Уилям Гибсън
Периферни тела (47)

47.
Връзки с властта

В средата на ходеща гора от черни шапки изпъкваше белокоса жена с яркосини очи. Мъжете изглежда не я виждаха, както не виждаха и леталото на Аш, за което Лев предупреди, че е под прикритие, макар околните да усещаха вятъра и всеки да вдигаше ръка да придържа шапката си, докато минаваше през порива на перката. Тези хора заобикаляха и жената, застанала неподвижна, вирнала глава към онова, което те не виждаха, притиснала малката си шапчица с ръка в сива ръкавица.

До баджовете на Лев, Аш и Уилф се появи нов. Беше простичка корона, изобразена странично, в златно на кремавобял фон. Другите емблеми помътняха.

— Сега сме в режим на уединение — заяви жената. — Останалите не могат да ни чуят. Аз съм детектив-инспектор Ейнзли Лоубиър от Лондонската столична полиция… — Гласът й отекваше в главата на Флин, а отгласите от тълпата и каруците бяха приглушени.

— Флин Фишър — представи се сестрата на Бъртън. — Заради мен ли сте тук?

— Ти самата си причината да си тук. Ако не беше решила да заместиш брат си, нямаше да станеш свидетел на престъплението, което разследвам.

— Съжалявам — извини се Флин.

— Аз пък изобщо не съжалявам — отвърна жената. — Без теб нямаше да разполагам с нищо. Дразнещо безплодна липса. Страх ли те е?

— Понякога.

— Нормално при тези обстоятелства, доколкото може да се нарекат самите те нормални. Доволна ли си от перито си?

— От кое?

— От периферното тяло. Сама го избрах; за съжаление се наложи да бързам. Но сметнах, че е донякъде поетично.

— Защо искате да говорите с мен?

— Станала си свидетел на особено неприятно убийство. Видяла си лицето на човек, който или е извършителят, или е съучастник.

— И аз си помислих, че това е причината.

— Един или повече неизвестни извършители междувременно са се опитали да те убият в родния ти континуум, понеже вероятно знаят на какво си свидетел. Шокиращо от моя гледна точка, на мен ми бе заявено, че уреждането на смъртта ти по никакъв начин няма да се смята за престъпление тук, защото, поне съгласно най-добрите към момента законови тълкувания, ти не си смятана за реална.

— Истинска съм колкото и вие.

— Така е — съгласи се жената, — но хората от типа на онези, които те преследват сега, няма да се поколебаят да те убият заедно с всички други, тук и сега или някъде другаде. Такива хора са моя грижа, разбира се… — Очите на Лоубиър грееха яркосини и студени. — Но ти също си под моя опека. Мое задължение, но в друг смисъл.

— Защо?

— Заради греховете ми, навярно… — Полицайката се усмихна, но Флин не счете усмивката й за успокоителна. — Зубов, трябва да знаеш, ще изкриви икономиката на твоя свят.

— И бездруго е доста прецакана — отвърна Флин, след това й се прииска да го е казала по друг начин.

— Запозната съм с положението ви и да, така е, макар че не това имах предвид. Не ми харесва какво правят тези хора, хобистите-континуумисти, включително Зубов, макар че го намирам за изумително. Човек би могъл да те сметне за дори по-реална от мен самата.

— Какво ще рече това?

— Аз съм много стара, но съм достигнала сегашната си възраст по сложен и изкуствен начин. Честно казано, и аз самата не се чувствам съвсем реална. Но ако се съгласиш да ми съдействаш, аз също ще ти съдействам в отговор, поне доколкото ми е по силите.

— Имате ли мъжка версия на това нещо, периферника?

Инспекторката вдигна изрисуваните си вежди.

— Такава ли предпочиташ?

— Не. Но не искам да съм единствената, която е видяла света тук и е била в това време. Нуждая се от човек, който да подкрепи разказа ми, когато си ида у дома и им кажа какво става.

— Сигурна съм, че Зубов може да го уреди.

— Вие преследвате онзи, който е пратил сивото подобие на раница да убие жената, нали? И този задник, който я изведе на терасата?

— Точно така.

— Ще свидетелствам. Когато се стигне до дело. Готова съм.

— Няма да има дело. Само присъда. Но благодаря.

— Искам онзи периферник обаче. И то бързо. Става ли?

— Считай го за свършено — отвърна Лоубиър. Затъмнението на другите баджове изчезна, глъчката на Чийпсайд нахлу отново, сега в допълнение с тътена на големи църковни камбани.

— Поговорихме си — заяви Лоубиър. — Много благодаря, че я доведе! Довиждане!

Чийпсайд стана с размера на един от баджовете, смали се, смали се още повече и изчезна. Флин примигна срещу Лев. Той я виждаше, забеляза тя, също и Уилф Недъртън, но странните очи на Аш бяха втренчени в черна ламперия.

— Всъщност, инспекторе — поясни техничарката, — според мен можем да вземем един назаем. Да. Разбира се. Ще говоря с мистър Зубов. Благодаря! — тя се обърна към Лев, сега вече явно в реалността. — Спаринг-партньорът на брат ти. Баща ти го държи в Ричмънд Хил, като го изважда да напомня на Антон за глупостта му, нали?

— Нещо такова — Лев погледна към Флин.

— Прати да го доведат с кола. Лоубиър го иска тук.

— Защо?

— Не попитах. И ти нямаше да питаш. Тя каза, че й трябва мъжки периферник, възможно най-бързо. Спомних си, че имаш този под ръка.

— Предполагам, че е най-лесно достъпният — съгласи се Лев. — Кой ще го използва? — обърна се той към Флин.

— Банята отзад ли е? — попита тя.

— Да — отвърна той.

— Извинете ме — каза тя и се изправи.

В тясната стоманена тоалетна-баня до малката стаичка отзад, на затворена врата, Флин се погледна в огледалото. Разкопча черната риза и откри сутиен, който не беше усетила и гърди, малко по-големи от нейните собствени. Не бяха нейните и това бе утешително, както и малката плоска бенка над лявата й ключица. Непривичното дразнене от която беше причината да отиде да се огледа, както осъзна, докато закопчаваше ризата, макар че не го беше разбрала, преди да го направи.

Почуди се дали има нужда да пишка. Не й се ходеше до тоалетна, така че прие, че няма. Тялото пиело вода, беше казала Аш, но не се хранело. Който и да го беше подстригвал, би накарал Карлота да се гордее с уменията си.

Флин се обърна, отвори вратата и се върна в стаята, за която Недъртън се беше преструвал, че е кабинетът му в „Милагрос Колдайрън“. Двамата с Лев ги нямаше. Аш стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Къде отидоха? — попита Флин.

— До къщата горе. Недъртън и Осиан ще чакат тялото да пристигне. Надявам се, че харесваш брадички.

— В какъв смисъл?

— Това периферно тяло има доста забележителна брадичка. Извънредно високи скули. Малко като славянски герой от приказките е.

— Ти… го познаваш? — Каква ли беше подходящата дума?

— Не съм го виждала с човешки оператор. Само с облачно ИИ от производител. Принадлежеше на брата на Лев.

— Той мъртъв ли е, неговият брат?

— За нещастие, не — отвърна Аш.

Опа, каза си Флин.

— Атлетично ли е тялото? Както изглежда?

— Извънредно. Даже прекомерно всъщност.

— Хубаво — зарадва се Флин.

— Какво си намислила? — попита Аш и присви очи така, че се виждаха само зениците й.

— Нищо, за което Лоубиър да не знае.

— Много ни бива да дърпаме конците, така ли?

— Колко време има, докато пристигне?

— Около половин час.

— Покажи ми как да се обадя на Мейкън — помоли Флин.