Уилям Гибсън
Периферни тела (120)

120.
Кубът на Веспасиан

— Намесата на сър Хенри ме изненадва — каза костният бял шум на Лоубиър, същинска мигрена в цялото тяло, която може да говори. — Сигурно е преживял някой добре прикрит провал в делата си. Обикновено така става.

— Как така? — попита Флин, забравила, че не са сами и че дори да са, тази вечер не биваше да говори с Лоубиър.

— Така? — попита остро Ал Хабиб.

Леко затопляне в китките й. Флин погледна и забеляза, че железните окови се трошат и рухват, все едно са били отпечатани от сух, ръждивокафяв талк. Под дясната й длан гранитът също се превръщаше в талк, бълваше между пръстите й, разстилаше се като дим. А от повърхността на онова, което доскоро представляваше подлакътник, се издигаше нещо твърдо и гладко. Оръжието като захарна пръчка, чиято дръжка — папагалска глава се притисна в основата на палеца на Флин все едно беше жива и нетърпелива.

— Довърши ги — нареди мъжът от балкона на онзи с цилиндъра, сякаш беше доловил нещо нередно и Флин осъзна, че има предвид дроновете на Вътрешните, които нападат „Колдайрън“. — Кажи на хората си. Сега!

— Изненада! — намеси се Флин и се върна на дивана на Джанис, натъпкана с уейкито, дадено й от Бъртън, само дето сега стоеше права, вдигна оръжието и бялото ръбче, което заместваше спусъка, сякаш дори не помръдна. Не се чу никакъв звук. Не се случи нищо.

След това главата на онзи от балкона падна, изведнъж се превърна в череп, идеално сух и жълтеникав, такива се срещаха във всеки брой на „Нешънъл Джиографик“, а после и горната половина на тялото се вдлъбна вътре в дрехите му и рухна със сух тропот на кости, меките тъкани бяха изчезнали до последното парченце, накрая и коленете му поддадоха, така че в полезрението на Флин останаха само ръцете му, недокоснати от случилото се. Тя погледна пистолета, дулото му — гладко като каменния под пред онова, което бе останало от мъжа, краката му и долната част на гърдите. Сигурно запечатваше кръвта, помисли си, като си спомни блясъка на срязаната червена тухла — досущ суров разрязан дроб — в сенките на зелената алея на „Оксфорд Стрийт“. Жълтеникава кост стърчеше между копчетата на черното му сако като тъмна суха пръчка.

— Хубавото е — заяви статичният шум, — че в законов смисъл не съществуваш тук. Смърт при злополука.

Роботките внезапно хукнаха към Флин, но в същия момент варосаната каменна стена от дясната й страна задими, голям квадрат от нея падна в облак прахоляк и от черната дупка се изстреля един голям червен блок. Кубичен апарат. Червен като пожарна кола. Веселяшки цвят. Флин чу керамичните на вид черупки на роботките момичета да се трошат между него и отсрещната стена. Кубът просто увисна, потрепервайки, на няколко стъпки над земята, все едно беше залепен за стената и започна да издава тихо бръмчене — досущ като мотоциклетен двигател с вътрешно горене, който се намира някъде в далечината. След това се преобърна, отскочи от стената, роботките се разпиляха на парчета по пода, а кубът се спусна на единия от осемте си ъгъла, без да издаде нито звук. И просто остана на място, балансиран, червен и невъзможен.

— Охрана — промърмори тихичко мъжът с черния цилиндър. — Код червено! Червено!

Дали предупреждаваше някого за червеното нещо?

С ъгълчето на окото си Флин видя Недъртън, който сигурно беше открил, че оковите му също са се разпаднали, да се опитва да се изправи. Изръмжа му:

— Сядай долу, Уилф!

Той я послуша.

— Хей, Хенри — обади се лукаво весел мъжки глас от стълбищната площадка, — съжалявам, че счупих колата ти! — Екзоскелетът излезе през арката с хомункулуса на масивните си плещи под стъкления буркан. Спря и сякаш премери с поглед мъжа с цилиндъра, само дето нямаше очи, които да се виждат.

— Червено — повтори Възпоменателят тихо.

— Съжалявам, че убих шофьора ти и охранителния корпус — продължи инфокламният глас, все едно се извиняваше, че няма двупроцентово мляко.

Кубът се завъртя леко на ъгъла, на който балансираше. На квадратен панел, покриващ най-близката му стена, се появи Лоубиър.

— Няма да си доволен да научиш, сър Хенри — започна тя, но не с онзи глас като стържене в костите, — че наследник ти е дългогодишният ти съперник и главен трън в задника, Марчмънт-Семьонов. Постът на Столичния възпоменател е нелеп от едно време, но до този момент си мислех, че се справяш доста добре предвид обстоятелствата.

Мъжът с цилиндъра не отговори.

— Система за строителство на недвижими имоти, свързана с екстракция на ресурсите? — попита Лоубиър. — И заради това си счел за разумно да сключиш сделка с човек като Ал Хабиб?

Възпоменателят продължи да мълчи.

Полицайката въздъхна и кимна:

— Бъртън!

Екзоскелетът вдигна и двете си ръце. Зловещо загорелите му длани бяха изчезнали, носеше черни роботски ръкавици, и двете свити на юмруци в момента. Върху дясната му китка се отвори малък люк и оттам се показа вторият пистолет-близалка. За секунда от малко по-голям люк на дясната китка се появи палката на Лоубиър с все позлатата и бялата й слонова кост. Бъртън явно имаше по-добра представа как се насочва оръжието, понеже Възпоменателят направо се оголи до кост, празните му дрехи се свлякоха на пода с трополене и високият му цилиндър се търколи в кръг по пода.

— Е, кого остана да убия — попита Флин, като им показа, че още държи своя пистолет-близалка, — за да ви накарам да се размърдате и в кочана, та да спрем шибаните Вътрешни, преди да са ни избили с дроновете си? А?

— Смъртта на сър Хенри лиши съперника ви от онзи вид подкрепа, която ви оказваме сега с Лев, а аз се възползвах от възможността да действам незабавно, още след пристигането на сър Хенри тук, с предположението, че ще се окаже виновен. Което доведе до промяна във влиянието и позволи на Вътрешна сигурност да се изтегли, а заповедите им са отменени.

— Мамка му — промърмори Флин и свали оръжието. — И какво трябваше да купим, за да се осъществи този план?

— Достатъчен дял от родителската корпорация на „Хефти Март“, както разбрах — обясни Лоубиър, — макар още да не знам подробностите.

— Купили сме „Хефти“?

— Значителен дял от тях, да.

— Как може да се купи „Хефти“?

Беше все едно да се сдобиеш с луната.

— Може ли да се изправя? — попита Уилф.

— Искам да се прибера вкъщи — обади се Дийдра.

— Предполагам, че искаш — съгласи се Лоубиър.

— Баща ми ще ви бъде много сърдит.

— Ние с баща ти — отвърна полицайката — се познаваме от много време, ще призная с мъка на сърце.

На вратата междувременно се беше появила Аш, в шофьорските си одежди, а зад нея крачеше Осиан в черно кожено яке и с дървената кутия за пистолетите под мишница. Отиде до Флин, без да изпуска от поглед дулото на близалката й, като странеше внимателно от него. Постави палисандровото дъно на подлакътника на креслото й, където се бяха намирали железните гривни, вдигна капака, внимателно взе оръжието от ръката й, намести го във филцовото му гнездо и затвори кутията.

— Лека нощ, мис Уест — каза Лоубиър и екранът угасна.

— Време е да тръгваме — заяви Аш. Погледна към Дийдра. — Ти оставаш тук.

Художничката й се озъби.

— И това. — Аш посочи с палец червения куб. Той се завъртя, изправи се и полегна на една страна, блъсна се със силен трясък в белосаните железни врати на килиите на втория етаж и няколко от лампите угаснаха. После, също толкова шумно, се метна към отсрещната стена. Там направи салто, падна и се приземи отново на единия си връх. И започна да се върти, а ъглите му профучаваха бясно на сантиметри от брадичката на Дийдра. Тя не беше помръднала.

— Трябва да тръгваме — повтори Аш. — Веднага!

Тръгнаха в колона по един по стълбите, Осиан вървеше зад Флин.

— Какво ще й направи Конър? — попита тя през рамо.

— Ще й напомни за потенциалните последици, ако не друго — отвърна ирландецът, — или поне ще опита. Няма да свали и косъм от главата й, разбира се. И няма да има никаква полза. Баща й е голяма клечка в Америка.

Над тях се разнесе трясъкът на трошащо се желязо.