Уилям Гибсън
Периферни тела (57)

57.
Хубав порцелан

Майка й казваше, че богатите приличали малко на кукли. Когато видя Корбел Пикет седнал в дневната й, веднага си го спомни. Набиваше се на очи с все същия перфектно равномерен тен, а гъстата му, подстригана като на пастор коса беше равномерно сребриста.

Флин носеше от караваната стара парка на Леон с пешове. Върху нея той злостно беше използвал хидрофобна нанобоя, понеже тя не е била водоустойчива, не и по време на Корейската война, откъдето беше родом според Леон. Не онази, за която те с Бъртън се оказаха с две години по-млади, а другата, преди това, древна история. Флин я откри на пръта с дрехите на Бъртън, след като използва огледалото му за бръснене да си сложи гланц за устни, а дъждът продължаваше да блъска по пашкула на караваната. Постара се да не пипа парката от външната страна, докато я навличаше. В гимназията, когато правителството за първи път свали наното от продажба, им бяха показвали специални предупреждения, че не бива да се докосва. Дрехата я обгръщаше като палатка, вкоравена от боята.

— Дявол го взел — промърмори Флин, загледана в бялата корона на военното одеяло на Бъртън, — закачена е за телефона ми. Не искам да го оставям тук, но не знам как да я разкача…

— Остави ги тук. Ако тази нощ вътре се опита да проникне някой, с когото не сте близки другарчета — отвърна Томи и закопча якето си, — няма да може да си тръгне.

— Добре — съгласи се Флин изпод пещероподобната качулка, докато той отваряше вратата към дъжда и се чудеше дали при завръщането в тялото си е получила онова „богато“ усещане, за което Аш я предупреди. Като пренаситените цветове в стар филм, може би, когато всичко е някак прекалено ярко?

Последва Томи навън и обувките й се пързаляха в калта, когато слезе на пътеката. Те не бяха хидрофобни, нито дори особено удобни. Щеше й се да има онези другите, но след това си спомни, че те са в бъдеще, към което този свят дори не се бе упътил. И сигурно не й бяха по мярка. След това се замисли за периферното тяло на койката, в задната стая на гигантската каравана. Почувства тръпка, за която дори нямаше име, но дали не идваше просто от връщането в собственото си тяло? Обувките и чорапите й вече бяха прогизнали, докато вървеше след Томи по пътеката и си мислеше как дъждът направо фъщи тихичко в опита си да се разкара максимално бързо от защитения памук.

Когато стигнаха до задната врата, Флин си изтри обувките на килимчето. Отвори вратата и видя Едуард, без визове, да довършва сандвич на кухненската маса. Кимна й с пълна уста и ококорени очи и през вратата към трапезарията тя видя, че майка й е извадила хубавия порцелан. Кимна му в отговор и смъкна куртката, която беше съвършено, зловещо суха. Окачи я на закачалката до хладилника.

— А ето я и хубавата ти дъщеря, Ела! — Пикет седеше до камината с Бъртън, а майка й се беше разположила по средата на дивана. — А това сигурно е помощник-шериф Томи.

— Добър вечер, госпожо — поздрави Томи. — Мистър Пикет. Бъртън.

— Здрасти — поздрави и Флин, почти изгубила ума и дума от факта, че в дневната им изобщо не се предполагаше да се намира човек като Корбел Пикет. — Помня ви от коледния парад, мистър Пикет.

— Корбел — поправи я той. — Хубави неща чух за теб. От Ела, както и от брат ти. И за Томи, посредством шериф Джакман. Хубаво е най-сетне да се запознаем, Томи. Оценявам идването ти.

— Радвам се да се запознаем, мистър Пикет — обади се Томи зад гърба на Флин и тя се обърна да го погледне. Беше окачил черното яке на закачалката до куртката и сега си слагаше шапката на кукичката. Обърна се в изгладената си кафява униформена риза с нашивки на ръкавите, звездата му отрази светлината, а изражението му беше неутрално.

Онова, което наистина й се искаше, осъзна Флин, беше да попита Бъртън дали са успели вече да купят губернатора, но не можеше в присъствието на майка си, да не говорим за Пикет.

— Ехо — каза Бъртън, а стойката му й напомни за Конър в периферника: леко приведен напред, готов да се завърти и в двете посоки.

— Здрасти.

— Сигурно си уморена.

— Не съм сигурна.

— Донеси кафето, Флин — обади се майка й, — а ти ела ми помогни, Бъртън. Времето ми за лягане вече мина!

Бъртън отиде до нея и я хвана за ръката. Флин виждаше, че майка й е овладяла болестта си — все още успяваше да го постигне, когато се налагаше. Не желаеше Пикет да види слабостта й. Бутилката с кислород не се забелязваше никъде.

Момичето се върна в кухнята и свали кафеника от печката. Едуард тъкмо се измъкваше навън, скрит под един от безплатните дъждобрани с логото на „Хефти“ отзад. Усмихна й се притеснено. Пластмасовата щора на прозорчето на вратата изтрака при затварянето.

— Изял ли си е сандвича? — обади се майка й от дневната.

— Да — отвърна Флин на връщане с кафето.

— Познавах леля му. Рийта. Работех с нея. Съжалявам, че те изоставям, Корбел. Радвам се, че се видяхме. Много време мина. Сипи на Корбел кафе, Бъртън. Флин, ти ми помогни да си легна, моля те.

— Разбира се. — Тя остави кафеника на масичката, върху подложката от големи дървени топчета, която Леон беше изработил като скаут. Последва майка си през вратата до камината и я затвори внимателно.

Майка й се приведе, измъкна кислородната маска, завъртя копчето и натика малките прозрачни пластмасови рогца в носа си.

— Какво общо имате вие с Бъртън с този човек? — попита приглушено, за да не я чуе гостът и Флин забеляза колко се пази да не изругае, което означаваше, че е наистина ядосана.