Уилям Гибсън
Периферни тела (39)

39.
Вълшебните обущари

Наетата от Мейкън кола миришеше на прясно отпечатана електроника. По същия начин като телефона й, когато й го беше подал за първи път, чисто нов, в снекбара на „Хефти“. Мирисът бе изчезнал след няколко часа.

— Ти смяташе, че ще е готово чак утре — каза му тя.

— Получих малко помощ. „Фабит“ свършиха част от работата. Дадохме им принтера назаем.

— Накарал си „Фабит“ да печата шашмаво?

— Не е шашмаво — възрази Едуард, седнал странично отзад, — просто е необичайно.

— „Фабит“ са част от верига — продължи Флин, — държи ги „Хефти“.

— Един мой братовчед е управител на половин ден там — обясни Мейкън. — И да, обичайно няма начин, но брат ти му направи предложение и той го сметна за разумно. Единственият полимер, който вършеше работа за поръчката обаче, прилича на захарна глазура. Обикновено го използват по Коледа, но идеално се свързва с веществото за кожната проводимост, така че притежаваш короната на Снежанка. Което също не е лошо, понеже никой във „Фабит“ си няма представа какво точно са печатали.

— Какво вещество за кожна проводимост?

— Което ще намажа на челото ти. Според първия дизайн, който обработихме набързо, щеше да се наложи да избръснем петсантиметров пръстен на тила ти.

— Я се скрий.

— Предположих, че няма да ти хареса. Та вместо това ти взех лепенка от Япония. Трябва й само челото ти и мазка солен разтвор за всеки случай.

— Каза, че устройството е игрови контролер!

— Телеприсъствен интерфейс, без манипулатори.

— Изпробва ли го?

— Не мога. Няма върху какво. Приятелите ти разполагат с нещо, което искат да оперираш, но не искат да го пробваме първо ние. Ще се наложи да легнеш. Иначе ще се олигавиш.

— Какво ще рече това?

— Ако работи — а би трябвало, — ще управляваш машината им с цяло тяло, пълен обхват на движенията, но тялото ти няма да се движи, докато си вътре. Интересно е как го постигат.

— Защо?

— Защото все още не можем да намерим патенти за повечето неща и предполагаме, че ако имаше, щяха да са ценни. Много.

— Може да са военни — обади се Едуард зад гърба им. Намираха се горе-долу на средата на „Портър“, а Флин вече започваше да губи представа къде бе видяла шатрата и къде орлякът дронове бе остъргвал пътя за молекули от гумите на Конър.

Отдясно, сред ливади, към които почти не й се беше случвало да поглежда, стърчаха туфи изкривени, обрулени от бурите борове. Отляво теренът се снижаваше плавно към онова, което при къщата им се превръщаше в русло на потока, течащ покрай караваната на Бъртън. Там, където „Портър“ се стесняваше в далечината, светлината щеше да стига само колкото да различат върховете на най-високите дървета близо до къщата им.

— А онези казаха ли какво точно ще искат от мен?

— Не — отвърна Мейкън. — Ние сме просто вълшебните обущари. Ти си онази, която ще ходи на бала.

— Съмнявам се — промърмори Флин.

— Не си видяла каква корона ти направихме.

Тя предпочете да приключи разговора до тази реплика и да поумува върху Корбел Пикет и онова, което Джанис й беше казала. Също и Томи. На сградата, в която се приютяваше навремето представителството, още пишеше „Корбел Пикет Тесла“, но надписът беше от небоядисан бетон — следи от някогашните букви от алуминий и въглеродно влакно.

На портата ги чакаше Карлос.

— Майка ти вечеря с Леон и Рийс — осведоми я той, докато Флин слизаше от колата. — Яла ли си нещо наскоро?

— Не — отвърна тя. — Какво има за вечеря?

— Те не искат да ядеш — обясни Карлос, като под „те“ явно имаше предвид онези с парите. — Казват, че може да повърнеш първия път, когато го правиш. Да се задушиш… — Той, сети се Флин, беше доброволец от „Червения кръст“.

— Добре, няма да ям.

Мейкън и Едуард разтоварваха багажника на колата. Чифт сини полиетиленови сакове с цвета на хирургически ръкавици, три нови до хрущене картонени кутии с логото на „Фабит“.

— Трябва ли ви помощ? Мога да доведа някого. На мен са ми нужни две свободни ръце за това! — Карлос посочи преметнатия под мишницата му булпъп, прилепнал в извивката на кръста му, с дуло с щръкнали като игли на таралеж приставки, чиито функции Флин така и не успяваше да запомни.

— Не — отвърна Мейкън. И двамата с Едуард вече бяха преметнали през рамо по един шумолящ сак. Едуард държеше две от кутиите, Мейкън — само една, но по-голяма. Не изглеждаха никак тежки. — В караваната, нали така?

— Бъртън е там — отвърна Карлос и махна на Флин да върви напред.

Вечерта беше досущ като онази, когато брат й отиде в Дейвисвил. Същият здрач, слънцето почти е залязло, луната не е изгряла.

В караваната светеше. При приближаването си Флин видя Бъртън да пуши лула до затворената врата. Кладата й грееше в червено и озаряваше горната половина на лицето му. Миришеше на тютюн.

— Ако си пушил вътре, ще те убия, да знаеш!

Той се ухили, стиснал лулата със зъби. Беше от онези, евтините бели глинени лули от „Холанд“, с дълъг мундщук, който се чупеше още в първите няколко дни след като я купиш, та да стане къс като мундщука на лулата на анимиран моряк. Бъртън я извади от устата си.

— Не съм. И нямам намерение да започвам.

— Току-що пушеше. По-добре спирай още сега.

Той застана на един крак, сви другия отпред и чукна лулата в подметката на ботуша си, за да изтръска топчицата нажежена до червено домашнярка. Въгленчето падна на пътеката. Бъртън го настъпи и го смачка.

— Дай ни минутка да се подготвим — помоли Мейкън. Едуард остави кутиите си, отвори вратата и влезе. Приятелят му му подаде своята кутия, после неговите две, накрая влезе и той, като с ръка предпазваше сака си от ръба на вратата. Затвори я зад себе си.

— Никой не ми е казвал, че трябва да постя — заяви Флин.

— Стана готово по-бързо, отколкото мислехме — обясни Бъртън.

— Знаеш ли за какво ще е срещата?

— Искат да се срещнеш с онзи тип от „Човешки ресурси“ и с Аш, техничарката им.

— В играта?

— Някъде.

— Корбел Пикет… — Флин видя брат си да се мръщи в тъмното. — Трябва да поговорим за него.

— Кой се е разприказвал?

— Джанис.

— Налагаше се да му платя. Конър…

— Те знаят ли, че е бил той?

— Вече никой не знае.

— Разбира се, че знаят, мамка им. Та нали току-що са им платили да се преструват, че не знаят?

— Нещо такова.

— Томи знае ли?

— Томи — отвърна Бъртън — трябва много да се старае, за да не знае куп неща.

— Точно така каза и Джанис.

— Не успях да те опазя, нали?

— Сега вече си част от кръга, а?

— Не и от моята гледна точка.

— А каква е тя?

Вратата се отвори.

— Готови сме за Снежанка! — обяви Мейкън.

Той протегна нещо към Флин. Стори й се, че прилича на фюзелажа на дрон, от онези с едната перка, но по-голям. Само дето някой го беше изкривил в овал, за да пасне на главата й, с издутина отпред на фюзелажа, над центъра на челото й. Не изглеждаше като познатите от картинките корони, но беше изработена от блещукащ материал, бял като снежния човек в пластмасова коледна топка.