки случай, явно сте имали тежка седмица.

— Да — съгласи се публицистът.

— Можете ли да обясните обстоятелствата, довели до присъствието ви тук и сега, мистър Недъртън? — Инспекторката вдигна чашата си и отпи.

— Дойдох да се видя с Лев. Разстроен бях. Заради тази история с кръпкарите, да ги видя избити по подобен начин. А и си мислех, че вероятно ще ме уволнят.

— Копнеехте за компания?

— Именно. И в хода на разговора с Лев…

— Да?

— Малко е сложно…

— Много ме бива в сложните врътки, мистър Недъртън.

— Нали знаете, че сестрата на Аелита е… или беше… моя клиентка? Дийдра Уест.

— Надявах се да стигнем и до този въпрос — съгласи се Лоубиър.

— Уредих Лев да даде на Дийдра подарък. От мое име.

— Подарък. Какво представляваше той?

— Уредих тя да използва услугите на един от обитателите на кочана на Лев.

— Какви услуги по-точно?

— На охранител. Той е бивш военен. Оператор на дрон, освен всичко друго.

— Охраната беше ли нещо, от което според вас тя е имала нужда?

— Не.

— Тогава защо, ако мога да попитам, ви е хрумнало?

— Лев се интересуваше от конкретното му военно поделение в кочана, онова към което този младеж принадлежеше. Преходни технологии, доджакпотни… — той погледна към Лев.

— Тактилни — обясни домакинът им.

— Сметнах, че може да въодушеви Дийдра — призна Недъртън, — понеже беше странно. Не че въображението й е силна страна, в никой случай.

— Искали сте да я впечатлите?

— Предполагам, че да.

— Имахте ли сексуална връзка с нея?

Публицистът пак погледна Лев. Каза:

— Да. Но Дийдра не се интересуваше.

— От връзката ли?

— От това да държи полт за охранител. Или от връзката, както скоро се оказа… — Както Недъртън откриваше, беше някак неестествено вероятно човек да споделя истината с Лоубиър. Нямаше представа как го постига тя, но никак не му харесваше. — Така че Дийдра го помоли да даде подаръка на сестра й.

— Срещали ли сте Аелита, мистър Недъртън?

— Не.

— А вие, мистър Зубов?

Лев преглътна последната хапка от сандвича си.

— Не. Бяхме си уговорили обяд. Всъщност, щеше да се състои днес. Тя доста се интересуваше от идеята. За континуума, за кочана… — той погледна Аш, — ако щете.

— Значи този човек — продължи Лоубиър, — от кочана, бившият войник, се е падал на дежурство в същия времеви период, когато Аелита Уест се смята за изчезнала от резиденцията си?

— Не е бил той — поясни Недъртън, после устоя на желанието да прехапе долната си устна. — Оказа се сестра му.

— Сестра му ли?

— Бил е повикан по спешност — намеси се Лев. — Сестра му го е замествала през последните две смени.

— Името му?

— Бъртън Фишър — каза Лев.

— А нейното?

— Флин Фишър.

Лоубиър остави чашата и чинийката си на масичката отстрани.

— И кой говори с нея за случилото се?

— Аз — обади се Недъртън.

— Можете ли да опишете какво ви каза тя за видяното?

— Докато се е изкачвала за втората си смяна…

— Изкачвала се е? Как?

— В квадрикоптер. С четири перки? Такъв е пилотирала. Видяла е нещо да се катери по стената на сградата. Правоъгълно, с четири ръце или крака. Оказало се, че съдържа — както ми прозвуча — роячно оръжие. Жената, която излязла на терасата и която Флин идентифицира като Аелита по показания от мен файл с изображение, е била убита с рояк. След това разградена. Изядена, по думите на Флин. Изцяло.

— Ясно — каза Лоубиър, вече без усмивка.

— Тя смята, че мъжът е знаел.

— Какъв мъж?

— Онзи, с когото е била Аелита.

— Свидетелката ви е видяла мъж?

Недъртън, който вече не беше съвсем сигурен какво може да изтърси, ако проговори, кимна.

— И къде се намира сега тази Флин Фишър?

— В миналото — отвърна Недъртън.

— В кочана — уточни Лев.

— Това е много интересно — съгласи се Лоубиър. — Наистина извънредно странно, което човек не може да каже за повечето разследвания… — Тя се изправи неочаквано от зеленото кресло. — Бяхте ми от голяма помощ!

— Това ли е всичко? — изненада се Недъртън.

— Моля?

— Нямате ли други въпроси?

— Цели купища, мистър Недъртън. Но предпочитам да почакам да се съберат още.

Лев и Аш също се изправиха, така че и публицистът стана. Осиан, който стоеше до тъмното огледално барче, застана мирно в своята нашарена с тебешир престилка.

— Благодаря ви за гостоприемството, мистър Зубов, както и за съдействието! — Лоубиър се ръкува с Лев. — Благодаря и за вашето съдействие, мис Аш! — Тя се ръкува и с Аш. — За вашето също, мистър Недъртън. Благодаря! — Дланта й се оказа мека, суха и с телесна температура.

— Пак заповядайте — отвърна любезно Недъртън.

— Ако пожелаете да се свържете с Дийдра Уест, мистър Недъртън, не го правете от това жилище или от други имоти на мистър Зубов. Възниква потенциал за излишни усложнения. Нежелано объркване. Идете другаде за целта.

— Нямам такива намерения.

— Отлично в такъв случай. А вие, мистър Мърфи… — Полицайката пристъпи към Осиан и се ръкува и с него, — благодаря ви! Изглежда сте се устроили много добре, предвид честотата на срещите ви със закона в младежките години.

Осиан не каза нищо.

— Ще ви изпратя — предложи Лев.

— Няма нужда — отвърна Лоубиър.

— Имаме домашни любимци — уточни той. — Боя се, че са доста териториални. Най-добре да ви съпроводя.

До момента Недъртън бе смятал, че Гордън и Тиена просто са си зловещи по рождение, а и бездруго беше приел, че са бихейвиористично модифицирани.

— Много добре — съгласи се Лоубиър, — благодаря ви! — Обърна се и огледа присъстващите. — Ще поддържам индивидуална връзка с вас, ако се наложи. Ако ви потрябва да се свържете с мен, ще откриете, че съм сред контактите ви!

След като двамата излязоха от стаята, Лев грижливо затвори вратата.

— Взе проба от проклетата ни ДНК! — възмути се Осиан, като огледа дланта си след ръкуването с Лоубиър.

— Разбира се, че ще го направи — обърна се Аш към Недъртън, понеже не криптира думите си. — Как иначе да бъде сигурна, че сме онези, които твърдим?

— И ние можехме да я пробваме, да му се не види! — Осиан се намръщи към чашата, която Лоубиър беше използвала.

— И да рискуваш да те ренднат? — обърна се Аш отново към Недъртън.

— Направо съм бесен.

— Мърфи? — попита Недъртън.

— Забрави тази работа — озъби му се Осиан и завъртя многозначително бялата кърпа в ръцете си. След това я метна усукана на барчето, взе два от малките сандвичи, натика ги заедно в устата си и се захвана да дъвче усърдно, а лицето му остана все така безизразно.

Появи се сигилът на Аш. Недъртън я погледна в очите и долови едва видимото й кимване. Тя му отвори фийд.

Видя, от птичи поглед — ако птицата е способна да застине неподвижно в небето — Лоубиър. Тя тъкмо се качваше на задната седалка на колата си — много грозна, крушообразна и тежка, с графитен цвят. Лев й каза нещо, после отстъпи, а колата се прикри — по матирания лак на боядисания й корпус пъргаво запълзяха зигзагообразни пиксели с отражения от улицата наоколо.

Така и потегли — прикрита, все едно огъваше улицата около себе си — и изчезна. Лев се обърна и тръгна към къщата. Фийдът се затвори.

Осиан още дъвчеше, но сега преглътна, наля си чай в кристална чаша и го изпи.

— Значи — каза, но не се обърна към Аш, понеже иначе щеше да криптира думите си — ще използваме студенти от Лондонския икономически университет?

— Лев се съгласи — обясни Аш на Недъртън.

— Икономиката на страната се крепи изцяло на производството на дроги — обясни му Осиан. — Нищо чудно да разполагаме с всичко необходимо и там.

Лев отвори с усмивка вратата.

— Как мина? — попита Аш. Недъртън забеляза ято птици по опакото на дланите й. Тя не им обърна внимание.

— Каква изумителна личност! — възхити се Лев. — Не бях срещал досега старши полицейски служител. Или, ако трябва да съм честен, какъвто и да е полицай.

— Те не са като нея — увери го Осиан, — и слава богу!

— Тя несъмнено е абсолютно неповторима.

А ти, помисли си Недъртън, току-що беше вербуван за някаква цел. Много щателно, бързо и ефикасно. Не виждаше причини да се съмнява, че инспектор Ейнзли Лоубиър е способна на това.