Уилям Гибсън
Периферни тела (33)

33.
Данък глупост

Леон довършваше втора закуска на плота в „Джимис“. Флин седеше до него. Той трябваше да дойде до града за задължителните по договор рекламни снимки с екипа от лотарията и, както сам го нарече, мръсника, който му беше продал билета. Бъртън ги беше закарал.

— Ако той е мръсник — попита Флин, — защо си купил билета от него?

— Понеже знаех, че ще го заболи сърцето, когато спечеля — отвърна Леон.

— Колко ти остават след данъците и таксите за „Хефти Пал“?

— Към шест милиона и половина.

— Това, предполагам, е концептуално доказателство.

— Концептуално за какво?

— Ще ми се да знаех. Това, което направиха „Колдайрън“ би следвало да е невъзможно. Охранителна компания в Колумбия, а?

— Всичките тия простотии са ми като на филм — призна Леон и се оригна тихичко.

— Отдели ли за лекарствата на мама?

— Осемдесет бона. — Той се оригна по-шумно. — Най-новият биологик, който използва, направо им вижда сметката на кинтите.

— Благодаря, Леон.

— Когато забогатееш като мен, всички хукват да преследват парите ти.

Флин го изгледа с ъгълчето на окото, но той си каза репликата със сериозно изражение. Миг по-късно, в сиянието на чакъления паркинг, и тя забеляза рисувания бик в дълбините на огледалото зад бара. Той й смигна. Устоя на желанието да му покаже среден пръст, понеже това щеше да влезе в досиенцето, което анимацията си водеше за нея.

Самото заведение я подсети за Конър, за квадратната бяла шатра на „Портър“ за рояка дронове, които душеха за молекули от гуми. Все още не беше намерила времето, нужно й, за да го обсъди с Бъртън. Явно Конър беше убил онези четиримата още през първата нощ на служба…

Беше го направил бързо, решително и безмилостно. Така повеляваше бойният кодекс на Корпуса, а вероятно и този на Тактилното разузнаване. Може разузнаването ти да не го бива, планът ти да е калпав, хардуерът да не е от най-добрите, но компенсираш тези неща, като просто даваш всичко от себе си — и действаш бързо и яростно. У Бъртън този кодекс съжителстваше мирно с представата за съществуването на правилен начин да се гледа на ситуацията, но сестра му предполагаше, че това може да се дължи на ловуването за прехрана — нещо, в което поначало го биваше много. Конър, от друга страна, вероятно беше изцяло в другата крайност.

— Какво правехте във „Фаб“-а? — попита Леон.

— Срещнах се с Шейлин и Мейкън.

— Не се захващайте с шашми — заръча той.

— Точно ти ли ми го казваш — и то днес?

— Днес съм се занимавал само с това да помогна на хората наоколо да си плащат техния данък глупост за следващата лотария… — Той се смъкна от бар стола си и си подръпна нагоре дънките.

— Къде е сега Бъртън? — смени темата Флин.

— При Конър, ако списъкът му със задачи е минал без засечки.

— Наеми кола и ме закарай дотам — помоли тя. — Ще си окача колелото отзад.

— Леон може да наеме кола, той има пари…

— Бъртън се надява да посвикнеш с това.

— Не съм сигурен — призна Леон, внезапно сериозен. — Тези хора, с които си говорите, ми звучат ужасно измислени. Сещаш ли се за онази история, която стана вирална, за педиатъра, завещал всичките си пари на измислената си приятелка от Флорида? Нещо такова са.

— Знаеш ли какво е по-лошо от въображаемото, Леон?

— Какво?

— Наполовина въображаемото.

— Какво ще рече това?

— Ще ми се да знаех.

След това Флин се обади за колата и те излязоха да я чакат отвън да се самодокара.