Уилям Гибсън
Периферни тела (82)

82.
Гадорията

Моравата в градината на Флин се простираше до краищата на света. Луната беше прожектор, твърде ярък. Въглеродно черни морета, плоски като хартия. И не можеше да я открие. Претърколи се напред, на идиотски колела, с люлееща се глава. Лоубиър надзираваше този сън, той си го знаеше, и се почуди откъде го знае. Кратерите на луната се превръщаха в диадемата…

Сигилът й.

— Да?

Когато отвори очи, той очакваше да види гобивагона, но куполът се оказа съвсем различен, подвижен, с дъжд, ивици слънчева светлина през облак, влажна сива мазилка, боядисани в черно решетки, клоните на платани отвън… Публицистът беше превит в кресло, а нещо притискаше шията и главата му, но сега се изтегли.

— Съжалявам, че те събудих — обади се Лоубиър. — Или че не те събудих всъщност. Просто дозировката на медичито беше предвидена да те върне в съзнание сега.

Недъртън се намираше отново в колата й, седнал на масата, срещу периферника на Флин, който, макар сега да му се усмихваше, го правеше с рефлексите на ИИ-то и не беше одухотворен. Горната част на превозното средство, дотогава лишена от прозорци, сега беше напълно прозрачна, дъждовните капки сякаш се търкаляха през невидим силов мехур.

— Някой може ли да види какво има вътре? — попита Недъртън.

— Разбира се, че не. Ти спеше. Изглеждаше ненужно досадно пътуване за периферника. Трудно е да не очовечаваш нещо, което изглежда толкова цялостно човешки.

Уилф разтри шията си, където някакво временно разширение на облегалката на креслото бе облегнало главата му под, както колата бе счела, приемлив ъгъл.

— Кой ме е сложил тук? — попита.

— Осиан и Аш, след като хубаво си поспа в мерцедеса. Аш оперираше екзоскелета посредством хомункулус, за да не оставя на мистър Мърфи цялото вдигане на тежести.

Недъртън надзърна през дъжда в опит да разпознае улицата.

— Къде отивам?

— Площад „Сохо“. Флин ще се присъедини към теб там. Преди да се срещне с Дийдра, искам да й обясниш ролята, която ще играе, на неопримитивистката ти кураторка. Теорията й за артистичната еволюция на Дийдра.

— Още не съм я измислил в пълнота.

— Трябва да го направиш и да я споделиш с Флин. Задължително е тя да успее да води убедително разговор по темата. Кафе.

На плота на масата се разшири кръгъл отвор и се появи димяща чаша, все едно сложена на малък театрален асансьор. Недъртън видя периферника да гледа чашата и устоя на нуждата да й предложи и на нея. На него. Не, на нея.

— Неизменно оставам впечатлен от лекарствата на Аш.

— Това само по себе си вероятно не е добър знак — въздъхна Лоубиър, — макар че иначе се радвам да го чуя.

— А вие къде бяхте?

— При Клоувис — отвърна тя, — виртуално. Тя ми освежава паметта. Също и собствената си. Това всъщност е наистина жесток период, времето на Флин. Склонни сме да забравяме всичко, което се случи след като така сме си затваряли очите. Почти не успях да разпозная гадорията по онова време, при все наличните ми тогава ресурси.

Колата зави зад поредния ъгъл. Недъртън нямаше представа къде се намират. Вдигна димящата чаша и се възхити на стабилната си ръка. Периферничката го гледаше. Той й смигна. Тялото му се усмихна. Уилф със смътна вина отвърна на усмивката и отпи от кафето си.