Уилям Гибсън
Периферни тела (34)

34.
Обезглавен

— Нещо против да запаля ароматна свещ? — попита Лоубиър. — Получавам неприятни остатъчни реакции от взривове… — Тя премести поглед от Недъртън към периферното тяло. — Дадох си спомените за приглушаване, но определени неща продължават да ги задействат. Чист восък, ароматни масла, нископепелна свещ. Абсолютно нищо токсично.

— Тази единица изглежда няма вградено обоняние — обясни Рейни. — Не е толкова изискана.

Аш, помисли си Недъртън, би могла да вметне някоя забележка за восъка в свят, лишен от пчели.

— Разбира се, нямам против — каза той, неспособен да изтрие от мислите си високия, изумително елегантен мъж, чието бръснато черно теме се взривяваше пред очите му, отново и отново, в каданс, гледано от всевъзможни ъгли и различно разстояние. Беше се случило, докато той слизаше по стълбите, право пред „Любовта на менадите“. Мъжът сигурно още си лежеше там, мислеше си Недъртън, проснат по гръб и напълно обезглавен. Лоубиър им беше показала фийдовете от различни камери и на него му се щеше да не го бе правила.

В привидно лишеното от прозорци пътническо купе на колата на Лоубиър имаше четири малки, обли, въртящи се кожени кресла, подредени около ниска кръгла маса. Недъртън и периферникът бяха седнали на тези отзад, обърнати напред, а Лоубиър се намираше с лице към тях. Тапицерията беше леко износена, оръфана по шевовете на ръба на възглавницата и странно удобна.

— Бил е нает като спаринг-партньор, от студио за бойни изкуства в Шордич — обясни Лоубиър, като извади малка, пълна с восък стъклена чашка от чантата си. Сама се запали, когато я постави на масата. — Нает е в момента, когато сте казали на таксито да ви закара в Ковънт Гардън, мистър Недъртън. Когато го засякох, приех, че ще бъдете нападнат физически. Че ще ви бъдат нанесени удари, най-вероятно с ръце и крака, но всеки един би могъл да е фатален, тъй като тялото е оптимизирано за ръкопашен бой.

Недъртън местеше поглед от Лоубиър към пламъчето на свещта и обратно. Бяха излезли от заведението, за да открият въздуха натежал, образно казано, от всевъзможни въздушни устройства. Четири жълто-черни диагонално раирани екипа на столичната полиция, всеки с по две примигващи сини лампи, висяха неподвижно над обезглавеното тяло, проснато по гръб на стълбите, по които те самите с Рейни бяха слезли преди малко. Множество по-малки апарати се стрелкаха насам-натам с бръмчене, някои — с размерите на домашна муха.

Кръвта се бе разплискала по каменните плочи до стълбището. Писъците бяха преминали в разтърсващи ридания, които идваха откъм жена, седнала с вирнати колене на камъните в подножието на стъпалата.

— Погрижете се за нея! — бе чул Недъртън да казва Лоубиър на някой невидим. — Незабавно!

В същия момент инспекторката вдигна за момент палката си на нивото на рамото и се обърна да я покаже. Публицистът стана свидетел на това как зяпачите от тълпата се извръщат, побояли се да не бъдат белязани от оръжието, макар че, разбира се, то вече ги беше заснело.

Продължаваха да отклоняват погледи, докато Лоубиър отвеждаше Недъртън и периферника към противоположния край на сградата и нагоре по ново стълбище. Щом излязоха на открито, колата й се разкри пред тях, с вече отворени пътнически врати. Той нямаше представа къде бяха паркирали. Недалеч от Ковънт Гардън. В посока на „Шафтсбъри Авеню“, най-вероятно.

— Бедната жена — промърмори Лоубиър.

— Не ми изглеждаше физически пострадала — каза периферникът и се прегърби в креслото си с ниско нахлупена туидена шапка.

— Травматизирана е. — Лоубиър погледна свещта си. — Нероли. Момичешко, но винаги съм ги харесвала.

— Вие му пръснахте главата — каза Недъртън.

— Не беше нарочно — отвърна инспекторката. — Тялото напусна Шордич в кола, наета от студиото за ръкопашен бой. Само. Но няма как да е било само, понеже някой му е отворил черепа.

— Черепа?

— Черепите са разглобяеми. Принтират се кости, сглобяват се с биологични лепила. Имат структурната здравина на средностатистически череп, но могат да се разглобяват.

— Това пък защо? — попита Недъртън, който изпитваше все по-силна неприязън към периферниците, колкото повече подробности за тях узнаваше.

— В черепната кухина на спаринг-моделите обикновено има принтирана клетъчна реплика на мозък. Чучело, не когнитивно функционален. Регистрира нива на съзнание, дава индикации за не особено леки травми. Потребителят може да определя точната ефикасност на нанасяните удари. Но чучелото — и сглобяемият череп също — не са достъпни за обслужване от крайния потребител. Едно или повече засега неизвестни лица са нарушили гаранцията на студиото по време на прехода от Шордич. Извадили са мозъка и са го заменили с взривно вещество. Тялото щеше да ви доближи и после да се детонира. Не го знаех, когато извиках флашботите. Четирите най-близки реагираха и одобриха молбата ми. Те се разположиха около главата му и едновременно детонираха. С няма и грам взрив във всеки, но на правилното разстояние, прецизно раздалечени, достатъчни да обездвижат практически всичко. Вместо това имахме късмет, че действията ми не доведоха до поне един смъртен случай.

— Но иначе — обади се периферникът — тялото щеше да убие Уилф.

— Вярно е — съгласи се Лоубиър. — Употребата на експлозиви е необичайна и предпочитаме да остане такава. Твърде много напомня асиметрични военни действия.

— Тероризъм — поправи я Рейни.

— Предпочитаме да не използваме този термин — отвърна полицайката и се загледа в пламъчето на свещта си със, както на Недъртън му се стори, съжаление. — Дори и само за да остане терорът единствен прерогатив на държавата… — Тя вдигна поглед към него. — Някой направи опит да отнеме живота ви. Вероятно е било предвидено и да сплаши съюзниците ви, които може да ви надживеят.

— Ние с Уилф сме само бивши съюзници — отвърна периферникът.

— Всъщност имах предвид мистър Зубов — отвърна Лоубиър. — Макар че онзи, който възнамерява да го сплаши, трябва да е единственият незапознат със семейството му, да е изключително влиятелен или наистина да не му пука.

— Откъде знаехте — попита Недъртън, — че ще се случи някъде тук?

— Заради лелчетата — обясни Лоубиър.

— Лелчета ли?

— Така ги наричаме. Алгоритмите. Имаме изключително много, изградени с десетилетията. Съмнявам се днес някой да знае как точно действат, всеки един поотделно… — Тя погледна към периферника, чието изражение се променяше. — Някой е моделирал вашето тяло под наем, при това доста романтично, да прилича на Фиц-Дейвид Ву. Не знам дали сте чували за него. Смята се, че е най-добрият съвременен шекспиров актьор. Майка му ми беше доста добра приятелка. Тези очи са допълнителна идея, разбира се, за която на по-късен етап съжаляваше. Не бяха толкова лесно обратими по онова време…

Недъртън, който силно копнееше за още едно уиски, се запита дали тя мисли същото за своите теменужени очи.