Уилям Гибсън
Периферни тела (30)

30.
„Ермес“

— Тя може да стои при Аш. — Недъртън погледна към периферното тяло в болнавата светлина. Напомни си отново, че тя — то! — не е разумно.

Обаче не му изглеждаше като „то“. И имаше вид на разумно същество, макар и незаинтересовано, както вървеше помежду им, управлявана от някакво ИИ. Почти, предположи той, като историческите фигури, които населяваха туристическите атракциони. Полагаше големи усилия да ги избягва.

— Аш не живее тук — възрази Лев.

— Тогава при Осиан.

— И той не живее тук.

— Е, може да стои в гадателската шатра на Аш.

— Седнала на стол пред масата?

— Защо не?

— Налага й се да спи — обясни Лев. — Е, не буквално, но й е нужно да се излегне, да се отпусне. Освен това трябва да прави упражнения.

— И защо не я качиш горе?

— Доминика ще откачи. Сложи я в задната каюта на яхтата — предложи Лев. — Покрий я с чаршаф, ако това ще ти помогне.

— Чаршаф ли?

— Баща ми използва за целта противопрахови покривала. Държи две-три тела на дивани в задната спалня, покрити с чаршафи. Преструвах се, че са призраци…

— Изобщо не са хора.

— На клетъчно ниво са хора също като нас. Което е относително, разбира се; зависи с кого разговаряш в момента.

Периферничката се обръщаше към онзи от тях, който говореше.

— Тя не прилича на Флин — заяви Недъртън. — Не особено.

— Достатъчно е сходна! — Лев едновременно беше служил за камера и беше следил обаждането във фоайето на къщата за любов. — Аш се е заела да приготви дрехи, сходни на онези, които момичето носеше по време на първия разговор. Да са й познати.

В този момент публицистът за първи път осъзна, след като си представи как може да го възприеме тя, размерите на разточителната колекция от превозни средства на Лев под арките на построената от човешка ръка пещера. Повечето машини бяха отпреди джакпота, напълно възстановени. Хром, емайл, неръждаема стомана, хексоклетъчни ламинати, достатъчно италианска кожа да застели няколко тенис корта. Недъртън не успя да си представи Флин впечатлена.

Почти бяха стигнали до гобивагона. Когато грейна арката над трапа му, стана ясно, че до него е поставена бягаща пътека, край която — за неудобство на Недъртън — стоеше човекоподобна фигура, безглава, с отпуснати край хълбоците ръце.

— Какво е това?

— Екзоскелет за тренировки чрез съпротивление. Доминика има такъв. Хвани я за ръката.

— Защо?

— Понеже аз се качвам горе. Тя остава тук с теб.

Недъртън протегна ръка. Периферничката я стисна. Дланта й беше топла и напълно ръкоподобна.

— Аш ще намине да обсъди плановете и да я види.

— Добре — съгласи се Недъртън, като даде да се разбере, че не е добре, поведе периферничката по трапа и я качи на яхтата, а след това я отведе в най-малката от трите спални каюти, чието осветление веднага засече влизането им. Уилф огледа вградения в светлата ламперия хардуер и успешно избра тясна койка да се спусне от стената.

— Ето — каза. — Седни.

То седна.

— Легни.

То легна.

— Спи!

Не беше сигурен, че ще стане. Но то затвори очи.

Появи се сигилът на Рейни, който пулсираше.

— Ехо? — каза Недъртън и припряно отстъпи и излезе от каютата, като затвори вратата с една централна панта.

— Не си си проверявал съобщенията!

— Не — призна Недъртън стреснато. — Не съм чел и пощата. Доколкото разбрах, уволнен съм… — Той се върна по късия коридор към каюткомпанията.

— Хората тук не ми повярваха — каза Рейни, — когато им обясних, че се гордееш да не знаеш за кого си работил. Когато те уволниха, всички те провериха. Не успяха да открият кой те е уволнил. Къде се намираш?

— При един приятел.

— Няма ли образ там?

Той й пусна фийд.

— Какви са онези стари монитори?

— Той е колекционер. Ти как си?

— Аз съм обществен служител, технически, така че за мен е различно. Пък и обвиних теб.

— Наистина ли?

— Разбира се. Надали ще се хванеш да разпространяваш резюмета из правителството ни, нали?

— Определено се надявам, че не.

— Приятелят ти има странен вкус. Много малка къща?

— Вътрешността на голям „Мерцедес“.

— На какво?

— Сухоземна яхта, построена за обиколка на руски олигарх из пустинята Гоби.

— И ти се возиш в нея?

— Не. Намира се в гараж. Нямам представа как са я вкарали вътре. Може да се е наложило да я разглобят… — Недъртън се настани на бюрото, с лице към черните огледала, които навремето несъмнено са греели с данните от експоненциално разрастващата се империя на дядото на Лев.

— Клаустрофобично! — реши Рейни.

— Случайно научих, че рожденото ти име е Кларис. Изуми ме, понеже не съм го знаел.

— Само защото си такъв тотален егоцентрик — отвърна тя.

— Рейни — възрази Недъртън, — това е прекрасно име.

— Какво си сложил да ни слуша, Уилф? Огромно е. Моята охрана направо се вледени от него.

— Вероятно е от семейството на приятеля, при когото съм отседнал.

— Той в гараж ли живее?

— Държи гаража. Или по-точно баща му го държи. Продължава до безкрайност. Очевидно и охраната им също.

— Изглежда ми като средна по размер държава.

— Точно те трябва да са.

— Това проблем ли е? — поинтересува се Рейни.

— Засега не.

— Дийдра — каза тя след известна пауза. — Знаеш ли, че е имала сестра?

— Имала?

— Говори се — обясни Рейни. — По задните канали. Кръпкарите. Те са си отмъстили.

— Кръпкарите? — Онази отвратителна преработена пластмаса. Описанието на Флин Фишър за предмета, изкатерил „Едънмиър Меншънс“, за да убие Аелита. — Това пък откъде го чу?

— Китайски клюки. Призраци от някогашната империя.

— Нова Зеландия? — Недъртън си представи как всичко, което си казват, се спуска по големия колкото град канал, в каквито неизмерими дълбини на съзнанието би могъл да притежава охранителният модул на семейството на Лев. Внезапно осъзна, че цени това претенциозно, претъпкано пространство, ограничено, скучно и успокоително.

— Не съм ти го казвала.

— Разбира се. Но те си тръгнаха последни, щом приключи последния ни разговор, заедно с американците.

— И все още са с тях, на теория. Но всичко се върна на началното поле. Ние — или по-скоро те, тъй като вече не съм официално замесена — трябва да се прегрупират, да ребрандират, да преоценят всичко. Да видят кой ще се появи в замяна на Главния кръпкар…

Лоубиър го беше назовала по име — твърде чуждо, за да си го спомни Недъртън.

— Рейни, защо всъщност ми се обаждаш?

— Семейната охрана на приятеля ти ме притеснява.

— Защо не се видим тогава? На друго място.

— Кога?

— Ще трябва да проверя…

— Ехо! — обади се от вратата Аш. Във всяка ръка държеше по една матова чанта с алуминиева рамка, облечена с бледа кожа.

— Трябва да затварям — заяви Недъртън. — Ще ти звънна!

Сигилът на Рейни изчезна.

— Къде е тя?

— В задната каюта. Какви са тези чанти?

— „Ермѐс“ — каза Аш. — Оригиналният фабричен комплект на периферното тяло.

— Ермес ли?

— Вюитонките са винаги руси — поясни тя.