Уилям Гибсън
Периферни тела (66)

66.
Хищни коали

— Ще ти звънне — каза Аш и подаде на Недъртън У-образно парче безцветна прозрачна пластмаса, подобно на диадема за прибиране на детска коса. — Сложи си го.

Публицистът погледна предмета, после Аш.

— Да си го сложа ли?

— Да, на челото. Не си ял, надявам се?

— Тя предложи да изчакам.

Техничката беше дошла, заплашително оборудвана с лъскавата стоманена кофичка, която той си спомняше от първото пристигане на Флин. Сега тя стоеше зад най-дългия участък сива тапицерия в наблюдателницата.

Появи се сигилът на Лоубиър.

— Да? — включи се Недъртън, преди той да изпулсира.

— Автономния прекъсвач, моля — нареди полицайката.

Недъртън видя, че Аш слиза по стълбите и опънатите жици вибрират при всяка нейна стъпка. Колебливо постави на челото си тъничката диадема и я намести по-близо до линията на бретона, отколкото до веждите.

— Най-добре легнете — посъветва го Лоубиър с тон на зъболекар.

Той се подчини колебливо, а тапицираната пейка твърде ентусиазирано се нагласи така, че по-удобно да подкрепя главата му.

— Затворете очи.

— Мразя тези работи! — заяви Недъртън и затвори очи. Сега виждаше само сигила.

— Със затворени очи — продължи Лоубиър — пребройте до петнайсет. После ги отворете.

Публицистът затвори очи, но не си направи труда да брои. Нищо не се случи. После… се случи: той видя сигила на Лоубиър, само за секунда, все едно беше древен фотографски негатив. Отвори очи.

Светът беше преобърнат и висеше над него, готов да го цапардоса.

Той се сви на една страна в изцяло сиво убежище. Светлината, колкото и бледа да беше, сивееше като всичко друго, видимо наоколо. Публицистът се намираше под нещо много ниско. Невъзможно би било да се изправи или дори да седне.

— Тук съм — каза Лоубиър. Недъртън изпъна шия. Свито твърде близо до лицето му, се намираше нещо немислимо. Чу насечен, скимтящ звук и му потрябва известно време да осъзнае, че го издава самият той.

— Австралийските военни — каза Лоубиър — ги наричат хищни коали.

Затъпената и наистина подобна на коала муцуна на нещото остана неподвижна и леко открехната, докато тя говореше. Вътре се виждаха небозайнически комплект кристални зъби.

— Разузнавателни машини са — допълни полицайката, — малки и лесно заменими. Тези двете бяха обезличени, а после докарани тук. Как се чувствате? — Сивите очи на машината бяха обли и безлични като копчета, с цвета на безкосместото лице. Механичните на вид, фуниеподобни уши — ако бяха такива — се въртяха нетърпеливо, независимо едно от друго.

— Няма начин да ми го причините! — възрази Недъртън. — Не сте ме докарали чак на Кръпката!

— Напротив — възрази Лоубиър. — Не ви ли се гади?

— Прекалено съм ядосан, за да ми е зле — отвърна публицистът и откри, че казаното от него е самата истина.

— Последвайте ме! — Автоматичната коала изпълзя пъргаво изпод партньора си и се насочи към някакъв източник на светлина, свела глава, за да не се удря в тавана, ако това над тях беше таван. Ужасен да не изостане, Недъртън запълзя след нея, като се задави лекичко, щом съгледа предните си лапи с противостоящи палци.

След като се измъкна изпод надвисналото нещо, периферникът на Лоубиър се изправи на късите си задни крачета.

— Станете!

Недъртън също се изправи, без обаче да е сигурен как е постигнал това. Погледна през рамо и откри, че очевидно са изпълзели изпод пейка или от вътрешността на ниша. Всичко тънеше в млечна сивота. Сиянието пред тях, предположи, беше лунна светлина, която се процеждаше през множеството мембрани или въртящи се пластове, които притежаваше тази постройка.

— Тези коали — обясни Лоубиър — са вече на път да бъдат погълнати от островните асемблери, които изяждат всичко, което не е изработено от тях самите, от парченцата ронлива пластмаса до по-сложните чужди обекти. Тъй като в момента ни изяждат, разполагаме с малко време.

— Не желая изобщо да бъда тук!

— Така е — съгласи се полицайката, — но не забравяйте, моля, че съвсем доскоро бяхте на заплата в машинация за издояване на печалба от това място. Може да не ви харесва много, но е истинско също като вас. Даже повече най-вероятно, тъй като в момента няма схеми за вашето издояване. А сега ме последвайте! — И коалоподобното създание внезапно заподскача, отчасти на четири крака, към източника на светлина. Недъртън го последва, като внезапно откри колко изумително подвижен е станал. Лоубиър водеше през празна, отвратителна земя или може би под, тъй като изглежда се намираха в някаква постройка, по-голяма и от гласовата поща на Дийдра Уест. Огромни неравни колони се точеха и от двете им страни, далеч по-близо отдясно. Повърхността, по която тичаха, беше неравна, леко вълниста.

— Надявам се да изтъкнете някакви причини за това, което правим — обади се Недъртън, когато догони полицайката, макар да знаеше, че хора като Лоубиър не се нуждаят от причини нито за да пратят Ани Куреж на борда на моби в посока Бразилия, нито за да го доведат тук.

— Просто прищявка, предполагам — каза старицата и с това потвърди съмнението му. Движението на мечето явно не пречеше на речта й, нито на неговата. — Макар че вероятно ще е хубаво да си спомните защо сме тук. Например, че настоящото ми разследване изглежда се е закучило заради една процедурна дреболия…

— Дреболия ли?

— Трупът на Ал Хабиб — обясни тя — не е пострадал при нападението, а все още лежи там, където е паднал, което е извънредно странно от процедурна гледна точка. А процедурите на нискоорбиталните нападателни системи на Америка са извънредно подробни.

— Защо? — попита Недъртън, който използваше самия им разговор за един вид спасителен пояс.

— Система, която поставя на първо място сигурността на Дийдра, незабавно би неутрализирала всякакви варианти той да представлява посмъртна заплаха.

— Кой? — не разбра публицистът.

— Ал Хабиб — повтори Лоубиър. — Би могъл, да речем, да има имплантирана в себе си бомба. Предвид обема на тялото, тя може да е доста мощна даже. Или, да речем, да съдържа роячно оръжие. Системата се погрижи за другите…

Недъртън си спомни очертанията на размахващата се ръка.

— Процедурата изискваше с него да се разправят по същия начин. Но не стана така. Сигурно е имало стратегическа причина за това. Почакайте… — Твърдата й сива лапа го чукна по гърдите. Имаше достатъчно остри нокти. — Наблизо са.

Музика. Като изключим стърженето на лапите на двама им с Лоубиър, това беше първият местен звук, който Недъртън чуваше от пристигането им насам. Приличаше на отгласите на вятърните крачковци, но по-басови, по-организирани и заплашително ритмични.

— Какво е това? — попита той и спря на място.

— Помен за Ал Хабиб вероятно. — И Лоубиър беше спряла. Ушите й се завъртяха в търсене на източника. — Насам… — Тя се упъти надясно, към дългата основа на най-близката колона, след това отново напред, по протежението й. Когато приближиха ъгъла, тя се смъкна на четири крака и се запромъква, за да надникне отвъд — приличаше на гротескна илюстрация от детска книжка. — Ето ги и тях!

Недъртън опря дясната си лапа на колоната и се наведе над коалата на Лоубиър. Видя множество малки, сиви и предсказуемо зловещи създания, клекнали около изправения труп на Главния кръпкар. Сега беше кух, забеляза Недъртън, и тънък като мембрана, досущ като островната архитектура. Безок, със зейнала като пещера уста, той явно бе подпрян в изправено положение с дълги парчета посребрени плавеи.

— Вграждат го в тъканта на острова — обясни Лоубиър. — Но не толкова заради мита, колкото заради пластмасата. Всички клетки в тялото му са заменени с пласт от преработена пластмаса. Успял е да избяга, нали разбирате.

— Да избяга?

— За Лондон — обясни Лоубиър. — Американците са го позволили, като не са унищожили видимите му останки. Макар че нашият Хамед винаги си е бил специалист по измъкването. Дребен крадец от Залива. Дубай. Пети син в рода си. Бързо станал черната овца. Много черна. Наложило се да изчезне в края на юношеството си заради наложена му смъртна присъда. Саудитците са го искали много силно. Лелите знаеха къде е, разбира се, макар че и аз самата бях забравила за него. Но не бихме казали на саудитците, освен ако не си струва усилието. Майка му беше швейцарка, между другото, културен антрополог. Познава неопримитивите. Благодарение на това е основал кръпкарите си, предполагам.

— Изфабрикувал е смъртта си? — Музиката, ако можеше да се нарече така, беше прераснала в почти инфразвуков тътен, който се забиваше в мозъка на Недъртън. Той се изправи, отдръпна се от Лоубиър и от колоната. — Не издържам повече!

— Изфабрикувал я е и то извънредно щателно. ДНК-то на периферника е на въображаем индивид, макар и с вече изцяло документирано минало. Предполагам, че собствената ДНК на Хамед също е много далеч от оригинала, за да се намира на крачка пред саудитците. Но ще се смиля над вас, мистър Недъртън, виждам колко ви е трудно. Затворете очи.

Уилф послушно ги затвори.