Уилям Гибсън
Периферни тела (80)

80.
Границата на Клоувис

Клоувис Фиъринг, представена от Лоубиър като много стара приятелка, извънредно впечатляващо и очебийно беше стара поне колкото полицайката или дори повече, и съвсем преднамерено изглеждаше на годините си. С вероятно плешива глава под черна плетена шапчица, кацнала върху траурен викториански костюм, толкова бухнал и точен, че дрехите на Аш изглеждаха направо дръзко бурлескни, тя напомняше някаква ронеща се реликтова светия, но с остри и силно подвижни черни очи, чиито белтъци бяха пожълтели и кървясали. „Границата на Клоувис“, магазинът й на „Портобело Роуд“, продаваше изключително американски джаджи.

По време на краткото пътуване до там Недъртън разбра от обясненията на Лоубиър, че я придружава заради поканата на Дийдра за партито й във вторник вечерта, въпреки че Лоубиър не му беше позволила още да отвори съобщението. Това, заедно с любезния му отговор, трябваше да се извърши от място, което не замесва Лев. Първо, както той схвана, така нямаше да представи архитектурата на защитата на семейство Зубови на онези, които самата Дийдра би могла да използва — според Лоубиър това щеше да доведе до мазало и беше необходимо да се избягва на всяка цена.

— Този младеж, Клоувис, е Уилф Недъртън — представи тя протежето си, загледана мило във варварския хаос в претъпкания магазин. — Той е публицист.

Мисис Фиъринг, защото така бе изписано обръщението на витрината на магазина, огледа госта си като същински гущер, надзъртащ от дълбините на вероятно най-гъстата матрица бръчки и старчески петна, с които Уилф се беше сблъсквал някога. Черепът й притеснително се очертаваше, сякаш следваше лицето й едва на броени микрони във времето, което й беше останало.

— Предполагам, че не е редно да го виним — каза тя с изненадващо твърд глас, с американски акцент, но по-изразен от на Флин. — Но не съм си помисляла, че имаш нужда от такъв… — Положените й на стъклото на тезгяха длани бяха като птичи крачета, опакото на едната — белязано с напълно неразгадаемо петно подкожно мастило, древно и напълно неподвижно.

— Приятелите му са хобисти-континуумисти — обясни Лоубиър. — Запозната ли си с тази практика?

— Сблъсквала съм се с тях през последните години. Готови са да купят всичко от трийсетте години на двайсети век, както и от четирийсетте. Изглежда се опитват да се отдалечат от областта на джакпота, доколкото е възможно. Купуват до две хиляди двайсет и осма, не по-късно. Какво мога да сторя за теб в такъв случай, скъпа?

— Уилф — каза Лоубиър, — ако нямате нищо против, бих искала да си наваксам с Клоувис. Вие си отворете мейла и проведете обаждането от улицата, ако искате. Но стойте близо до колата. Ако се отдалечите, тя ще ви прибере.

— Разбира се — съгласи се Недъртън. — Приятно ми беше, мисис Фиъринг.

Клоувис Фиъринг го пренебрегна и втренчи острия си поглед в Лоубиър.

— Май трябва да си опресня паметта, скъпа — чу той полицайката да казва при излизането му.

В този късен вечерен час съботните тълпи се бяха поразредили значително, продавачите от количките като цяло си бяха събрали нещата и си бяха отишли, макар магазини като този на Фиъринг да бяха още отворени. Колата на Лоубиър беше паркирана до тротоара и прикрита, но едва видима — странен ефект, макар че минувачите старателно избягваха да я забелязват. При излизането на Уилф двойка театрално професорски италианци тъкмо я подминаха, потънали в дълбок разговор. Пресякоха до магазинчето на часовникаря, диагонално насреща. Колата издаваше хаотично цъкане, като охлаждащ се и свиващ се метал. Уилф си спомни лицето на Флин, озарено от лунната светлина и изпънато от ужас. Не му беше харесала необходимостта да й разкаже за джакпота. По принцип ненавиждаше наративните аспекти на историята, особено тази тяхна част. Хората днес или бяха ужасно отегчително деформирани от нея — като Аш, или пък почти не й обръщаха внимание — като Лев.

Уилф се обърна с лице към витрината на мисис Фиъринг, като се преструваше, че разглежда плитък, покрит със стъкло поднос с каменни върхове на стрели — загадъчни символи от минали цивилизации. В озарената от луната градина на Флин беше усетил, беше съзрял част от тази друга цивилизация. Опита се да си спомни какво каза Лоубиър, че мислела Аш за него в този смисъл, но не успя. Чукна по небцето си, избра поканата на Дийдра, огледа я внимателно. Събитието щеше да се състои във Фарингдън, „Едънмиър Меншънс“ на петдесет и шестия етаж, тоест — в резиденцията на Аелита, мястото, което Бъртън беше назначен да охранява и където Флин явно бе я видяла да умира. Беше поканен заедно с д-р Ани Куреж, макар че нея очакваха в периферно тяло. Събитието бе описано само като „прием“, без намек за целта или тона му.

Отново опря език в небцето си. Натисна върху сигила на Дийдра. Без извисяваща се гранитна зала този път. Неопределимо пространство, сумрачно, интимно, малко будоарно като ефект.

— Мистър Недъртън! — възкликна луксозният й модул, стреснат, но очарован.

— Много благодаря за извънредно любезната покана на Дийдра — каза й той. — Доктор Куреж ще ме придружи периферно.

— Дийдра много ще съжалява, че я изпуснахте, мистър Недъртън. Да я накарам ли да ви се обади?

— Няма нужда, благодаря. Довиждане.

— Довиждане, мистър Недъртън! Желая ви прекрасна вечер!

— Благодаря отново. Довиждане.

Сигилът на Дийдра изчезна, замени го този на Лоубиър.

— Изглежда сте доста добре приет — каза тя.

— Подслушвали сте ме!

— Тъй като папата си остава католик, имам вяра. Моля ви, влезте вътре за малко.

Уилф се върна в магазина, избягвайки препариран алигатор с цилиндър, а може и крокодил да беше, изправен и висок до кръста, надянал чифт еднакви и прибрани в кобурите си пистолети, на вид като детински играчки, с дръжки от лят метал, декорирани с обърнати в една посока глави. Лоубиър и Фиъринг все още стояха до тезгяха. Между тях в момента се намираше правоъгълен поднос от мръснобяла пластмаса.

— Познат ли ви е? — попита Лоубиър и посочи подноса.

— Не — отвърна публицистът. Огледа тромавия шрифт на надписа „Клантън на двеста години“, придружен с двойка години с разлика от два века, малки рисунки или винетки, всичко с избелял и износен печат.

— Периферникът ви изглежда е записал едно такова в къщата на момичето — обясни Лоубиър. — Сравнихме различни обекти оттам с кооператива дилъри на Клоувис. Това тук е било под Ладброук Гроув. Асемблерите го извадиха.

— Току-що ли?

— Докато вие бяхте отвън.

— Не ми е познато… — Уилф беше умерено наясно, че бившите тунели на метрото в района са натъпкани с артефакти, обща стока на много дилъри, постоянно каталогизирани и незабавно достъпни за асемблерите. Стори му се тъжно обаче, че този предмет е бил натикан там долу допреди броени секунди. Надяваше се, че не е онзи от къщата на Флин.

— Нейният беше на камината — подсети го Лоубиър, — изложен на показ.

— Ходила съм в Клантън — заяви мисис Фиъринг, — застрелях един тип там. Във фоайето на „Рамада Ин“. В глезена. На стрелбището винаги съм стреляла точно, но се брои как се справяш, когато не си там.

— Защо? — попита Недъртън.

— Опитваше се да си тръгне — обясни мисис Фиъринг.

— Страхотно чудо беше, Клоувис — припомни си Лоубиър.

— Ти беше британска шпионка — възрази приятелката й.

— Ти също — не й остана длъжна полицайката, — макар и на свободна практика.

Изумителната топография бръчки на мисис Фиъринг се размести леко. Може би в усмивка.

— Защо казахте, че е била британска шпионка? — попита Уилф няколко минути по-късно, вече в колата. Когато вратата се разкри, две малки деца тъкмо пресичаха, водени от бавачка мичикоид и заръкопляскаха, очаровани. Лоубиър им махна лекичко с пръсти, докато се качваше след Недъртън.

— Такава беше — обясни тя, — едно време… — И се загледа в пламъка на свещта си на масата помежду им. — Аз я изгоних от посолството във Вашингтон. Което доведе до сватбата й с Клемънт Фиъринг, както се оказа, един от последните министър-председатели на Торите… — Тя се намръщи. — Никога не съм споделяла ентусиазма й към Клемънт, честно казано, но нямаше как да се отрече удобството от влиятелен съпруг. Макар че тя беше необяснимо привързана към него. Ужасни дни.

— Казах на Флин за джакпота.

— Подслушвах, признавам си — отвърна Лоубиър, очевидно без страх и ни най-малки угризения. — Добре се справи, предвид обстоятелствата.

— Тя настоя да й кажа. Сега се тревожа, че съм я натъжил и уплашил…

Което си беше вярно, осъзна Недъртън.

— Така е — съгласи се Лоубиър, — както хората казваха едно време, за мое безкрайно раздразнение, каквото — такова. Ще трябва да накарам Аш да ви упои, когато се приберем…

— Така ли?

— Като алкохолна забрава е, само че без притесненията от запоя и последващата каша. Трябвате ми отпочинал. Налага се да ви подготвя с Флин за партито на Дийдра във вторник.

— Толкова малко време прекарахте в магазина! — възкликна Недъртън. — Мислех си, че ви трябва информация.

— Така е — отвърна полицайката, — но на Клоувис пък й трябва време да я достави и дешифрира. Не е нещо, което буквално си спомня.

— Ще се обадя на Флин — реши публицистът.

— Тя спи — отвърна Лоубиър, — имаше ужасно дълъг ден. Отвлечена, държана в плен, спасена, а след това и вие й изсипахте целия джакпот наведнъж…

— Откъде знаете, че спи?

— Накарахме Мейкън да добави едно приложение в телефона й. Не само знам, че спи в момента, но и че сънува.

Недъртън погледна полицайката.

— Знаете ли какво сънува?

Лоубиър погледна свещта си. После и него.

— Не. Всъщност може да се постигне, разбира се, макар че връзката ни с кочана е малко самоделна и вероятно няма да свърши работа. Рядко обаче съм попадала на полезни резултати, колкото и тематично интересна да е онейриката. Макар и основно с визуалната баналност на сънищата в противовес на сериозния блясък, който явно всички си представяме, че притежават, каквито ги помним.