Уилям Гибсън
Периферни тела (73)

73.
Червено, зелено, синьо

Единственото хубаво, което можеше да се каже за тази тоалетна беше, че има седалка. Липсваше врата, а мъжът с кучешката каишка стоеше на няма и два метра от пленничката и я следеше с ъгълчето на окото си. Беше сменил пушката си с пистолет, носен в една от онези найлонови сбруи, преметнати през колана и закопчани на бедрото, точно където би си го провесил телохранител от сой.

Заради компанията Флин се радваше, че нуждата й е само да пишка. Беше накарала тъмничарите си да я доведат тук чрез обяснения какво наистина й се налага да направи, както и че ако в крайна сметка не се смилят и тя намокри гащите, това няма да се хареса на Пикет, ако приемем, че той се върне, а им беше казал, че определено възнамерява, но не го беше направил вече часове наред. В крайна сметка Флин се оказа права за монтираните камери и сигурно беше дръпнала правилната струна с молбите си за асистирано уриниране. Без сърдити нотки, нищо твърде настоятелно. Просто си седеше и говореше на вратата, понеже нямаше представа къде може да се намират камерите. Беше го направила два пъти, с няколко минути почивка между сеансите, като внимаваше втория път да не ескалира. Скоро след това двамата мъже влязоха, сложиха й каишката, срязаха синята опашка на Вътрешните, която я държеше вързана за масата, и я изведоха навън. На около десет метра отляво, встрани от металната врата, откъдето първоначално я бяха вкарали в къщата, се намираше тази неприспособена за затваряне единична кабинка.

Седнала вътре, Флин си каза, че на подобно място героинята й от Съпротивата в „Операция «Сверен вятър»“ щеше да среже каишката със специален кинжал за палец, скрит в бельото й. Тук нямаше такива инструменти, но пък никой не я беше претърсвал, а вероятно и Рийс не се беше сетил да го направи. Което идваше да рече, че похитителите й са по-невнимателни от много от геймърските ИИ-та, срещу които се беше изправяла и не знаеха, че разполага с тубичка гланц за устни, който би могъл да се окаже експлозив или отровен гел. Но всъщност не беше, а тя си нямаше нищо друго. Трябваше да признае на типа с каишката способностите на тъмничар, понеже беше вързал със свинска опашка найлоновата дръжка на каишката за вертикална тръба с белеща се боя, точно до тоалетната, а това щеше сериозно да затрудни Флин или някоя друга с повалянето на произволен противник, ако не разполага с пистолет. Когато тя си вдигна дънките и се изправи, тъмничарят се приближи и преряза опашката. След това я върна обратно в ярко осветената стая.

Горе-долу по това време тя забеляза за пръв път насекомото, макар че не му обърна внимание. Беше просто гадина. Бързо приближи, после изчезна.

Обаче нещо изсвистя покрай ухото й, когато я вързаха отново за масата с нова синя пластмасова опашка на Вътрешните, а после двамата пазачи си отидоха. Ако в онези цистерни отвън имаше застояла вода, тук щеше да е пълно с комари. С вързани ръце, Флин беше неспособна да се отбранява от тях.

Гледаше в посока на затворената врата, понеже й беше най-лесно и нямаше особен избор, но изведнъж три ярки мънички точки светлина се плъзнаха хоризонтално в полезрението й, абсолютно стабилни, една след друга, от дясно наляво, и изчезнаха. Червена, следвана от зелена, после синя. Бяха или квадратни, или правоъгълни, и Флин едва имаше време да се почуди дали не получава удар, припадък или пристъп, когато светлинките се върнаха, отново от дясно наляво, в същия ред, по-сближени, а после се смесиха в една-единствена. Аквамаринова.

Която застина неподвижно в средата на бялата, оплескана със следи от пръсти врата на Пикет.

Флин мръдна леко глава с очакване онзи пиксел да изчезне. Но той остана неподвижен, намираше се над плота на масата — по-близо, отколкото си мислеше първоначално. Все едно наистина съществуваше: материален, аквамаринов, невъзможен.

— Шшшт — каза си Флин, а в мислите й загъмжаха онези буболечки, които беше видяла да убиват и изяждат жената — в притурка към кой знае колко епизода Ciencia Loca за НЛО, които беше гледала. Не споменаваха за чак толкова дребни. Това тук сега се спускаше, право пред очите й, между вързаните й китки и към плота на масата. Право надолу, като малък асансьор. Удвои се на дължина и започна да се върти по централната си ос, после ускори и се превърна в леко замъглен аквамаринов диск с размера на древна монета от 25 цента, положен на плоската си страна върху плота. И същевременно ясно се чуваше тихо бръмчене. Флин напразно се опита да раздалечи китките си.

Аквамариновото премина в яркожълто и после се появи и стилизирана червена хапка, точно в средата. Перката все още се въртеше, понеже бръмченето продължаваше. Явно гледаше някаква анимация.

— Мейкън?

Дискът проблесна в червено.

Флин беше направила нещо грешно.

Аквамариново отново. После й показа скица на ухо, нарисувано с една черна линия, като правителствените съобщения. Превърна се в домашна муха, нарисувана в същия стил. След това показа и двете, едно до друго, а мухата се смали и се шмугна в ухото. Пак пожълтя. Показа двете бучици на Едуард вместо единичната на Мейкън. Жълтият фон стана кремав, двете точки се превърнаха в емблемата на Лоубиър, светложълтата корона. След това дискът изчезна и остави след себе си самото насекомо, много по-дребно от нето. Не беше муха. Изгледаше прозрачно и восъчно.

— Няма начин! — промърмори Флин под нос. Наведе се напред.

Твърде бързо се движеше, за да го огледа както трябва. Гмурна се в лявото й ухо. Бръмчеше. Пъхна се навътре.

— Не говори — превърна се бръмченето в гласа на Мейкън. — Записват те, на камера. Престори се, че не е станало нищо. Прави точно каквото ти казвам.

Флин се застави да погледне към вратата. Звучеше като него, но тя виждаше дрехите на онази жена да пърхат надолу към празната улица…

— Щракни със зъби два пъти, едно-две, без да отваряш уста. Колкото се може по-тихо.

Тя сведе поглед. Щракна със зъби. Веднъж, втори път. Звукът беше невъзможно силен.

— Ще ми трябва минутка и да не мърдаш много. Стой както си сега, но не шавай. Не и прекалено неподвижна, понеже ще записвам, после ще зацикля записа обратно към тях, така че да виждат само тази поредица, а не какво се случва след това. Ясно?

Щрака-щрак.

— Не прави енергични движения с глава или тяло. Ако мърдаш много, ще забележат повторяемостта на цикъла. Като кажа „готово“, се приготви да действаш. Първо тапите за уши, после костюмът.

Костюм ли?

— Разбра ли? — попита Мейкън.

Щрака-щрак.

— Записвам — предупреди той.

Флин се втренчи във вратата. В дръжката и петната над нея. Надяваше се, че майка й е добре, а Литония все още е с нея.

— Готово — заяви Мейкън накрая. — Зациклих го. Стани!

Флин положи длани на стоманения плот, изправи се и избута назад хефти стола. Чу резето да дрънчи.

Вратата се отвори. Нахлу странно аморфна вълна. Все едно ретините й се топяха. Нещо като търкалящ се мехур.

— Сепиен камуфлаж — уточни Мейкън в ухото й. Точно като онзи, който Бъртън и Конър бяха използвали във войната.

Костюмът разчиташе всичко близо до себе си и го имитираше, но част от него изглеждаше изпръскана с кръв. Като парче от развален игрови код, което влиза в стаята. После обаче към Флин се стрелна сепийна ръкавица, с главичката на брадвата на Бъртън в нея, пъхна се под ръцете й, за да закачи и пререже синята пластмасова лента. На долната извивка на острието имаше специално ръбче, по-остро дори от останалата част, като бръснач. Беше за въжета, мрежи и сбруи. Резна отново, този път между китките й, за да пререже опашката, която ги свързваше. Другата ръкавица на костюмирания беше стоманеносива лапа, която поднасяше две оранжеви бучки на оранжева връвчица, същински долнопробни хефти бонбонки. Флин ги натика в ушите си, както Мейкън й беше казал, но дали той имаше предвид да хване и буболечката в капана им?

Бъртън се наведе към пода, плъзна се под масата и изскочи до нея. Зашумоля велкро, очите му блестяха. Костюмът се разгъна, той го тръсна пред сестра си и камуфлажът незабавно наподоби цвета на лицето й при това осветление плюс две големи петна — кафявото на очите й. Опитваше се да я наподоби, а Флин си пъхна главата вътре, после ръцете, навлече го, прекалено голям и хлабав й беше и вътре цареше мрак, а когато най-сетне прогледна, лампите изглеждаха милостиво по-слаби. Бъртън запечата своя камуфлаж, след това се наведе да затвори и нейния, втренчен в краката й.

— Вън! — нареди Мейкън, а тапите за уши изкривяваха гласа му.

Бъртън вдигна Флин, преметна я през масата, търколи се след нея като гимнастик, който прескача коза, дръпна я към вратата и я изтика навън. Тя се препъна. Кракът й се преобрази в ивица цимент до кобура на онзи с каишката, все още с пистолет в ръка, опръскан с кръв.

Прекрачи го.

— Вратата — каза Мейкън плътно в ухото й. — Мърдай!

Металната врата, през която я бяха вкарали, зееше, отвън бе притъмняло вече.

Дългите, широки като на пижама крачоли на костюма спъваха Флин и заплашваха да я прекатурят.

Кръвта този път със сигурност не беше виртуална, обади се едно приглушено гласче нейде в дълбините на главата й.