Уилям Гибсън
Периферни тела (28)

28.
Домът на любовта

Къщата за любов на бащата на Лев — ъглов имот, но като изключим това, незабележителен с нищо, се намираше на „Кенсингтън Гор“.

Колата, която ги докара, беше пилотирана от малък периферник, хомункулус, седнал в кокпит, напомнящ сложен пепелник, вграден върху таблото за управление. Недъртън предположи, че го контролира някакъв аспект от охраната на семейството на Лев. Това го дразнеше — безполезно според него като театралните изпълнения на Аш. Или, каза си, е било предназначено да забавлява децата на Лев, в който случай се съмняваше да е имало ефект.

И двамата с приятеля му не разговаряха по пътя от Нотинг Хил насам. Хубаво беше да излезе от къщата на Лев. Недъртън си мечтаеше ризата му да е изгладена, въпреки че поне беше изпрана — най-доброто, което подобни свободни от ботове жилища можеха да предложат. Осиан спомена, че античната машина на име „Валетор“ се нуждаела от ремонт.

— Съмнявам се — каза Недъртън, загледан през поляризираните стъкла на къщата за любов, — че самият ти я използваш.

— Братята ми идват тук — отвърна Лев. — Аз ненавиждам къщата. Източник на болка за майка ми.

— Съжалявам — въздъхна публицистът, — нямах представа.

Спомни си обаче, че веднъж Лев му разказа прекалено много за тази къща, докато пиеха. Погледна пак към колата им, навреме да види шофьора-хомункулус с ръце на хълбоците, очевидно загледан подире им от ръба на таблото. След това прозорците и предното стъкло се поляризираха.

— Не мисля, че баща ми някога е бил голям ентусиаст за такива неща — допълни Лев. — Имаше нещо особено проформа в цялата работа, все едно се очакваше да бъде такъв. Според мен майка ми също го забелязваше и това влошаваше положението.

— Но сега са заедно — отбеляза Недъртън.

Лев не отговори. Носеше износено черно яке от конска кожа с казашка яка. Когато сви рамене, то се повдигна заедно с тях, твърдо като броня.

— Как ти се стори тя?

— Майка ти ли? — Недъртън я беше виждал само веднъж, в Ричмънд Хил, на някакво специално събиране за руснаци.

— Не, Лоубиър.

Публицистът се озърна и в двете посоки, нагоре и надолу по „Кенсингтън Гор“. Не се виждаха нито пешеходци, нито превозни средства. Поглъщащата Лондон тишина внезапно му се стори потискаща. Попита:

— Редно ли е да говорим тук?

— По-добре, отколкото в къщата — въздъхна Лев. — Да речем, че и стените имат уши. Какво мислиш за нея?

— Страховита е — призна Недъртън.

— Предложи ми помощ за нещо — обясни спътникът му. — Затова сме тук.

— Боях се от нещо подобно.

— Така ли?

— Когато я изпрати до колата и се върна, ми се стори, че сте разговаряли.

— Понякога смятам семейството си за потискащо — каза Лев. — Интересно е да срещнеш друг с противоположно въздействие.

— Тя не изпълнява ли все пак волята на Града? И не си ли бъркате дълбоко едни на други в джобовете — вие със семейството ти и Гилдиите?

— Всички изпълняваме волята на Града, Уилф. Не си представяй нещата другояче.

— И какво по-точно беше нейното предложение? — попита Недъртън.

— Скоро ще видиш — обеща Лев. Изкачи се по стълбите към входа на къщата за любов. Обърна се към вратата и каза: — Дошъл съм с приятеля си Недъртън.

Вратата издаде басово подсвирване, сякаш се развълнува леко, а после се завъртя гладко и безшумно навътре. Недъртън последва Лев нагоре по стълбите и през прага, във фоайе с розови и коралови шарки.

— Срамни устни — обясни Лев. — Толкова смазващо очевидно.

— Големите — съгласи се Недъртън, извил шия към изписаната арка на входа, изработена от лъскав и особено апетитен на вид камък. Или, по-скоро, от нещо, създадено от ботове. Цялото място изглеждаше така, сякаш не е било изработено от човешки ръце.

— Мистър Лев. Толкова се радвам да ви видя, мистър Лев! — Посрещна ги не особено млада жена на неразгадаема възраст, може би малайзийка, с високи скули, извити в елегантни арки от мънички триъгълни лазерни белези. — Толкова време мина!

— Здравей, Анна! — поздрави Лев. Недъртън се чудеше дали тя го нарича „мистър Лев“ от малък. Напълно възможно беше. — Това е Уилф Недъртън.

— Мистър Недъртън! — жената кимна и на госта.

— Тук ли е? — попита Лев.

— Горе, на първия етаж. Ескортът се увери, че сме законни перспективни купувачи, после си тръгна. Ако желаете да купувате, хранителното оборудване и другите модули за обслужване ще бъдат доставени в Нотинг Хил. Ако не, ще пратят някого да я вземе.

— Кой например? — поинтересува се Недъртън.

— Една фирма в Мейфеър — отвърна Лев, втренчен в извитото коралово стълбище. — Занимава се предимно с продажби на собственост. Препродава.

— Какво препродава? — последва го Недъртън, а жената се изкачваше няколко стъпала след тях.

— Периферници. От по-луксозните. Ранни колекционерски модели. Нямахме време да принтираме нещо.

— В това начинание ли ти помага Лоубиър?

— По-скоро аз на нея. Реципрочно е — обясни Лев.

— От това се боях.

— В синия салон — допълни жената зад тях. — Желаете ли напитки?

— Джин с тоник — поръча Недъртън, толкова бързо, че се страхуваше да не би да не е успяла да го разбере.

— Не, благодаря — отвърна Лев.

На стълбите публицистът се обърна, улови погледа на жената и кимна, а сетне вдигна два пръста.

— Оттук — На горната площадка Лев го хвана за ръката. Отведе го в почти лишена от мебели стая в тъмносиньо, чиито стени сякаш се намираха на огромно, но неопределимо разстояние. Фантастично долнопробен сумрак, присъщ на второкласните нощни клубове и крайморските казина, увеличаваше илюзорно помещението, но то надали надминаваше по размери гостната на Лев.

— Наистина гадно — възкликна впечатлено Недъртън.

— Най-малко отблъскващата стая — увери го Лев. — Спалните са непоносимо противни. Дадох на Лоубиър на запис разговора ти със сестрата на полта.

— Така ли?

— Това беше най-бързият начин. От нейна страна тя трябваше да намери нещо подходящо и да е локално. Как се е справила?

— Справила ли се е?

— Стани — нареди Лев и от едно от крушообразните кресла се изправи млада дама, която Недъртън не беше забелязал. Носеше светла блуза и тъмна пола, и двете неутрални откъм период. Косата и очите й бяха кафяви. Погледна Лев, после Недъртън, след това се обърна отново към Зубов с изражение на лек интерес. — Лоубиър каза, че е намерила две други, по-сходни според лицевото разпознаване, но тази й се сторила най-подходяща.

Публицистът се взираше в момичето.

— Периферник ли е?

— На десет години. С един собственик. Отлично поддържана. Идва от разпродажба на наследство. От Париж.

— Кой я оперира?

— Никой. Базово ИИ. Прилича ли ти на сестрата на полта?

— Да, но не поразително. Нима приликата ще има значение?

— Лоубиър казва, че ще има — първия път, когато тя се погледне в огледало… — Лев пристъпи по-близо до периферното тяло, което го погледна. — Искаме да минимизираме шока, да ускорим аклиматизацията й.

Жената с гравираните с лазер бузи се появи с поднос: две високи чаши на столчета, с леден тоник, от който се вдигаха мехурчета. Лев все още гледаше периферното момиче. Недъртън взе едната чаша, изпи я, върна я бързо на подноса, взе другата и се обърна отново към тялото.

— Ще се наложи в кочана да купим специализирани принтери — продължи Лев. — Това надскача обичайното, с което работят.

— Принтери ли?

— Пращаме им файлове за разпечатване на автономна схема — обясни Лев.

— За Флин ли? Кога ще дойде?

— Веднага щом е възможно. Тази кукла тук ще свърши ли работа?

— Предполагам — прие Недъртън.

— Тогава тя идва с нас. Ще доставят поддържащото й оборудване.

— Оборудване ли?

— Тя няма храносмилателен тракт. Нито яде, нито екскретира. Трябва да й се вливат хранителни вещества на всеки дванайсет часа. И Доминика изобщо няма да я хареса, така че ще стои при теб, на яхтата на дядо.

— А вливанията?

— Аш ще се справи с тях. Тя обича излезли от употреба модели.

Недъртън отпи от джина, като съжали за добавените лед и тоник.

Периферното тяло го гледаше.