Уилям Гибсън
Периферни тела (35)

35.
Нещата в двора му

Конър живееше на „Грейвли Роуд“, който се отклоняваше от „Портър“ недалеч от „Джимис“. Пътят бе насипан с чакъл, така че да растеш в района бе съпроводено с шеги по този повод, дори и само заради сходството на думите^[1]. В гимназията „Грейвли“ се превърна в място за гушкане, където да паркираш, когато си на среща. Когато Леон отби там, където се предполагаше да е входът към имота на Конър, Флин се замисли дали досега изобщо е имала причина да навлиза толкова навътре по шосето. Последните метри не й се сториха познати, макар че не се отличаваха и с нищо конкретно, което да запомни. Наоколо се ширеха предимно залесени изкуствено гори, имаше и разделени на части парцели, сега обрасли, понеже на тях не се строеше.

Къщата на Конър не беше стара като тяхната, но изглеждаше в по-лошо състояние. Не беше пребоядисвана отдавна, така че дървенията сивееше и боята се лющеше. Едноетажната постройка се намираше далеч от пътя, в средата на някогашна морава, сега морга за отпадъци, обрасла с телефончета. Сред тях стояха висок стар трактор, ръждясал целия, без дори петънце оцеляла по него боя, каравана — но по-малка от тази на Бъртън, полегнала на осите на спадналите си гуми, стандартните помагала за урок по история на кухненските печки и хладилниците, както и голям военен квадрикоптер, с размера на тарантулата на Конър, качен на четири циментови блокчета. За пилотиране на такива трябваше разрешително, ако изобщо ти позволят да го вдигнеш.

Тарантулата се намираше в долния край на входната алея, до къщата, а Мейкън и Едуард се трудеха усърдно върху задната й част, при големия щръкнал шип. На разгърнатия покрай него син брезент бяха наредили сандъчетата си с инструменти.

Флин едва дочака Леон да спре, за да слезе от колата и да тръгне към майсторите. Искаше да види какво има на края на заострения манипулатор, който бе зърнала в „Джимис“.

— Здрасти — поздрави Мейкън и се изправи. И той носеше сини латексови ръкавици като Едуард. И двамата обаче бяха без визове.

— Какво става? — втренчи се в манипулатора Флин. Завършваше с някакъв странен механизъм с подвижни части, за чието предназначение тя не можеше да се досети.

— Малко ремонти за Конър — обясни Мейкън и посочи нещото. — Това е смукач за бензоколонка. Много полезно му е на бензиностанцията.

— И тъкмо му го слагате, така ли?

— Не — отрече Мейкън и я изгледа сърдито. — Сложихме го на място още когато монтирахме манипулатора. Но му създава грижи.

— Вече би трябвало да работи — додаде Едуард безизразно.

И двамата бяха наясно, че тя знае какви глупости дрънкат, но Флин предположи, че така стават нещата, когато твой познат е избил една камара народ, а не искаш да го тикнат в панделата. Двамата приятели й обясняваха версията, която трябва да се разказва — и то по начин, който не изискваше от нея да се отклони от истината заради споделеното от тях.

— А какво е това черното на него? — На манипулатора то липсваше, но тя беше уверена, че двамата ще поправят този пропуск.

— Силиконова подложка — обясни Едуард. — Гумирана боя.

Бяха свалили пушката или онова, на което е била монтирана и го бяха заменили с това чудо. Тя самата навярно беше в някое от сандъчетата с инструменти или пък момчетата на Бъртън вече я бяха отнесли.

— Дано му върши работа — съгласи се Флин. — Бъртън тук ли е?

— Вътре е — посочи Мейкън. — Обаче трябва да ти сканираме главата. С лазер.

— Какво да направите?

— Да ти измерим главата — поясни Едуард. — Челникът, който печатаме, не е гъвкав. Контактите са жизненоважни. Зависи от пасването.

— Също и удобството — допълни окуражително Мейкън.

— Защо аз?

— За теб е предназначено устройството. Попитай Аш.

— А кой е Аш?

— Мацката от „Колдайрън“. Техническата свръзка. Все ни се обажда. Много си пада по подробностите.

— Вие също — констатира Флин.

— Разбираме се с нея.

— Добре — съгласи се тя, макар че развитието на ситуацията не й харесваше особено.

— Леон — обърна се Мейкън към братовчед й, — поздравления! Чух, че си станал мултимилионер!

— Възхищавам се на начина, по който не показвате колко сте впечатлени! — Леон си придърпа от гъсталаците телефончета един посивял от слънцето дървен сандък. Изтъркани черни букви отстрани изписваха „Строителен динамит“ и куп предупреждения.

— Трябва да го кача в ибей… — заяви той, като огледа надписите, преди да седне на сандъка. — Колекционерска рядкост. Обичам да гледам трудещи се хора!

— Защо така? — поинтересува се Мейкън.

— Заради трудовата ви дисциплина. Прекрасно е!

Флин се качи по стълбите и влезе в къщата, след като отвори комарника на страничната врата с дървена рамка, по-стара от сандъка с динамит. Кухнята се оказа по-чиста от очакванията й, но тя предположи, че не се използва много. Влезе в дневната и откри Бъртън, седнал на счупен диван с кафяво-бежов калъф на цветя, и Конър, изпънат като глътнал бастун в стола си. После обаче се изправи и Флин видя, че това не е стол.

Всъщност беше залепен с велкро за протезата, купена му от АВ. Превръщаше го в герой от старо аниме с глезени, по-широки от бедрата. Динамична гледка, поне докато не помръдна и тогава Флин видя защо не му харесва да я носи.

— Сестричката — зарадва се той и й се ухили, прясно избръснат и изумително неналудничаво изглеждащ.

— Здрасти, Конър! — поздрави тя и погледна към Бъртън, като се чудеше дали разговорът им ще повтори този с Мейкън и Едуард. Каза: — Видях Мейкън отвън.

— Докарах ги да оправят мотора — обясни Бъртън. — Конър има проблеми със зареждането.

— При предишната ни среща — обърна се Флин към ветерана — не беше толкова весел.

Усмивката му къртеше лед.

— Притеснявах се, че Вътрешните може да задържат братлето ти в Дейвисвил. Бира? — той посочи към кухнята с лявата си ръка и двата оцелели пръста. — Редбул?

— Няма нужда, благодаря — АВ щяха да му присадят пръст от крака в ролята на палец, както знаеше Флин, стига да имаше поне един излишен. Все още би могъл да получи донорски палец, стига да се съгласеше да се запише и да отдели време за програмата. Може би и десен крак, като е започнал. Но за дясната му ръка и левия крак не би могло да има транспланти, понеже чуканите не бяха достатъчно дълги. Имаше такова изискване заради определена минимална дължина от собствените нерви за сплайсване. Но, както осъзна в този момент Флин, осакатяването, сполетяло ума му, беше най-страшното. Понеже точно сега Конър изглеждаше идеално спокоен, би могъл да мине дори за щастлив, и тя предположи, че състоянието му се дължи на скорошното убийство на четирима непознати. Сълзите запариха в очите й. Седна бързо, в другия край на дивана спрямо Бъртън.

— Онези типове много ги бива с парите — каза брат й.

— Знам — отвърна тя. — Дойдох тук с победителя от лотарията.

— Не е само това. Измислили са нещо още по-добро.

— Какво имаш предвид?

— Пратиха ни днес човек от Клантън, с пари в брой.

— Откъде знаеш, че не са печатари, Бъртън?

— Той е адвокат.

— Печатарите до един имат адвокати.

— Аз ще пийна бира — реши Бъртън.

Протезата на Конър го задвижи към кухнята и хладилника, който беше нов и лъскав. Когато го видя да дърпа дръжката с двата си пръста, Флин чу воя и хъркането на малко серводвигателче. Протезата, както видя, си имаше собствен палец. Конър отвори вратата, извади бира, завъртя рамото на протезата достатъчно, за да я затвори и затрополи обратно към Бъртън. Все едно машинарията имаше само една скорост. След това опря капачката на бутилката в онова, което трябваше да мине за бицепса на дясната му ръка, стига да имаше такава, и я отвори. Флин видя, че на черната пластмаса е залепена стара, ръждива отварачка. Капачката падна на голия линолеум на пода и се търколи под дивана. Конър й се ухили и подаде на Бъртън бирата.

— Всичко е наред — увери Флин брат й и отпи от бутилката. — Не смятам, че са печатари, нито че са Вътрешните. Според мен става дума за истинска компания. А и те искат да се върнеш в тяхната игра. Искат да си вземат малко Изи Айс. Ето затова са хванали Мейкън да печата някакво интерфейсно оборудване.

— Майната им на играта — озъби се Флин.

— Игровите ти умения силно поскъпнаха. Ето какво донесе онзи от Клантън… — Бъртън отпи още бира, погледна нивото й в бутилката и май се канеше да каже още нещо, но се сдържа.

— Значи си се съгласил от мое име?

— Иначе край на сделката. Теб искат.

— Можеше да ме попиташ, Бъртън.

— Трябват ни пари за „Фарма Джон“. Каквото и да става, не знаем колко още ще пуска кинти. Така че бачкаме здравата, пълним си джобовете, докато може — и ще видим. Предположих, че ще си съгласна с такъв вариант.

— Сигурно — кимна Флин.

Протезата на Конър се прегъна и отново се превърна в негов стол.

— Къш от дивана! Седни при мен! — предложи той.

— Готов съм да ти премеря главата! — обади се Мейкън от кухненската врата. Държеше нещо в яркооранжево, сложна конструкция с тънки пръчки и метална халка. Приличаше по-скоро на аксесоар от ловджийско оборудване от „Хефти Март“, отколкото на лазер.

— На дивана ли искаш да седиш?

— Хайде да го направим отпред на верандата — предложи Флин. Когато Леон я докара, беше видяла, че там стои избелял червен пластмасов стол, а и искаше да излезе оттук. — Ще поседя с теб някой път, Конър, но точно сега брат ми се държи гадно!

Конър се ухили.

Флин излезе през предната врата, стъпи на верандата, бръсна изсъхналия кафяв пласт миналогодишни листа от вдлъбнатината с формата на задник, излята в седалката на стола, и се настани, загледана в големия ръждив трактор. Мейкън й подаде джаджа, напомняща шашмавия протектор за очи, който ти дават в свърталището за тен, но изработен от лъскава неръждавейка.

— Колко силен е този лазер? — поинтересува се Флин.

— Недостатъчно да ти потрябва протекторът, но го играем на сигурно.

— Колко време ще отнеме?

— Около минута, щом веднъж го наглася. Слагай го!

Протекторът имаше тънка бяла ластична връзка. Тя си я сложи, намести над очите си металните купички с форма на око и остана в непрогледен мрак, докато Мейкън разполагаше меките върхове на накрайниците на съоръжението си на раменете й.

— Кога започвате да печатате? — попита Флин.

— Вече печатаме схемите. Тази лента ще я правим нощес. Ако врътнем нощната смяна, може да сме го сглобили утре. А сега задръж напълно неподвижна. Не говори.

Уредът започна да цъка по релсата с форма на пръстен, движеше се надясно. Флин си представи боклуците в двора на Конър, обгърнати в увивните стебла на телефончетата, както и какъв щеше да е, ако не беше постъпвал в Морската пехота. Да речем, ако се беше провалил на медицинските прегледи благодарение на нещо безобидно, останало незабелязано досега. Тогава щеше да си остане вкъщи, да си намери нешашмав начин да си изкарва хляба, да срещне момиче и да се ожени. Не за нея, нито пък за Шейлин, но… все за някоя. Може би от Клантън. Щеше да има деца. И съпруга, която да разчиства телефончетата и да уреди да махнат всичките отпадъци, и да посее трева като в истински двор. Но тази въображаема история изобщо не й изглеждаше достоверна, а много й се искаше да я развие.

След това лазерът стигна до тила й, като продължаваше да си цъка тихо, после се озова до лявото й ухо и накрая се върна отпред, където цъкането спря. Мейкън го вдигна и й свали защитната маска.

Боклуците в двора не бяха мръднали.