Уилям Гибсън
Периферни тела (46)

46.
Забележителностите

Недъртън проследи как периферното тяло отваря очи. Аш отново я беше поставила в легнало положение на койката в задната кабина и беше настроила осветлението.

— Добре — промърмори Флин колебливо. После добави: — Не е зле.

— Добре завърнала се — поздрави Лев над рамото на Недъртън.

— Как е тетрахромията? — поинтересува се Аш.

— Не си спомням как изглеждаше — призна Флин, — освен че не ми хареса.

— Опитай да седнеш! — предложи техничарката.

Флин седна, отметна косата си настрани, после я докосна и застина.

— Прическата ми. Видях я и предишния път, в огледалото тук, но тогава още не мислех ясно. Вие ли я направихте?

— Стилистът беше впечатлен — потвърди Аш. — Предполагам, ще я копира.

— Дело е на Карлота — отвърна Флин. — Най-добрата е. Работи в Марианас, но държи бот стол в нашия „Хефти Клипс“. В крак е с модата.

— Значи си свикнала с телеприсъствието — заключи Лев.

— В нашето пионерско време на границата — каза Флин и го изгледа странно, докато се изправяше на крака — го наричаме „подстригване“.

— Имаме за теб нещо, което сигурно ще желаеш да видиш — каза Лев. Обърна се зад Недъртън и се отдалечи по коридора. Публицистът й се усмихна малко засрамено и последва шефа си, а Аш вървеше зад него.

— Къде са кучетата? — попита Флин зад гърба им, високо в луксозната теснота.

— Горе в къщата — отвърна Лев и се обърна при излизането й.

Недъртън я наблюдаваше как докосва всичко. Прокарва пръсти по лъскавата ламперия. Леко почуква с кокалче по стоманена дръжка. Изпробва сензорния апарат на периферното тяло, както предположи той.

— Харесаха ми — каза Флин. — Виждаше се, че не са кучета, но имат някои черти… — Тя докосна черните си панталони. — Защо тези дрехи ми приличат на анцуг за йога?

— Нямат шевове — обясни Аш. — Шевовете от външната страна са декоративни, традиционни. Направени са за теб от асемблери. Целите наведнъж.

— Фабнати са — заключи Флин. — Не че искам да съм груба, но ако не носиш контактни лещи, както каза, това някаква болест ли е?

— Модификация — поясни Аш. — Вид визуална шега по повод вероятно митичното състояние „пупула дуплекс“. Което обикновено се описва като двойни зеници, но аз избрах да го пресъздам буквално.

— Как виждаш с тях?

— Рядко използвам долния чифт. Те отчитат инфрачервена светлина, което става интересно в тъмното.

— Нали нямаш против да задавам въпроси? Не съм сигурна какво е всичко тук. Може да си била родена такава. Или да е по религиозни причини или нещо друго. Откъде да знам? Но татуировките, които търчат по тялото, тях горе-долу ги схващам.

— Чувствай се поканена да задаваш въпроси.

— Къде е телефонът в това тяло? — попита Флин и вдигна ръце. — Опитвах се да обясня на приятелката си за него…

— Бих могъл да проверя в „Ермес“ — предложи Лев. — Частите са много малки обаче и са разпределени в корпуса. Някои са биологични. Не бих могъл да ти кажа къде се намира моят собствен, без да вляза в медицинския си картон. Част от този на братовчед ми се възпали и се наложи да го сменят. В основата на черепа. Но могат да се поставят на произволни места… — Той се облегна на ръба на бюрото. — Желаеш ли вече да ти покажем Лондон? Разполагаме с коптер над къщата, като онзи, който пилотираше за нас. Ще искаш обаче да седнеш.

— Може ли да го пилотирам?

— Нека ти покажем забележителностите — предложи Лев. Усмихна се.

Флин премести поглед от него към Аш, сетне към Недъртън.

— Добре — съгласи се тя и седна.

Техничарката зае другото кресло. Публицистът се присъедини към Лев на ръба на бюрото, доволен че не се налага да е зад него и така не се свързва дотолкова с психологическите му функции на йерархичен връх и заплашителността му.

— Този път шокът за теб беше по-малък — каза на Флин.

— Едва дочаках да се върна пак тук — призна тя. — Но това не значи, че съм готова безрезервно да повярвам на всичко, което ми кажете, ясно?

— Разбира се — съгласи се Лев.

Недъртън внезапно се хвана, че се усмихва особено глуповато, а Аш му се подхилваше с двойно пронизващи сиви очи. След това обаче тя се извърна и заговори на Флин.

— Сега ще видиш сигила ми. — Флин кимна, Недъртън също го виждаше. Ето, че се появи и Лев, както и този на момичето, но той не се отличаваше с нищо. — А сега отвори фийд — заръча й Аш, — пълен стереоскопичен.

Помещението изчезна, заменено от мъглива предиобедна гледка от високо към Лондон, ъгловатите жезли на остриетата бяха наредени на равни разстояния през концентрираната дантела на града — гъстота, облекчавана от зелените пътища, по които Недъртън се бе разхождал като дете, от системните изтрити места на предполагаеми извращения, от новите гори, които растяха гъсти и буйни. Стъклените покриви, под които се криеха пречистените и издълбани реки, матово отразяваха колкото слънчеви лъчи имаше, и в Темза той видя плаващи острови, пренаредени за пореден път — въртящите се перки под тях ги разполагаха по-добре за събиране на енергията на реката.

— Леле! — възкликна Флин, очевидно впечатлена.

Аш ги насочи към Хемпстед. Там родителите на Недъртън, тогава десетгодишен, го водиха на купона на съученик, да прекара следобеда в рамките на парче глинена тръба, погребана под пейка от лято желязо — пространство, изпълнено с миниатюрни цветни фенери, където костюмирани мишки пееха, танцуваха и разиграваха шеговити дуели. Ръцете на хомункулуса му бяха груби и прозрачни, до голяма степен като тези на кръпкарите. Докато си спомняше за това, Аш разказваше на Флин за водните турбини, които спасените реки въртяха, но нищо от предшестващата ги история, миналите времена и мрака.

Недъртън прокара връхчето на езика по небцето си и прекъсна фийда, за да се върне в гобивагона — предпочиташе да гледа лицето на Флин.

— Но къде са всички? — попита тя. — Не виждам хора.

— Сложен въпрос — отвърна равно Аш, — но на тази височина не би и забелязала никого.

— Няма и коли — натърти Флин. — Забелязах го и преди.

— Вече сме почти в Сити. Чийпсайд. Ето тук са тълпите ти.

Само че това не бяха „тълпи“, помисли си Недъртън, вгледан в изражението на Флин, която се наслаждаваше на гледката.

— Зона за косплей — обясни Лев. — Представя хиляда осемстотин шейсет и седма. Щяха да ни глобят заради хеликоптера, ако нямаше покривно поле или вдигаше шум.

Недъртън почука по съответния участък от небцето си и се върна към фийда на Аш, за да открие, че висят неподвижно над сутрешния трафик, вече толкова тежък, че почти не помръдваше. Таксита, каруци, двуколесни карети, всичките теглени от коне. Бащата и дядото на Лев притежаваха истински коне. Даже се твърдеше, че понякога ги яздят, макар че несъмнено не идваха в Чийпсайд за целта. Майката на Уилф му беше показвала витрините там, когато беше малък. Прибори със сребърно покритие, парфюми, дантелени шалове, уреди за поглъщане на тютюн, масивни часовници в кутии от сребро или злато, мъжки шапки. Той бе останал изумен колко обилно цапат улиците конете, отпадъците им почистваха припкащи деца, по-малки и от него самия — вярно, разбираше, че не са по-истински от конете, но все пак му се струваха реални, напълно истински и ужасяващи в окаяното си занятие, ругаеха живописно, докато се стрелваха с къси груби метли между краката на животните, докато мъжете, които според твърдението на майка му бяха банкери, предприемачи, търговци, брокери или по-скоро техни имитации, бързаха, нахлупили високите си цилиндри, покрай ръчно рисувани табели за обувки, порцелан, дантели, застраховки, стъклена посуда. Табелите бяха просто възхитителни и като дете той се стараеше да улови колкото се може повече, стиснал майка си за ръка и изпълнен с неудобство от сковаващото си и театрално облекло. Постоянно се озърташе за момчетата с грейнали очи, които се надпреварваха със сапунерки или търчаха и крещяха из тъмните задни улички, смърдящи, както той предположи, съвсем реалистично — като зелената тор на конете. При тези посещения майка му слагаше широка тъмна пола, която се издуваше около тънкия й кръст и бършеше паважа, под извънредно прилепнал по тялото подходящ жакет, с нелепа шапка, килната на главата й. Щуротиите на косплея не я интересуваха. Водеше Уилф тук, понеже го смяташе за редно и нужно, развивайки собственото му остро недоволство от всякакви подобни неща.

— Само ги виж! — каза Флин.

— Не са истински — увери я той. — Създадени са по медийни материали от периода. Практически никой от хората долу не е човек, а и малкото истински са туристи или ученици, на които преподават история. Нощно време илюзията е по-пълна…

И не беше толкова дразнеща, във всеки случай.

— Конете не са истински, така ли? — попита Флин.

— Не — отвърна Аш. — Сега те са рядкост. Като цяло, с домашните животни сме постъпили по-добре.

Моля те, помисли си Недъртън, не започвай. Лев вероятно си помисли същото, понеже се намеси:

— Доведохме те тук да се срещнеш с някого. Засега — само да се запознаете.

Започнаха да се спускат.

И тогава Недъртън видя Лоубиър да вдига глава, с рокля и жакет досущ като тези, които носеше майка му.