Уилям Гибсън
Периферни тела (114)

114.
Помен за живота

Когато слязоха от асансьора, между две групички хора в черно Флин зърна гледката от първото й идване при острието — същия речен завой. Всички прозорци бяха прозрачни и вътрешните стени — премахнати. Не разрушени, а по-скоро все едно никога не са съществували. Сега пространството беше общо, просторно като галерията на бащата на Лев. Конър стоеше до асансьора, нащрек за всичко. Изглеждаше изцяло в свои води и Флин предположи, че най-сетне се е върнал към определена версия на човека, какъвто си представяше тя, че е бил преди да го взривят на парчета. Не се усмихваше, понеже беше превключил на режим „телохранител“, но лицето му грееше.

— Няма път надолу или нагоре, освен този асансьор — заяви той, когато стигнаха до него. — Стълбите стигат до горния и долния етаж. Наоколо се навъртат много яки тежкари. Същите като мен, охрана. Има и тежкарки. Все едно сборище на корави пичове, натресло се на главата на богаташи колкото населението на малко градче.

— Повече хора, отколкото съм виждала тук на едно място — съгласи се Флин и после долови стържене, вибриращо дълбоко във всички кости на периферното й тяло.

— Тествам оборудването — разнесе се най-отвратителният глас, който тя някога беше чувала; на практика модулирана болка, макар и да знаеше, че говори Лоубиър. — Моля, потвърди!

Чукна два пъти с миниатюрния магнит в езика си по лявата предна четвърт на небцето.

— Добре — ужасяващо изхриптяха костите й. — Пообщувайте. Предай на Уилф.

— Хайде да се смесим с тълпата — предложи Флин на Уилф, тъкмо ги подминаваше група татуирани новозеландци. Та моко, спомни си тя видяното по Ciencia Loca. На практика това не бяха татуировки обаче, понеже се гравираха. Издълбаваха се като плитка скулптура в кожата. Водачът им, както предположи, беше рус и с профил като нос на военно кану. Определено не изглеждаха, сякаш са дошли да купонясват, или — ако става на въпрос — за помен на нечий живот. Когато русият я подмина, около лицето му за миг се появи странен ефект, все едно заекване при обработката на изображението, почти незабележимо. Флин си спомни казаното от Лоубиър по повод артефактите в полезрението й.

— Дръж се на минимум два метра дистанция — нареди Уилф на Конър. — Когато се включим в разговор, удвоявай я.

— Тренирано пале съм — отвърна той. — Дъртата ме обучи на виртуален прием за коронацията на краля на шибана Испания. В сравнение, тук сме като на раздумка край басейна.

Приближи се мичикоид с поднос със светлозлатисто вино и й поднесе чаша.

— Не, благодаря — отказа Флин и забеляза, че Уилф посяга да си вземе с усмивка, но застива. Все едно виждаше тактилен глич у Бъртън. Ръката му промени посоката и се насочи към газираната вода покрай ръба на подноса. Той се намръщи, когато вдигна чашата си.

Заяви:

— Върви след мен.

— Къде отиваме?

— Насам, Ани! — Той хвана спътничката си за ръката и я поведе към средата на залата, настрани от прозорците, вдигнал чашата с вода към гърдите си.

Флин си спомни колко време й беше отнемало да направи пълна обиколка на това пространство. Зачуди се дали отвън и сега има буболечки и какво в действителност са представлявали.

Близо до средата на залата имаше напълно черен екран, квадратен, от пода до тавана, а хората около него разговаряха с напитки в ръце. Приличаше на гигантска версия на онези стари плоски монитори като онзи на бюрото на Уилф първия път, когато Флин се видя с него. Публицистът не спираше да се движи с вид, че знае накъде е тръгнал, но според нея не беше наясно. От малко по-различен ъгъл се видя, че черният екран не е съвсем едноцветен, а на него едва-едва се различава женско лице.

— Това какво е? — обърна се Флин към Уилф и кимна в посока на екрана.

— Аелита — отвърна той.

— И това ли е типично за вас тук?

— Не съм виждал подобно нещо досега. А аз… — Той смени темата: — А ето я Дийдра!

Художничката се оказа по-дребна, отколкото Флин очакваше, горе-долу с ръста на Такома. Изглеждаше като участник във видеоклип или поне реклама. У дома това си беше голяма работа, даже и просто да срещнеш човек с подобно излъчване. Пикет притежаваше такава искрица, като по осмоза, но видимо не си правеше труд да я развие. Местен беше. Брент Вермети излъчваше сериозно количество от мъжката версия, благодарение на Маями и положението си и ако се беше женил, то и съпругата му щеше да има такова излъчване. Но Дийдра направо блестеше, отделно се натрупваше и ефектът от татуировките й, почти квадратни черни спирали, които се катереха по ключиците й над деколтето на черната рокля. Флин осъзна, че очаква татуировките да се движат и нямаше причини да заключи, че това няма да се случи, само дето предположи, че Уилф щеше да го спомене, ако беше така.

— Ани — обърна се публицистът към нея, — вече си се срещала с Дийдра в Конот. Знам, че не си го очаквала, но й разказах за представата ти за изкуството и кариерата й. Тя много се заинтересува.

Дийдра се взираше безразлично в гостенката си.

— Неопримитиви — каза, сякаш думата не й харесваше особено. — Какво правите покрай тях?

Трябваше ли да я попитат пряко за изкуството на Дийдра, за да се включи бръщолевещата присадка? Флин предположи, че е така.

— Изучавам ги — отвърна, като наум се пресегна назад към оръфаните жълти гръбчета на „Нешънъл Джиографик“ и Ciencia Loca. — Изучавам онова, което създават.

— А какво създават те?

Единственото, за което се сещаше, бяха нещата, които Карлос и другите правеха от кайдекс.

— Кании, кобури. Бижута…

Бижутата не бяха истина, но карай да върви.

— А какво общо има това с изкуството ми?

— Опити да се обхване истинското, извън хегемонията — изрече присадката. — Другото. Героичното. Безгранично любопитство, образувано от присъщата ви човечност. Топлотата ви… — Флин имаше чувството, че очите й ще изпаднат. Застави се да се усмихне.

Дийдра погледна към Уилф.

— Топлотата ми ли?

— Именно — кимна той. — Ани вижда присъщата ти човечност като най-малко оценяван аспект на творчеството ти. Анализът й се опитва да изравни баланса. Счетох аргументите й за изумително проницателни.

— Така ли? — Дийдра открито го зяпаше.

— Ани е много срамежлива в твое присъствие — уточни той. — Творчеството ти значи толкова много за нея…

— Наистина ли?

— Страшно съм благодарна, че се срещаме — вметна Флин. — Пак.

— Този периферник въобще не прилича на вас — отбеляза Дийдра. — Значи сте на моби на път за Бразилия?

— По идея трябва да медитира — поясни Уилф, — но малко мами, понеже ужасно й се искаше да присъства тук. Групата, в която ще се вписва, настоява всички импланти на посетителите да бъдат премахнати. Изумителна всеотдайност от нейна страна.

— И чие би трябвало да е лицето ви? — попита Дийдра, все още втренчена във Флин.

— Не знам — отвърна тя.

— Наемно тяло — поясни Уилф. — Намерих го чрез „Синдромът на натрапника“.

— Съжалявам за сестра ви — продължи Флин, — не бях научила за нея, докато не пристигнахме. Сигурно е много тъжно!

— Баща ми направо откача по темата от вчера следобед — заяви Дийдра, без изобщо да звучи натъжена.

— Той тук ли е? — поинтересува се Флин.

— В Балтимор е — отвърна домакинята. — Той не пътува… — И в този момент от тълпата зад нея се появи мъжът от балкона, но не в тъмнокафяв халат, а в черен костюм, с малко по-израснала тъмна брада, елегантно оформена. Усмихваше се.

— Да му се не види — изруга под нос Флин.

Дийдра присви очи.

— Какво има?

Език към небцето. Повторението на тръпката от рамкирането, наложена върху лицето насреща.

— Съжалявам — извини се Флин. — Ужасно ми е неудобно. Вие сте ми най-любимият творец в целия свят. Непрекъснато имам чувството, че ми се вие свят от възбуда. И да питам така за баща ви, когато сте изгубили сестра си…

Дийдра я зяпаше и кисело подметна на Уилф:

— Мислех, че е англичанка.

— Неопримите, при които ще се вписва в Бразилия, са американци — обясни той. — Старае се да пасне сред тях…

Мъжът от терасата ги подмина отблизо, без дори да погледне към тях, но Флин се почуди кой не би погледнал Дийдра повторно.

— Дошли сме в лош момент обаче — продължи Уилф, който — поне доколкото момичето знаеше — нямаше представа, че тя току-що е разпознала техния човек. Трябваше, може би, да си намислят знак. Сега той блъфираше. Личеше му. — Е, поне вие двете се запознахте отново…

— Елате на долния етаж — нареди Дийдра. — Там ще е по-лесно да говорим.

— Иди с нея — настоя гласът от костите. В сравнение с него драскането с нокти по черна дъска звучеше като галене на котенце.

— Насам! — Художничката ги поведе към прозорците с гледка към реката, заобиколи ниска преграда и се спусна по широки стълби от бял мрамор. Флин погледна през рамо и забеляза Конър да ги следва, обграден от две от порцелановобелите момичета-роботи, с идентични безлики физиономии, в свободни черни туники и с панталони, пристегнати с ципове на глезените, с бели и лишени от пръсти стъпала. Те стояха в основата на стълбището, по нейно предположение го охраняваха. Уилф вървеше до нея, все тъй стиснал чашата си с вода, от която не личеше да пие.

Етажът под тях приличаше повече на видяното от квадрикоптера. По-скоро като съвременна версия на приземния етаж на Лев, със стаи във всички посоки. Дийдра ги въведе в една, която гледаше към реката, но Флин видя стъклата да се матират при приближаването им. В стаята завариха още една Дийдра, в същата рокля. Май ги забеляза, но не реагира. Брюнетка в тренировъчни дрехи седеше на доста неудобно на вид кресло, макар навярно да не беше такова. Тя държеше няколко бели листа. Вдигна очи.

— Включваш се след десет минути — каза й Дийдра. Флин предположи, че жената не е гост на партито.

— Това ваше периферно тяло ли е? — попита, загледана към втората художничка.

— А вие как мислите? — кисело я скастри Дийдра. — Ще изнесе моята реч. Или по-точно — Мери чрез нея. Тя е дублажна актриса.

Мери се беше изправила на крака, с листовете в ръка.

— Заведи я другаде — нареди Дийдра. — Ние разговаряме!

Мери хвана периферната за ръка и я отведе зад ъгъла. Флин със смътно смущение проследи оттеглянето й.

— Смятате, че тук сте в безопасност — заяви домакинята й.

— Да — отвърна момичето, не се сещаше какво друго да каже.

— Не сте, изобщо. Която и да си, допусна този идиот да те доведе тук… — Художничката гледаше Уилф, който с измъчено изражение остави чашата си с вода на най-близката мебел. — Разглобете го! — Дийдра посочи Конър на двете момичета-роботи. Едната от тях незабавно, твърде бързо да се проследи с невъоръжено око, се озова приклекнала с главата надолу на тавана, а белите й ръце на богомолка се удължиха.

Флин видя Конър да се усмихва, а после изчезна — черна, заоблена стена обгради трима им с Дийдра. Просто изникна и поне на вид изглеждаше солидна. Флин се пресегна и я почука с кокалчетата на периферното си тяло. Заболя я.

— Истинска е — каза Дийдра. — И който и да оперира охраната ви, сега се намира там, откъдето сте тръгнали и в собственото си време, като съобщава на който е там, че сте в опасност!

Права беше за Конър. Ако роботите съсипеха перито на брата на Лев, той щеше да се събуди у дома в „Колдайрън“, до Бъртън.

— Обаче нищо няма да узнаят чрез него…

Мъжът от терасата пристъпи през стената точно в този момент. Просто премина през нея, все едно я нямаше или сякаш бе способен да заема едно и също място едновременно с нея.

— Как го направи? — попита Флин, понеже не можеше да види такова нещо и да не зададе въпрос.

— С асемблери — отвърна той. — С това се занимаваме тук. Протеи сме… — И се усмихна.

— Протеини ли?

— Без установена форма. — За демонстрация той махна с ръка през стената. Прекоси до страната, откъдето Флин смяташе, че трябва да се намира Конър, долепи лице до нея и незабавно го отдръпна. — Доведи им помощ! — обърна се към Дийдра.

— Не мога да мръдна — възмути се Недъртън.

— Естествено, че не можеш — потвърди мъжът. Погледна към Флин. — Тя също.

И беше прав.

Още две момичета-роботи изтърчаха от стената, откъдето се беше появил той, и се гмурнаха в нея там, където бе пъхнал глава, а след това изчезнаха.