Уилям Гибсън
Периферни тела (100)

100.
Отново тук

Споменаването на Клоувис Фиъринг накара Флин да смени рязко темата. Тя изведе Недъртън на верандата, настани го на пейката между Такома Рейбърн и мъжа, който беше представила като братовчед си Леон, и отиде да застане под най-голямото дърво, където да говори по телефона. Недъртън се отдръпна от Такома — смяташе я за привлекателна по смътно заплашителен начин — и към Леон, който носеше странна еластична кърпа за глава с тъкан, абстрактно нашарена в мотиви, свързвани от публициста с птичи курешки, преди чистачите да ги изметат. Имаше светли, бухнали вежди и му растеше също толкова светла брада.

— Мистър Недъртън от бъдещето — представи го Такома на Леон, който стоеше с нелепо зейнала уста.

— Уилф — поправи я Недъртън.

Леон наклони глава.

— Ти в бъдещето ли си, Уилф?

— В определен смисъл.

— Как е времето?

— Не така слънчево, поне когато погледнах за последно…

— Трябвало е да станеш метеоролог! — заяви Леон. — Нали си в бъдещето и знаеш какво е времето.

— Ти си човек, който само се преструва на неинтелигентен — опъна му се Недъртън. — Служи ти едновременно като защитна окраска и средство за пасивна агресия. При мен няма да проработи.

— Бъдещето е мамата си трака хапливо — сподели Леон с Такома. — Не съм дошъл тук да ме обижда старомоден продукт от отдела за играчки на „Хефти“.

— Мисля, че е по-добре да спреш дотук — предложи Такома. — Уилф ти плаща заплатата или поне има пръст в нея.

— Бре да му се не види. Предполагам, редно е да си сваля шапката.

— Не мисля, че му пука за това, но би трябвало да си я сваляш по-често, понеже е ужасно грозна — захапа го Такома.

Леон въздъхна и смъкна кърпата. Косата му, каквото беше останало от нея, не изглеждаше много по-добре.

— На теб ли трябва да благодаря за лотарийната печалба, Уилф?

— Всъщност не — призна Недъртън.

— Бъдещето явно ще се окаже същински трън в задника — каза братовчедът, но не успяха да се сдърпат, понеже Флин се появи и си взе колесарчето.

— Време е да посетиш мама, Леон — заяви тя. — Тук си да я развеселиш и успокоиш. Хубаво ще е да започнеш, като й кажеш, че съм изкопчила обещанието да остане тук.

— Страх ги е да не я отмъкне някой — възрази Леон, — след като ти се случи на теб.

— Е, нищо не им пречи да налеят малко пари в каузата — предложи Флин. — Бива ги в това. Хайде, влизай при леля си Ела. Накарай я да се чувства добре. Ако я разтревожиш още повече, ще ти пробия една-две допълнителни дупки.

— Отивам — обеща Леон, — тръгнах вече…

Но Недъртън видя, че не е нито уплашен, нито ядосан. Стана на крака и пейката изскърца под тях.

— Аз ще заведа Уилф до караваната — каза Флин на Такома.

— Това в границите на имота ли е? — поинтересува се червенокосата.

— В края на склона зад къщата. Близо до потока. Бъртън живее там.

— Тогава ще повървя с теб. — Такома се изправи, а пейката изобщо не изскърца.

— Двамата с Уилф трябва да си поговорим. Караваната е малка.

— Няма да влизам — обеща спътничката им. — Съжалявам, но ако излезеш от къщата и този преден двор, ще се наложи да разместя момчетата и дроновете.

— Благодаря. Оценявам усилията ти.

След това слязоха от верандата и Флин прекоси моравата, която Недъртън бе видял озарена от лунната светлина. Сега изглеждаше съвсем различно. Тревата беше рядка, неравна и започваше да кафенее на места. Завиха зад ъгъла на къщата. Такома мърмореше в слушалката си и публицистът предположи, че обяснява на момчетата и дроновете какво иска да се направи.

— Утре вечер е партито — натърти Флин. — Трябва да ми обясниш за Дийдра, да ми представиш тази жена, на която ще се преструвам и с какво се занимава тя.

— Не виждам нищо — оплака се Недъртън. Страната с камерата на таблета беше заклещена под мишницата на спътничката му. Когато тя го освободи и го обърна, той видя дървета — по-малки — и утъпкана пръстена пътека, която се спускаше под наклон. — Къде отиваме?

— В караваната на Бъртън. До потока. Той живее там, откакто се върна от морската пехота.

— Вкъщи ли си е?

— В щаба на „Колдайрън“ е. Или някъде в града. Няма да има нищо против.

— Къде е Такома?

Флин обърна колесарчето. Уилф видя Такома на пътеката зад тях. Завъртя се отново и се втренчи надолу.

— Дийдра — напомни му Флин. — Как изобщо се запозна с нея?

— Наеха ме за публицист към проект, за който тя беше ключова фигура. Тяхната звезда. Рейни ме включи. Тя също е публицист. Или беше. Подаде оставка… — От двете страни имаше дървета, а пътеката криволичеше.

— Завиждам й — заяви Флин — за възможността.

— И ти я имаш. Използва я, когато мислеше, че агентът на Лоубиър ще хвърли купонджийския час върху онези религисти.

— Това бяха глупости. Е, не точно глупости, понеже щях да изпълня заплахата си. Но тогава — и съвсем скоро — щяхме всички да сме мъртви. Поне ние тук.

— Какво е това?

— Караваната на Бъртън. „Еърстрийм“. От хиляда деветстотин седемдесет и седма.

Беше произведена точно век преди тази, в която живееше Уилф и това му се стори невъзможно.

— Всичките ли изглеждат така?

— Как?

— Като повреда на асемблери?

— Това е от пяната. Чичо, който я е домъкнал тук, я е напръскал да не тече, а и за изолация. Отдолу се крие лъскаво капковидно нещо.

— Отвън съм, ако ви потрябвам — обади се Такома зад гърба им.

— Благодаря. — Флин посегна към дръжката на очукана метална врата, вградена в обветрената какавида от материала, с който беше покрита подвижната къща. Отвори я, влезе вътре и Недъртън разпозна помещението от първия си контакт с нея. Светнаха малки крушки, на нанизи, вградени в някакво леко жълтеникаво, прозрачно вещество. Пространството беше малко — горе-долу колкото задната кабина на гобивагона, но по-ниско. Тясно легло с метална рамка, маса и стол. Столът помръдна.

— Движи се! — възкликна Недъртън.

— Иска да седна в него. Човече, забравих колко горещо става в този лайнарник…

— Лайнарник?

— В караваната. Ето… — Флин го остави на масата. — Трябва да отворя!

Прозорецът изскърца при отварянето си. След това тя отвори и нисък бял шкаф, поставен на пода, извади оттам метална на вид кутия в синьо и сребристо, и го затвори.

— Мой ред е да не съм в състояние да ти предложа питие… — Тя дръпна пръстена върху контейнера. Отпи от образувалия се отвор. Креслото пак се размърда. Флин седна в него с лице към колесарчето. То избръмча, изпука и затихна, неподвижно. — Добре, тя приятелка ли ти е?

— Кой?

— Дийдра.

— Не.

— Но е била?

— Не.

Флин изгледа Недъртън.

— Двамата сте го правили обаче?

— Да.

— Приятелка. Освен ако не си задник.

Публицистът се замисли. Накрая неохотно отрони:

— Бях доста грабнат от нея…

— Грабнат?

— Тя е поразителна. Физически. Но…

— Но?

— Почти със сигурност съм задник.

Флин го погледна. Или, по-скоро, гледаше онази част от лицето му, която се виждаше на таблета на колесарчето.

— Добре — съгласи се, — ако си го знаеш, значи си с една глава напред от повечето ергени наоколо.

— Ергени?

— Мъже — поправи се Флин. — Ела, майка ми, казва, че наоколо има много стока, но качеството се среща рядко… Само дето не толкова са редки, по-скоро са твърде обикновени.

— Аз може да съм от редките — призна Недъртън. — Поне си въобразявам нещо такова. Така де. Имам предвид тук. В Лондон.

— Но не е било редно да се обвързваш с нея в такъв смисъл, понеже става дума за бизнес?

— Точно така.

— Разкажи ми повече.

— За…?

— За случилото се. И когато стигнеш до част, която не разбирам или не схващам за какво говориш, ще те спра и ще ти задавам въпроси, докато я проумея.

Флин изглеждаше много сериозна, но не враждебно настроена.

— Добре тогава — съгласи се Недъртън.