Уилям Гибсън
Периферни тела (5)

5.
Водни кончета

Забрави да се изпишка. Наложи се да остави коптера на автопилот в периметъра, петнайсет фута встрани от сградата на клиента, и да изтърчи в новата компостираща^[1] тоалетна на Бъртън. Сега дръпна нагоре ципа на отрязаните си дънки, закопча копчето, хвърли шепа кедрови стружки в дупката и изхвръкна през вратата, като разклати и разплиска окачената отвън голяма туба „държавен“ дезинфектант за ръце. Блъсна по бялата пластмаса, улови малко от съдържанието й, разтри го между дланите си и се запита дали брат й не е отмъкнал тубата от болницата за ветерани.

Вече в караваната, Флин отвори хладилника, отмъкна си парче от домашната пастърма на Леон и един „Редбул“. Пъхна кривата ивица изсушено месо в устата си, докато сядаше и посягаше към телефона си.

Папараците се бяха върнали. Приличаха на водни кончета — двуплощници с крила, прозрачни от скоростта перки и малка стъклена крушка в предния край. Флин се беше опитала да ги брои, но бяха бързи и се местеха постоянно. В един момент ги изкара шест, но може да бяха и десет. Интересуваха се от сградата. Също като симулирани от ИИ насекоми, но същия номер го можеше и тя самата. Не мислеше, че се опитват да предприемат нещо друго, освен да се стрелкат и да висят на едно място, обърнали „глави“ към постройката. Избута няколко и ги видя да се стрелват встрани и да изчезват. Щяха да се върнат. Имаше чувството, че чакат нещо — очевидно на петдесет и шестия етаж.

Гледана от определени ъгли, сградата изглеждаше черна, но всъщност беше много тъмно бронзовокафява. Ако имаше прозорци, то на облитаните от Флин етажи нямаше или пък бяха с пуснати щори. На фасадата имаше големи плоски правоъгълници, някои вертикални, други хоризонтални, без видима подредба.

Феите бяха замлъкнали, когато подмина двайсетия етаж, поне за такъв го посочи броячът. Дали надолу беше организирано ниво на по-щателна охрана? Флин не би имала против да се върнат. Тук горе не беше така интересно да гони водните кончета. Ако беше дошла доброволно, щеше да разглежда града, но не й плащаха да се наслаждава на гледката.

Гледано отгоре й се струваше, че има поне една прозрачна улица, осветена изотдолу, все едно е павирана със стъкло. Не се виждаха много коли. Може би не им беше готов дизайнът още. На Флин й се стори, че вижда нещо двукрако да крачи по края на залесената площ — вероятно парк, — но беше твърде голямо, за да е човек. Част от превозните средства нямаха фарове. И отвъд разреждащите се кули бавно премина нещо огромно — като кит или акула с размерите на кит. Беше осветено като самолет.

Флин направи опит да сдъвче пастърмата. Още не се беше размекнала.

Нахвърли се свирепо на едно водно конче, с камерата напред. Нямаше значение колко бързо им налита, те просто се изплъзваха. След това един хоризонтален правоъгълник се сгъна навън и надолу, и се превърна в парапет, под който се показа озарена стена от матирано стъкло.

Флин извади пастърмата от устата си, сложи я на масата. Насекомите се върнаха, бореха се за позиция пред прозореца, ако отворът беше такъв, разбира се. Със свободната си ръка тя напипа редбула и го отвори. Отпи.

След това се появи очертанието на елегантно дамско дупе, опряно в матираното стъкло. Над него се показаха плешките. Просто сенки. После — ръце, мъжки, ако се съди по размера, от двете страни на жената, като сенки над плешките, с разперени пръсти.

Флин преглътна, вкусът — като на рядък и студен сироп за кашлица.

— Къш! — рече и се юрна между буболечките, за да ги разпръсне.

Едната мъжка ръка се отлепи от стъклото и сянката й изчезна. След това жената се отдръпна, а другата ръка на мъжа остана на място. Флин си го представи облегнат на стъклото и останал без целувката, която очакваше или, ако го бяха целунали, то не с резултата, на който се надяваше…

Доста драматично като за една виртуална игра. Човек може да отвори собствено шоу за връзки с такава сцена. След това и другата ръка на непознатия изчезна. Флин си го представи как ръкомаха нетърпеливо.

Телефонът й звънна. Сложи го на високоговорител.

— Как върви? — попита Бъртън.

— Вътре съм — отвърна Флин. — Ти в Дейвисвил ли си?

— Тъкмо пристигам.

— Има ли Лука 4:5?

— Намират се — призна той.

— Не им се пречкай, Бъртън.

— Няма, споко.

Да бе.

— Нещо случва ли се изобщо в тази игра?

— Онези камери — обясни той. — Нали ги избутваш назад?

— Аха. И нещо като балкон се разгърна. Дълъг прозорец от матирано стъкло, вътре свети. Видях сенки на хора.

— Повече, отколкото съм виждал аз.

— Видях и някаква светкавица. Къде би трябвало да е това?

— Никъде. Просто дръж онези камери назад.

— Прилича ми повече на охранителна дейност, а не на игра.

— Може да е игра за охранителна дейност. Трябва да затварям.

— Защо?

— Леон се върна. Кимчи-догове. Ще му се да беше и ти с нас.

— Кажи му, че имам шибана работа. За шибания ми брат.

— Върши я! — нареди той и затвори.

Флин се нахвърли на буболечките.